Ние, хората, не пазим родната си планета. И точно по

Ние, хората, не пазим родната си планета. И тъкмо по същия метод евентуално ще се държим и в Космоса.

Тук са изброени дванадесет метода, по които човек, без самичък да желае това, може да нанесе съществени вреди на Слънчевата система, написа изданието io9.

Андерс Сандбърг от Института по проучване на човешкото бъдеще (Future of Humanity Institute) при Оксфордския университет е склонен, че злополука на ускорителя е едва евентуална, само че в това време предизвестява: в случай че стрейнджлети въпреки всичко се появят, това „ ще бъде неприятно “.

Ето какво написа ученият в уеб страницата io9.com: „ Ако вещество от такава планета като Марс се трансформира в „ странна “ материя, то по едно и също време ще се освободи част от масата на покой във тип на радиация (и разлитащи се в разнообразни направления стрейнджлети). Ако се допусна, че преобразуването отнеме час и освен това се освободи 0,1% във тип на радиация, то светомостта ще бъде 1.59*10 34 Вт, което ще надвиши светимостта на Слънцето съвсем 42 милиона пъти, като по-голяма част от нея ще бъде гама-лъчение. “

Нека да успокоим читателите: несъмнено, Големият адронен колайдер не е кадърен да създаде странна материя. Но е изцяло допустимо това да се случи в бъдеще, по време на някой опит на Земята или в Космоса. Според една от хипотезите странната материя съществува под високо налягане в неутронните звезди. Ако такива условия се основат изкуствено,то краят ще настъпи доста бързо.

Но въпреки всичко вероятността от настъпване на злополука е огромна. Звездният инженеринг може да докара до най-непредсказуеми последици и да предизвика каскада от неконтролируеми реакции.

Да речем, вследствие на изкуствено понижаване на масата на Слънцето на неговата повърхнина може да зародят аномални и ужасяващи по мощ изригвания, или пък противоположното – светимостта на нашето Слънце да намалее, създавайки опасност за живота на Земята. Освен това могат значително да се променят планетните орбити.

За тази цел в далечното бъдеще човечеството би трябвало да потопи в недрата на Юпитер дребна черна дупка и толкоз тъкмо да пресметна нейните параметри, че да не излезе отвън лимита на Едингтън (точка на равновесие сред външната мощ на излъчването и вътрешната мощ на гравитацията). Според Фог по подобен метод ще може да се получи „ задоволително сила за основаване на нужните температури на повърхността на неговите спътници (Европа и Ганимед) – такива като на повърхността на Земята и Марс.

Дотук добре. Но са вероятни и изненади. Както твърди Сандбърг, в началото всичко би трябвало да се развива обикновено, само че черната дупка може да усили размери и да погълне Юпитер, след което вследствие на радиоактивно изригване животът в Слънчевата система да спре. След изгубване на всичко живо и поглъщането на Юпитер от черната дупка в околния ни Космос ще се възцари същински безпорядък.

Тоест две въртящи се небесни тела може да си въздействат взаимно даже в случай че се намират на огромно разстояние едно от друго. В резултат на чести доближавания на планетите внезапно може да се получи по този начин, че по-малките по мярка небесни тела да бъдат нормализирани и да стартират да излизат от своите орбити – и този развой да обхване цялата Слънчева система.

Такива безредни резонанси могат да се случат от единствено себе си, по натурален път, или ние можем да ги предизвикваме, премествайки Слънцето и планетите. Как да не се сетиш за звездното инженерство, за което споменахме нагоре.

Ако Марс бъде изместен в зоната на живот (това може да стане, да речем, като се измести орбитата му благодарение на астероид), то вследствие на това орбиталният баланс също може да бъде нарушен.

От друга страна, в случай че човечеството построи сфера на Дайсън благодарение на материал, придобит на Меркурий и/или на Венера, то орбиталната динамичност може да се промени по непредсказуем метод. В резултат на това Меркурий (или това, което ще остане от него) може да излети отвън рамките на Слънчевата система, а земята да се окаже в рискова непосредственост до някой огромен обект от рода на Марс, а може и да се сблъска с него.

След като галактическият транспортен съд с уарп мотор премине в режим на полет на досветлинна сскорост, то събраните в мехура частици ще се изпускат във тип на енергийни детонации. Най-ярки ще бъдат детонациите на частици пред кораба – това ще е изцяло задоволително да унищожи всичко по курса на придвижване на галактическия транспортен съд.

„ Поради мощното виолетово отместване на частиците в предната област всеки, който се появи на пътя на кораба, ще бъде погубен от гама-излъчването и висикоенергийните частици “, се споделя в публикацията.

Според учените даже при галактически полети на неголеми дистанции отделяната сила ще бъде толкоз огромна, че ще се окаже способна да унищожи всичко по пътя си, като под думата „ всичко “ може да бъде даже цяла планета.

Освен това, защото количеството на тази сила ще зависи от дължината на пътя, то евентуално интензивността на тази сила няма лимит. Летящият с голяма скорост галактически транспортен съд, привеждан в придвижване с уарп мотор, ще се окаже кадърен освен да унищожи планетите, само че и да направи произшествия от още по-големи мащаби.

Статията на Мансуряр заобикаля отрицателните последици от подобен метод, само че Андерс Сандбърг ги разяснява:

„ Първо, за основаването на гърлото на червеевата дупка се изисква маса-енергия (възможно, отрицателна) в мащабите на черна дупка със същия размер. Второ, при основаването на „ примка на времето “ съществува възможност виртуалните частици да станат действителни, вследствие на което потоците от такива частици да разрушат червеевата дупка. Освен това, в случай че се съедини Слънцето с някой различен задоволително огромен обект (нещо сходно е разказано от писателя Стивън Бакстър), то ще може да се „ източи “ Слънцето и/или цялата Слънчева система да се изгори с мощна радиация.

Да, унищоженото Слънце нищо хубаво няма да ни донесе, а жестоката радиация още веднъж ще погуби всичко живо в Слънчевата система.

По подобен метод огледалото ще стане постоянен и неподвижен неестествен сателит, ситуиран в точката на равновесие сред гравитационната мощ на привличане и налягането на слънчевия вятър.

Слънчевото лъчение ще се отразява от вътрешната повърхнина на огънатото огледало назад към Слънцето, като по този метод изтласква Слънцето посредством личната му светлина – отразената сила ще основава дребна двигателна сила. Ето по този начин работи моторът на Шкадов, с чиято помощ човечеството ще мигрира по галактиката.

Възможни ли са непредвидени обстановки? Много. Ние можем да сбъркаме в изчисленията и да разпръснем Слънчевата система по Вселената или даже да се сблъскаме с друга звезда.

Тук поражда забавен проблем: в случай че се научим да се движим сред звездите, то би трябвало да разбираме по какъв начин можем да управляваме множеството неголеми обекти, ситуирани в периферията на Слънчевата система. Ще ни се наложи да бъдем деликатни.

Както предизвестява Сандбърг, „ вследствие на дестабилизация на пояса на Кайпер или облака на Оорт, ще възникне изобилно голям брой от комети, които ще бомбардират всичко наред. “