Някои от тях споделиха най-важното: какво е било времето, как

Някои от тях споделиха най-важното: какво е било времето, по какъв начин тя е откривала свободата в промъкналия се през цензурата рок и е изразила тези вилнеещи усеща посредством поезията. Изкуството, както постоянно е било, е приютило гения, дало крила на безграничното й въображение. Не, не го разбираме това – единствено се вършим, че го разбираме. Добре е, че ни харесват написаното от нея. Защото то те сграбчва, отнася, връща и още веднъж отнася… Тя е имала смелостта, добре е ние да имаме най-малко уважението и старанието да вървим накъдето ни води. Къде е това? – популярност Богу, че не знаем. Магия е пътят натам…

Безсмъртие мощна дума ли е?...

НА ПЕТНАЙСЕТГОДИШНИТЕ

Аз съм гъвкава, млада, петнайсетгодишна,

аз съм толкоз млада за пръв път до през днешния ден,

несравнима съм с цвят на напъпила вишна.

Нямам плашливост и благост, и сладостен финес.

Нося тъмния сексапил на алена лъвица,

цяла в обилния безпорядък на джунгли и дни,

а съм в действителност и морска, и в мойте зеници

властно подвига морето зелени стени.

Нося синята кръв на жена индианка,

с гневна мощ в мен ври Оцеолова власт.

Вижте, вижте сърцето на моята сянка -

многосърца, стоцветна, друга съм аз,

а съм единствено една - и за пръв път съм млада,

като сграбчена в момент от дървото сълза,

като пламък, изригнал от девствена клада,

като лумнала бързо нагоре лоза.

Ще раста, ще натрупам във себе си дните

и живота във сложния негов синтез,

но своята мощ петнайсетгодишна

ще запазя такава, каквато е през днешния ден.

АЗ И МОРЕТО

Безбройните разплакани черупки

допират ме със свойта чернота,

и рачета от тъмните си дупки

проблясват със солена влажност.

Студена сол нозете ми изгаря

и пяна във дланта ми се топи,

вибрират побелели морски пари

със вятър, хладината им изпил.

Как желая да съм с мидите зелени,

само че потеглям умълчана към дома

и мидите си потеглят като че ли с мене,

със мен си потегля топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани

е сгушено соленото море.

Във сънищата мои разлюляни

то бърза да се побере.

ТАМ НЯКЪДЕ…

Там някъде в облаци, в луди лози,

от мигли запазили мирис на сълзи,

от морския дом на соления рак,

от някакъв остарял, обаян наследник бряг

ненадейно се ражда и потегля към мен

(когато не е нито нощ, нито ден)

не нерешителен, сивоок, бледосинкав и спокоен,

а жив, шокиращ, безумен мой стих.

Аз падам във двете му властни ръце

и моето момичешко пъстро сърце

вибрира в мен като щастлива пчела,

Не очаквам познатото тръпно " Ела "!

Аз потеглям след него и знам, че е мой,

на моите мисли блестящият рояк

то сграбчва. Къде съм? Сънувам ли? Аз

попадам във някакъв бронзов Бургас.

Слънце с магия на златен шадраван

изригва от мекия свод разлюлян.

А някаква матова странна зора

ме прави щастлива и нежно добра.

Дълбоко във хиляди живи води,

в делфини, в звезди, невидени преди,

в пробуждане малко на морския фар

откривам учудена някакъв сексапил.

Защото до мене, разгърден и необут,

действителен и жив като ден и въпрос,

е моят стих - напрегнат и толкоз млад,

единствен обичан, единствен мой брат.

Аз последвам на времето светлия ход

и желая, по какъв начин желая след можа живот

отново някой да трепне, ненадейно избавен,

разкрил в моя стих своя кей зелен.