(Nikos Kazantzakis in his Aegina house study, during the Nazi

(Nikos Kazantzakis in his Aegina house study, during the Nazi occupation of Greece)

Синът

Циркулират в кръвта ми родителите ми, единият - див, недопечен, начумерен, майка ми - нежна, благодушна, свята; нося ги през целия си живот, никой от тях не е починал, до момента в който съм жив аз, ще живеят и те в мен и ще се мъчат, всеки в противоположна посока, да направляват мисълта и действията ми. И през целия си живот съм се борил за едно нещо: да ги помиря, единият да ми даде силата си, а другият - нежността си, и раздорът посред им, който непрестанно избухва вътре в мен, да се трансформира в сърцето на сина им в единодушие.

Всичко, което попадна в детското ми схващане, се запечата в него толкоз надълбоко и го поех толкоз жадно, че не мога да се наситя, и в този момент на старини, да си го напомням и да го изживявам отново; припомням си с безпогрешна акуратност най-първия си допир с морето, с огъня, с дамата и с дъха на света.

Ето моя първи спомен в живота: дотътрих се, лазешком, на прага; още не можех да заставам прав; с блян, със боязън подадох меката си глава на открито, на открит въздух на двора. Дотогава гледах през стъклото на прозореца, само че не виждах; само че в този момент освен гледах, видях за първи път света; смайващо представление! Малката градинка на двора ми се струваше безкрайна; жужене на хиляди невидими пчели, опияняваща миризма, топло слънце, гъст като мед, въздухът блестеше, като че ли беше изпълнен със саби, и измежду сабите пристъпваха към мен инсекти с пъстроцветни неподвижни криле, изправени, като ангели. Изплаших се, изпищях, очите ми се изпълниха със сълзи и светът изчезна.

Друг път, помня, един мъж с остра, бодлива брада ме взе на ръце и ме отнесе на пристанището. Колкото повече наближавахме пристанището, толкоз по-ясно чувах по какъв начин един звяр реве и въздиша, като че ли заплашваше или като че ли беше ранен; а аз се опасявах, мятах се в ръцете на мъжа, желаех да избягам и пищях като птица. Изведнъж - остра миризма на рожкови, на катран и гнили цитруси. Целите ми глъбини се разтвориха, с цел да я поемат, и запращяха. Подскачах и пърхах измежду косматите ръце, които ме носеха, и след един завой на пътя - какъв беше този звяр, каква прохлада, каква безкрайна въздишка - цялото море, тъмносиньо, кипящо, единствено шумове и миризми, се изля разпенено в мен; рухнаха меките ми слепоочия и главата ми се извърши със смях, солен въздух и боязън.

А по-късно си припомням една жена, наша съседка, Аника; млада майка, пухкава, младоженка; дълги руси коси, огромни очи; аз ще да съм бил на към три години; нея по здрач си играех на двора, градината ухаеше на лято. Жената се наведе, взе ме, сложи ме на скута си и ме прегърна, а аз затворих очи, притиснах се към разтворената й пазва и душех тялото й. Топло благоухание, гъсто, възкисела миризма на мляко и пот, дъхтеше младоженското тяло, а аз я вдишвах премалял, вкопчен в изпънатата гръд. И внезапно ми се зави свят, стана ми лошо; а съседката се уплаши, смъкна ме и ме сложи сред две саксии с босилек, цялата изчервена. И от този момент не ме сложи в никакъв случай повече на скута си, гледаше ме с огромните си очи, доста нежно, и се усмихваше.

А през една лятна нощ седях отново на двора ни, на столчето си. Помня, подвигнах очи и видях, за първи път, звездите. Скочих и завиках ужасяващ: „ Искри! Искри! “ Като безконечен пожар ми се стори небето, и дребното ми тяло изгаряше в него.

Такъв беше първият ми допир със земята, с морето, с дамата, със звездното небе. И до момента даже, в най-съкровените мигове на живота си, със същия неизменим боязън, както когато бях дете, изживявам тези четири страшни детайла. И освен тогава, и през днешния ден даже, усещам, че изживявам надълбоко - колкото най-дълбоко могат душата и тялото ми - тези четири детайла, когато съумея да изпитам същото учудване, боязън и наслада, които те породиха в мен като дете. И тъй като това бяха първите сили, които, осъзнато от мен, овладяха душата ми, и четирите се сляха неотделимо в мен и образуваха едно цяло. Сякаш това е едно и също лице, което единствено сменя маските си. Когато виждам звездното небе, то ми наподобява ту като цъфнала градина, ту като тъмно и рисково море, ту като безмълвно, обляно в сълзи лице.

И още нещо: всяко мое неспокойствие, всяка моя концепция, и най-абстрактната даже, е формирана от тези четири първоначални елемента; и най-метафизичният проблем приема в мен материално тяло, топло, като дъха на море, и на земя, и на човешка пот. Словото, с цел да стигне до мен, би трябвало да се трансформира в топла плът. Само тогава разбирам, когато мога да помириша, да видя и да докосна.

Освен тези първи четири до момента, надълбоко въздействие върху душата ми оказа и едно инцидентно събитие; инцидентно ли? Страхливецът разум, който трепери да не изтърве някоя безсмислица, та да се накърни достолепието му, назова с такива боязливи, благоразумни, неопределени слова това, което е некадърен да изясни. Ще да съм бил четиригодишен и за Нова година татко ми ми направи подарък, „ добра ръка “, както споделяме в Крит - един въртящ се глобус и едно канарче. Затварях вратата и прозорците на стаята си, отварях клетката и пусках канарчето на свобода; а то беше привикнало да каца върху земното кълбо и да пее. По цели часове; а аз, затаил мирис, го слушах.

Струва ми се, че тази доста елементарна преживелица, повече от всички книги и всички хора, с които по-късно се срещнах, оказа въздействие върху живота ми. Години наред обикалях ненаситно света, поздравявах и се сбогувах с всичко, и усещах, че главата ми е земно кълбо, а върху мозъка ми е кацнало едно канарче и пее. Описвам с детайлности детската си възраст не тъй като очарованието от първите мемоари е толкоз огромно, а тъй като в тази възраст, както и в сънищата, една привидно незначителна преживелица разкрива, по-добре от всевъзможен психичен разбор по-късно, без труфила, същинския нравствен образ. И защото изразните средства през детската възраст или в съня са доста елементарни, и най-сложните вътрешни полезности се отърсват от всичко ненужно и остава единствено тяхната същина.

Мек е мозъкът на детето, нежна е плътта му, слънцето, луната, дъждът, въздухът, тишината, всичко се стоварва върху него, бухнало тесто е той, и те го месят. Детето гълтам ненаситно света, приема го в недрата си, асимилира го и го трансформира в дете.

Помня, постоянно седях на прага на къщата ни, слънцето грееше, въздухът пареше, в една огромна къща в махалата мачкаха грозде, целият свят миришеше на шира, а аз затварях блажено очи, протягах ръце с разтворени длани и чаках; и Бог идваше; до момента в който бях дете, в никакъв случай не ме излъга, идваше, дете и той като мен, и поставяше в ръцете ми играчките си - слънцето, луната, вятъра. „ Подарявам ти ги - казваше ми той, - подарявам ти ги, поиграй си с тях; аз си имам други. “ Отварях очи, Бог изчезваше, само че в ръцете ми оставаха играчките му.

Притежавах, само че не знаех това, не го знаех, тъй като го изживявах, всемогъществото на Бога; сътворявах както си желаех света. Меко тесто аз, меко тесто и той. Помня, от всички плодове, когато бях дребен, най-вече обичах черешите; хвърлях ги в кофа с вода, навеждах се и им се любувах - черни или червени, хрупкави, незабавно ставаха по-големи, щом потънеха във водата; само че когато ги изваждах, виждах, за огромно мое отчаяние, че се смаляваха; затварях тогава очи, с цел да не ги виждам по какъв начин се смаляват, и ги пъхах, такива големи, каквито ми изглеждаха, в устата си.

Този малък факт разкрива цялостен един способ, посредством който схващам действителността, даже в този момент, на старини; пресъздавам я, върша я по-светла, по-хубава, по-прилягаща на задачата ми. Умът вика, изяснява, потвърждава, възразява; само че един глас се надига в мен: „ Мълчи, разум, да чуем сърцето! “ - вика му той; кое сърце? Същността на живота, безумието; и сърцето стартира да пее.

„ Не можем да променим действителността - казва един мой обичан византийски мистик; - нека тогава променим окото, което гледа тази реалност. “ Това правех, когато бях дете; това върша и в този момент в най-творческите мигове на живота си.

Какви чудеса са, в действителност, окото, ухото, мозъкът на детето, по какъв начин гълтам ненаситно този свят и се изпълват! Птица с червени, зелени, жълти крила е светът; и какъв брой я гони детето, с цел да я хване!

Действително, нищо не наподобява толкоз доста на божието око, колкото детското око, което за първи път вижда и сътворява света. Хаос е бил преди този момент светът, всички твари, животни, дървета, хора, камъни, са прекосявали безсистемно пред детското око, не пред него, вътре в него, всичко, форми, цветове, гласове, миризми, светкавици, и то не е можело да ги закрепи, да ги подреди. Светът на детето не е изработен от тиня, та да издържи, изработен е от облак, пресен ветрец повява от детските слепоочия и светът се сгъстява, разрежда се и изчезва. Също по този начин, преди Сътворението, ще да е прекосявал пред божието око и хаосът.

…

Слава Богу, живо е още в мен, пъстроцветно, шумно, свежо, това привидение от детските ми години; то поддържа мозъка ми недокоснат, непокътнат от покварата и не разрешава да увехне и пресъхне. То е свещената капка от живата вода, която не ми дава да умра. Когато пиша и желая да приказвам за морето, за дамата, за Бога, склонявам глава на гърдите си и се ослушвам, с цел да чуя какво споделя детето вътре в мен, то ми диктува, и в случай че ми се случи да се доближа някак със слова до тях и да опиша за тези велики сили - морето, дамата, Бога - на детето, което е още живо в мен, дължа това. Ставам още веднъж дете, с цел да мога да виждам с девствени очи, постоянно за първи път, света.

От: „ Рапорт пред Ел Греко ”, Никос Казандзакис, Αναφορά στον Γκρέκο, 1961,, изд. Ентусиаст
Снимки: protothema.gr, KAZANTZAKIS PUBLICATIONS