Още не мога да му простя Оскара за най-добър филм

Още не мога да му простя " Оскара " за най-хубав филм с  " Формата на водата ", измъкнат несправедливо под носа на " Три билборда отвън града ", а и несъмнено освен аз. Но на фена на страшни приказки и второразредни ленти от средата на XX век Гийермо дел Торо окото му не мига: той е като притежател на крайпътен панаир от годините след Голямата меланхолия, който продължава да вади от ръкава си нови и нови изобретателни жестокости. Така и е в " Улицата на кошмарите " - 150-минутен филм ноар по разказ от 40-те (на Уилям Линдзи Грешам, и на нашия пазар паралелно с премиерата на филма), към този момент екранизиран един път през 1947 година с Тайрон Пауър. Новата версия идва с главозамайващ актьорски състав и всички тези естетически атрибути, с които Дел Торо впечатли освен в " сериозните " си и наградени със статуетки " Формата на водата " и " Лабиринтът на фавна ", само че и в жанровите " Хелбой ", " Блейд II ", " Пурпурният връх " - костюми! декори! грим! операторска работа! (с Дан Лаустсен зад камерата Дел Торо снима и предходните си два филма).

Брадли Купър, към този момент с осем номинации " Оскар " - единствено две от тях са актьорски, - е сърцето на тази история за човек с разтеглив морал, който построява живота си още веднъж и още веднъж единствено с цел да го види по какъв начин рухва в пламъци. Превъплъщението му е разностранно и отдадено, въпреки че за какво човек би си правил труда да играе, в случай че паралелно с него в кадър е Кейт Бланшет, с гладката руса коса на съдбовна жена от 40-те? Слава богу, тя се появява чак във второ деяние и до тогава Стан, (анти)героят на Брадли, е успял да привлече симпатиите на фена. По-слаб е другият му дамски спаринг - Руни Мара; но на борда на пътуващия цирк, измежду чиито експонати са спиртосан ембрион с три очи, човек-звяр, който раздира сурови пилета със зъби, и момиче, по чието тяло тече електрически ток, са още Уилям Дефо, Тони Колет, Рон Пърлман и Джон Стратеърн. Но не предизвикващите страдание или омерзение изроди, а индивидът е постоянно същинският изверг в историите на Дел Торо.

За разлика от " Лабиринтът на фавна " и " Формата на водата ", които имаха ярък исторически подтекст, в " Улицата на кошмарите "  фактологията е единствено отдалечен отзвук - " швабата, който наподобява на Чарли Чаплин, е нападнал Полша " ; фабулата се развива в един полумрачен и успореден на действителността свят. Оставил зад тила си тъмно минало и попаднал в екипажа от номади неудачници, героят първо е момче за всичко, последователно научава номера, трансформира се в издирван и добре обезщетен " менталист " (ловък лъжец, който сякаш чете мислите на клиенти), а най-после си търси белята - и възмездието. По разпоредбите на филма ноар атмосферата може да се реже с нож, а сценографията е безупречна, само че макар надарените артисти персонажите не отиват доста по-далеч от жанровите клишета. Във века на комиксовите герои това може да се пояснява и като бонус - постоянно е прелестно да гледаш изкусен по учебник уестърн или ноар, изключително когато епохата в него бива пресъздадена по този начин педантично и добросъвестно. Жалко единствено, че постоянно, безусловно постоянно, във филмите на Гийермо дел Торо формата взема връх над наличието, а момчешката свирепост - над хуманността.