Седемте смъртни гряха на българина
Обещах да ви разкажа… Това не е страшна приказка. Това е същинска история.
Виждали ли сте по какъв начин чужденец, който в никакъв случай не е стъпвал в България, плаче за нея без глас, а сълзите му капят в чинийката с швейцарско сирене?
Аз видях. Винаги съм описвала България с най-красиви думи, с доста любов. Този път направих едно друго показване – параленост сред България, която виждаме всеки ден, и онази, другата, за която копнеем, която изгубихме, която не можахме да съградим.
Представих България посредством седемте смъртни гряха. Чужденците, които ме слушаха, бяха от най-различни страни – Полша, Швеция, Лихтенщайн, Швейцария, Франция, Италия, Мексико.
Първо им демонстрирах алчността.
Снимки на красиви български плажове, със златист пясък, недокоснати дюни и стъпки на влюбени, оставили пясъчните си следи, с цел да ги погали и запази морето. Залези от земния парадайс, полюшващи се на вълните последни слънчеви лъчи, неизречени думи, тиха китара и миди, изпечени на ламарина.
После фотосите се смениха и хората видяха разрушените дюни, гъсто издигнати хотели по плажовете, дувари до небето и едно измъчено и изтощено от експанзията море, което се опитваше да събере лъчите на заника, само че не му доближаваше пространство, с цел да протегне вълните си…
След това им демонстрирах гнева.
Снимките на български села, с подредени и чисти дворове, с кипящ живот, с учебни заведения, цялостни с деца, стада по тучни пасища, извори с жива вода, занаятчии и земеделци, цялостни шепи с лято, плодове и мед, се смениха с картини на обезлюдени села, порутени къщи, изоставени градини, буренясали ниви, старци, останали сам-сами на прага на последната оживяла къща, цигански гета, цели улици, превърнати в сметища, детски площадки, обрасли с тръни, затлачени от отпадъци речни корита, изсечени гори, пребити на улицата, пред очите на деца, животни…
Разказах им, че гневът против разрухата и беззаконието е прогонил хората от България. Гневът е грях. Простено ли е да избягаш.., не съм съдник, а единствено очевидец.
След това им демонстрирах леността, чревоугодието и надменността.
Не ми беше мъчно.
Първо им демонстрирах дядо Добри и им описах за това какво прави всеки ден, макар многото си лета. После задоволително бе да покажа Народното събрание и лицата на депутатите, дремещи по време на съвещание. Много лица – подпухнали, бездуховни, оядени, гримирани, с цел да не си проличава отегчението, лапащи на депутатски трапези и банкети, къщи като дворци на кметове и управници.
После им описах за Ботев, Левски, Раковски, за хъшовете, за Паисий. Показах портретите им, закачени в кабинети, зад лицата на тези, подпухналите. Гротеска.
След това им демонстрирах завистта. Разказах им вица за казана с българи в пъкъла, който, уникален котел, няма потребност да бъде охраняван, тъй като, в случай че някой се опита да изпълзи, другите го дърпат назад надолу.
Накрая им демонстрирах похотта. Проститутки по автомагистралите, трафика на млади българки за бели робини, майки, търгуващи с децата си, до момента в който те са още в утробата им, циганки, които раждат на 11 и 12 години, а по-късно разчитат на страната да ги устоя, само че не престават да се плодят.
Когато дисплеят изгасна, никой не проговори. В стаята беше се настанила мъртва тишина. Тогава видях, че дамата от Лихтенщайн плаче, а сълзите й капят в чинийката.
Единствено италианецът, с прегракнал от мъка глас, попита: „ Но за какво, за какво направихте това..? ”.
Нямах отговор. Не, имах. Но нямаше да повярват… Успях да кажа единствено няколко думи на Екзюпери: „ Хората имат разнообразни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са единствено дребни светлинки ”.
Автор: Лидия Делирадева
Инфо: Lentata.com
