"И сърцето тренира своята смърт" - Иван Брегов с нова стихосбирка
Новата книга на Иван Брегов - стихотворец, правист, специалист в Института за пазарна стопанска система - " И сърцето тренира своята гибел ", ще има премиера на 15 май от 19 часа в столичния клуб " Грамофон " (ул. Будапеща " №6), заяви издателство " Жанет 45 ". Стихосбирката ще бъде показана от литературния редактор Десислава Желева.
За нея Иван Брегов е стихотворец, тъмен, подигравателен и трогателен като морето, към което е расъл. " Стихотворенията му елементарно влизат в спомените и паниките ти, пасват им като ръкавица, тъй като самият той написа основно тогава - спомнящ си и обезпокоителен. Както се ражда онази лирика, която четеш по нощите и търсиш лепенка, с която да си залепиш сърцето, само че защото такава няма, просто продължаваш да ровиш вътре с пръст, до момента в който станат едно цяло ", споделя Желева за Българска телеграфна агенция.
Редактор на " И сърцето тренира своята гибел " е Димана Йорданова.
" Тази книга е като следобяд през ноември. А всички знаем, че ноември няма следобеди - той единствено се разсънва за малко, а след това добродушно утихва под тежестта на вечерта. Иван изискано краде имагинерни следобеди и ни разрешава да следим света - мъдро, компактно, укротено. Разбираме, че се случва нещо значимо, до момента в който наподобява по този начин, като че ли нищо не се случва. И градовете, гълъбите, хладилникът - всичко се разлива, изтича и го поемаме на екс ", споделя Йорданова.
Иван Брегов е роден в Бургас през 1986 година Завършва право в СУ " Св. Климент Охридски ". Автор е и на схисбирките " Небе в земна рамка ", " Разказвач на стихии ", " Няма места за прощаване ".
ОТЗИВИ
" Познавам този стихотворец от дълго време, по тази причина не се учудих: един път посади обецата на своята обичана, а от пръстта поникна дръвче, с което живее и до днес; в отражението на очилата му е постоянно зелено, там постоянно откривам самотата на биологията. Тези стихове могат да ви разискрят. " - Васил Балев
" Днес е добър ден да прочетеш тази книга. Тя ще те заведе на разходка в свят, който не познаваш. В него живее единствено един човек. Ти. Ти, който си уединен от време на време. Понякога ти е студено. Понякога си загубен в плавните извивки на града, на света, на вселената. Но постоянно присъстваш. Точно тук. Точно в този момент. В тази книга живее това твое Аз, което осъзнава всеки момент. И през днешния ден е добър ден да я прочетеш. Защото малко са местата, на които можеш да срещнеш най-важния човек на света. Себе си. " - Елица Мавродинова
" Тази книга е: момчето, което постоянно си отива (дали към северния или южния скат на загатна, зависи от персоналната доза меланхолия), мъжът, който остава да маха тъжно след топлите следи на рейса, след дамата, увлякла всички неща, неотделими като сърце на праскова, тъй като места за прощаване няма.
Пригответе спомените си - един път преведени през тази книга, ще бъде мъчно да се отделят. " - Стефан Радев
Из " И сърцето тренира своята гибел " от Иван Брегов
ПОСЛЕДНИ НАБЛЮДЕНИЯ
И сърцето тренира своята смъртС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Най-сетне с постоянството на делнично пране
се прегъвам и разгръщам възхитително -
свободен като празно портмоне,
но прекъсва ме хладилникът -
мучи моторът му - ненадейно мощен, учестен
и гладен се насища с електричество -
софтуерен тип, от нас питомен,
в домашната си работа е възвишен.
И ето ме - устремявам се отмерено и унесено
да храня устременото към дисциплинираност тяло,
да бъда същият човек - изпитвам си ръцете
и в последна сметка повеждам своето начало
оттова, където всички правилни възпитаници
уроците си учат - все положителни, нахранени,
те пият портокалов сок, вървят в редици,
играят на парцели и замогнати стопани,
най-после оставят зад себе си бунище -
камара отпадъци, курорти и позор,
и тонове, тонове мъртва конфекция,
износила родния им монограм.
Загърбвам дома си и пътят ми печален е,
трансферирал реките с фабричния лов,
и мъртвите хранилища - риби захвърлени -
издуват кореми с безмитна обич.
Да бъдем дискретни, усмихнати, ведри,
да спрем с тези облици - прахуляк, суетност, -
сходно тълпата край градското езеро,
без глупава пристрастеност към съответни неща -
събрана да види живота от клюките -
по какъв начин замогнати хора натрупат триумфи,
по какъв начин вършат ремонт и изхвърлят боклука -
вън от техния дом той напълно не е техен
А ние, без значение къде и по какъв начин сме,
каквото и до през днешния ден да сме спечелили,
оттатък досадните житейски обстоятелства,
да го обърнем на забавление.
Понеже към този момент съм изпуснал възрастта си за фантазии,
тъй като към този момент всичко съм изпуснал -
аз мога безучастно да остана в профил,
във своите утопии надълбоко да се впусна,
до момента в който нося овехтялото си тяло,
аз без изпитание поздравявам провалите,
одобрявам смисъла им ритуално,
класифицирам ги и ги преглеждам с удивление,
тъй като през днешния ден не се колебая -
в мен зрее потребността да изгубвам,
индивидът, имам вяра, има право
да бъде градивен и печален.
Но по какъв начин да удържа на постоянството -
още веднъж се постанова да пътувам -
да умножавам себе си в пространството -
автомобилът по горивото тъгува...
Поемам към крайпътно заведение,
остава да реализира идентичност,
чувство за ежедневна веселба
и ентъртейнмънт във промишлени количества.
ЗАДРЪСТВАНЕ
Валят мързеливо светлините на коли.
Аз пресичам София. Мъгла
в деня, започващ със полиция,
в страната, приключваща с народа си.
Река, пленена от града, ми прави мост
и аз се вливам. И аз се бавя и не помня
по какъв начин закъснелите деца на Прехода
се срещаме на светофара всеки ден,
озъбени на зимата
в колите си.
Днес ние, мрачните последствия на своите родители,
оставаме надалеч от тях и продължаваме
нестабилно да се отдалечаваме.
Такава комплицирана пътна конюнктура
не разрешава да обичаш
без ограничавания
и този мраз е възмездие.
Студът гризе града ни през намордник,
ведно с момичето, което всички не престават с погледи.
А ние, седнали в колите си простаци,
седим и имаме вяра в претоплените снощни вести.
Потънали в мъгла като в мозъка си
се взираме напред.
Но няма кой колите ни отсам да изведе.
И други от пресечките прииждат
в мъглата по-дълбоко да навлязат.
Измамни клаксони подреждат строя и за ближните припомнят,
припомнят, че не сме сами.
Мъгла.
Мъгла и никаква визия.
ОПЕЛО Пожарна охрана ПЪТЯ ЗА СЕВЕРОЗАПАДА
(труп, два коня и трима музиканти)
Сноват коли като вдовици и черният им пушек на изток ги издига.
Остава да пристигна тълпата - мъртвеца отсам да изпрати,
отсам да потеглят и рев, и мълва - като брат и сестра пребледнели.
Но е пусто надлъж и нашир, изоставена, твърда земята е.
Съставен от пасажери град - не останаха тук изпращачи.
Няма дори маршрут, рейс, а и влакът даже подминава,
никой тук не поема на път - непостижим и безценен се оказа светът,
тука хората нищо не костват и единствено са в дълг.
Няма близки, познати - да понесат към дома си паниката, -
ридания няма, ни почести, свещи, венци и молебствия.
Конете покойника водят -
опърпан оркестър и селски цветя възвестяват града.
Няма майки да сложат храна за из път на покойника,
да подготвят прощални отвари,
ни сестри и деца да изхлипат -
раздялата през днешния ден не търпи ритуали.
Познати служебни слова над покойника проехтяват:
жител с три имена със света се прости,
в анулирана татковина роден -
дълго бил е какъвто дългът повелява.
Милостива земята сина си познава.
Конете със него през днешния ден довиждане си дават.
След довиждане конете къде да се дянат,
щом път следва към пазари и кланици,
и кой накъдето в живота е тръгнал.
НАПУСКАЙКИ ГРАДА НА ИЗТОЧНИЯ СОЦИАЛИЗЪМ
Доведох те на края на града,
до границата с предишните времена - летището -
в този момент мързеливо и запуснато в протяжните околности
с мързеливи езера и мъртъвци по гробищните паркове.
Последен аероплан - наемник при своите в небето скоро ще се върне.
И на останалите живи оттук насетне всичко следва.
Те тихи са и с никой към този момент нищо не приказват.
Най-после са получили билет, останалото разплатили са сами,
самите те - изхарчени за промяна на епохата.
Доведох те при безработните герои на социалистическия труд.
С обувки стегнати, подготвени са за дълъг път,
а неподготвени за полета остават.
Сами са се изпратили, дали прошка.
Доведох те до края на необратимо преселение -
афектираната ни земя афектирани напущат
родителите на от дълго време тръгнали деца,
те единствено куфарите водят за ръка.
Неполучили медали, изостанали и изоставени,
поклащат се по пистата, към стълбите, изкачват се, издигат се.
Найлонови торби откъм покрайнините ръкомахат.
Нагоре самолетът се оттласква, раздира и стоманените пердета.
Комините димят за довиждане.
И облаци във вътрешността някъде при себе си ги взимат.
По хребета бетонните хотели слизат на стада -
давят се по крайбрежията на бетонната си мизерия -
неукротими биволи, удавени във Черното море.
Последните запалени прозорци помътняват -
и като че ли къщите угасващи основни в ръцете носят.
Там - след напуснатите антични планини,
надалеч от морето с цвят на печал,
едвам познати посрещачи чакат,
обикнати по роман и по фотография.
Там хората още веднъж се събират с децата си в семейство,
още веднъж имат смисъл хората - естественото благосъстояние.
СЪВСЕМ ДРУГИ НЕЩА
Да кажем, по този начин е по-лесно:
Ако захвърля часовника в снега,
стрелките му за теб ще рият
времето на купчинки
безследно време. Но в този момент и то ме отминава,
санкционира ме като изминат път на вятъра.
Не напълно, не постоянно. Не през днешния ден, само че в миналото
подготвен ще бъда
след теб вероятно да приема
останалото време за живеене
като оставащото време за живот,
като оставащо ми време.
Няма места за прощаване. СтихотворенияС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Сега пребивавам измежду парчета изоставени последствия.
И пиша своите фантазии до теб в снега.
А вятърът чете и ги събира. И несъмнено до теб ги праща.
А вятърът е неотклонен куриер -
чука по вратите ни и потегля, без да заяви.
И по тази причина излизаме измежду зимата
смутени, с цел да спомним и забравим
останалата пустош. Това е.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
За нея Иван Брегов е стихотворец, тъмен, подигравателен и трогателен като морето, към което е расъл. " Стихотворенията му елементарно влизат в спомените и паниките ти, пасват им като ръкавица, тъй като самият той написа основно тогава - спомнящ си и обезпокоителен. Както се ражда онази лирика, която четеш по нощите и търсиш лепенка, с която да си залепиш сърцето, само че защото такава няма, просто продължаваш да ровиш вътре с пръст, до момента в който станат едно цяло ", споделя Желева за Българска телеграфна агенция.
Редактор на " И сърцето тренира своята гибел " е Димана Йорданова.
" Тази книга е като следобяд през ноември. А всички знаем, че ноември няма следобеди - той единствено се разсънва за малко, а след това добродушно утихва под тежестта на вечерта. Иван изискано краде имагинерни следобеди и ни разрешава да следим света - мъдро, компактно, укротено. Разбираме, че се случва нещо значимо, до момента в който наподобява по този начин, като че ли нищо не се случва. И градовете, гълъбите, хладилникът - всичко се разлива, изтича и го поемаме на екс ", споделя Йорданова.
Иван Брегов е роден в Бургас през 1986 година Завършва право в СУ " Св. Климент Охридски ". Автор е и на схисбирките " Небе в земна рамка ", " Разказвач на стихии ", " Няма места за прощаване ".
ОТЗИВИ
" Познавам този стихотворец от дълго време, по тази причина не се учудих: един път посади обецата на своята обичана, а от пръстта поникна дръвче, с което живее и до днес; в отражението на очилата му е постоянно зелено, там постоянно откривам самотата на биологията. Тези стихове могат да ви разискрят. " - Васил Балев
" Днес е добър ден да прочетеш тази книга. Тя ще те заведе на разходка в свят, който не познаваш. В него живее единствено един човек. Ти. Ти, който си уединен от време на време. Понякога ти е студено. Понякога си загубен в плавните извивки на града, на света, на вселената. Но постоянно присъстваш. Точно тук. Точно в този момент. В тази книга живее това твое Аз, което осъзнава всеки момент. И през днешния ден е добър ден да я прочетеш. Защото малко са местата, на които можеш да срещнеш най-важния човек на света. Себе си. " - Елица Мавродинова
" Тази книга е: момчето, което постоянно си отива (дали към северния или южния скат на загатна, зависи от персоналната доза меланхолия), мъжът, който остава да маха тъжно след топлите следи на рейса, след дамата, увлякла всички неща, неотделими като сърце на праскова, тъй като места за прощаване няма.
Пригответе спомените си - един път преведени през тази книга, ще бъде мъчно да се отделят. " - Стефан Радев
Из " И сърцето тренира своята гибел " от Иван Брегов
ПОСЛЕДНИ НАБЛЮДЕНИЯ
Най-сетне с постоянството на делнично пране
се прегъвам и разгръщам възхитително -
свободен като празно портмоне,
но прекъсва ме хладилникът -
мучи моторът му - ненадейно мощен, учестен
и гладен се насища с електричество -
софтуерен тип, от нас питомен,
в домашната си работа е възвишен.
И ето ме - устремявам се отмерено и унесено
да храня устременото към дисциплинираност тяло,
да бъда същият човек - изпитвам си ръцете
и в последна сметка повеждам своето начало
оттова, където всички правилни възпитаници
уроците си учат - все положителни, нахранени,
те пият портокалов сок, вървят в редици,
играят на парцели и замогнати стопани,
най-после оставят зад себе си бунище -
камара отпадъци, курорти и позор,
и тонове, тонове мъртва конфекция,
износила родния им монограм.
Загърбвам дома си и пътят ми печален е,
трансферирал реките с фабричния лов,
и мъртвите хранилища - риби захвърлени -
издуват кореми с безмитна обич.
Да бъдем дискретни, усмихнати, ведри,
да спрем с тези облици - прахуляк, суетност, -
сходно тълпата край градското езеро,
без глупава пристрастеност към съответни неща -
събрана да види живота от клюките -
по какъв начин замогнати хора натрупат триумфи,
по какъв начин вършат ремонт и изхвърлят боклука -
вън от техния дом той напълно не е техен
А ние, без значение къде и по какъв начин сме,
каквото и до през днешния ден да сме спечелили,
оттатък досадните житейски обстоятелства,
да го обърнем на забавление.
Понеже към този момент съм изпуснал възрастта си за фантазии,
тъй като към този момент всичко съм изпуснал -
аз мога безучастно да остана в профил,
във своите утопии надълбоко да се впусна,
до момента в който нося овехтялото си тяло,
аз без изпитание поздравявам провалите,
одобрявам смисъла им ритуално,
класифицирам ги и ги преглеждам с удивление,
тъй като през днешния ден не се колебая -
в мен зрее потребността да изгубвам,
индивидът, имам вяра, има право
да бъде градивен и печален.
Но по какъв начин да удържа на постоянството -
още веднъж се постанова да пътувам -
да умножавам себе си в пространството -
автомобилът по горивото тъгува...
Поемам към крайпътно заведение,
остава да реализира идентичност,
чувство за ежедневна веселба
и ентъртейнмънт във промишлени количества.
ЗАДРЪСТВАНЕ
Валят мързеливо светлините на коли.
Аз пресичам София. Мъгла
в деня, започващ със полиция,
в страната, приключваща с народа си.
Река, пленена от града, ми прави мост
и аз се вливам. И аз се бавя и не помня
по какъв начин закъснелите деца на Прехода
се срещаме на светофара всеки ден,
озъбени на зимата
в колите си.
Днес ние, мрачните последствия на своите родители,
оставаме надалеч от тях и продължаваме
нестабилно да се отдалечаваме.
Такава комплицирана пътна конюнктура
не разрешава да обичаш
без ограничавания
и този мраз е възмездие.
Студът гризе града ни през намордник,
ведно с момичето, което всички не престават с погледи.
А ние, седнали в колите си простаци,
седим и имаме вяра в претоплените снощни вести.
Потънали в мъгла като в мозъка си
се взираме напред.
Но няма кой колите ни отсам да изведе.
И други от пресечките прииждат
в мъглата по-дълбоко да навлязат.
Измамни клаксони подреждат строя и за ближните припомнят,
припомнят, че не сме сами.
Мъгла.
Мъгла и никаква визия.
ОПЕЛО Пожарна охрана ПЪТЯ ЗА СЕВЕРОЗАПАДА
(труп, два коня и трима музиканти)
Сноват коли като вдовици и черният им пушек на изток ги издига.
Остава да пристигна тълпата - мъртвеца отсам да изпрати,
отсам да потеглят и рев, и мълва - като брат и сестра пребледнели.
Но е пусто надлъж и нашир, изоставена, твърда земята е.
Съставен от пасажери град - не останаха тук изпращачи.
Няма дори маршрут, рейс, а и влакът даже подминава,
никой тук не поема на път - непостижим и безценен се оказа светът,
тука хората нищо не костват и единствено са в дълг.
Няма близки, познати - да понесат към дома си паниката, -
ридания няма, ни почести, свещи, венци и молебствия.
Конете покойника водят -
опърпан оркестър и селски цветя възвестяват града.
Няма майки да сложат храна за из път на покойника,
да подготвят прощални отвари,
ни сестри и деца да изхлипат -
раздялата през днешния ден не търпи ритуали.
Познати служебни слова над покойника проехтяват:
жител с три имена със света се прости,
в анулирана татковина роден -
дълго бил е какъвто дългът повелява.
Милостива земята сина си познава.
Конете със него през днешния ден довиждане си дават.
След довиждане конете къде да се дянат,
щом път следва към пазари и кланици,
и кой накъдето в живота е тръгнал.
НАПУСКАЙКИ ГРАДА НА ИЗТОЧНИЯ СОЦИАЛИЗЪМ
Доведох те на края на града,
до границата с предишните времена - летището -
в този момент мързеливо и запуснато в протяжните околности
с мързеливи езера и мъртъвци по гробищните паркове.
Последен аероплан - наемник при своите в небето скоро ще се върне.
И на останалите живи оттук насетне всичко следва.
Те тихи са и с никой към този момент нищо не приказват.
Най-после са получили билет, останалото разплатили са сами,
самите те - изхарчени за промяна на епохата.
Доведох те при безработните герои на социалистическия труд.
С обувки стегнати, подготвени са за дълъг път,
а неподготвени за полета остават.
Сами са се изпратили, дали прошка.
Доведох те до края на необратимо преселение -
афектираната ни земя афектирани напущат
родителите на от дълго време тръгнали деца,
те единствено куфарите водят за ръка.
Неполучили медали, изостанали и изоставени,
поклащат се по пистата, към стълбите, изкачват се, издигат се.
Найлонови торби откъм покрайнините ръкомахат.
Нагоре самолетът се оттласква, раздира и стоманените пердета.
Комините димят за довиждане.
И облаци във вътрешността някъде при себе си ги взимат.
По хребета бетонните хотели слизат на стада -
давят се по крайбрежията на бетонната си мизерия -
неукротими биволи, удавени във Черното море.
Последните запалени прозорци помътняват -
и като че ли къщите угасващи основни в ръцете носят.
Там - след напуснатите антични планини,
надалеч от морето с цвят на печал,
едвам познати посрещачи чакат,
обикнати по роман и по фотография.
Там хората още веднъж се събират с децата си в семейство,
още веднъж имат смисъл хората - естественото благосъстояние.
СЪВСЕМ ДРУГИ НЕЩА
Да кажем, по този начин е по-лесно:
Ако захвърля часовника в снега,
стрелките му за теб ще рият
времето на купчинки
безследно време. Но в този момент и то ме отминава,
санкционира ме като изминат път на вятъра.
Не напълно, не постоянно. Не през днешния ден, само че в миналото
подготвен ще бъда
след теб вероятно да приема
останалото време за живеене
като оставащото време за живот,
като оставащо ми време.
Сега пребивавам измежду парчета изоставени последствия.
И пиша своите фантазии до теб в снега.
А вятърът чете и ги събира. И несъмнено до теб ги праща.
А вятърът е неотклонен куриер -
чука по вратите ни и потегля, без да заяви.
И по тази причина излизаме измежду зимата
смутени, с цел да спомним и забравим
останалата пустош. Това е.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ