Не се ожених и на 47 години останах сама. Аз

Не се ожених и на 47 години останах сама. Аз съм елементарна жена. Чувствам се свободна. Не съм хубава, нямам хубава фигура.

Не се ожених, нито съм желала да се оженя, тъй като мисля, че съвсем всички мъже са едни и същи животни, които ще ти създадат дете и по-късно ще си лежат на дивана.

Аз съм само дете в фамилията. Нямам братя и сестри, единствено остарели родители. Имам родственици, само че не поддържам връзка постоянно с тях. И не желая.

Живея в елементарен квартал. Цинична съм, елементарно се нервирам. Не мисля, че към този момент мога да обичам. Не обичам деца.

За Нова година отидох да посетя родителите си. Иначе се прибирам един път годишно. Реших да почистя хладилника им.

Опаковах всичко в кутия, с цел да го изхвърля. Когато повиках асансьора, в него се беше качило момче на към 7 години. Виждах го с майка му и още едно бебе няколко пъти. То се втренчи в кутията ми.

Отидох до контейнера и то ме последва. Попита ме дали може да я взема? Казах му, че храната е остаряла. Дадох му кутията, то я взе и я стисна с две ръце до гърдите си. Попитах го къде е майка му.

Каза, че майка му и сестра му са заболели.

Обърнах се и се прибрах. Направих вечеря, седнах и се замислих за момчето.

Никога не съм бил състрадателна и не съм желала да оказвам помощ на другите. Но в този момент нещо ме трогна – събрах съвсем цялата храна от у дома и се насочих към асансьора. Тогава осъзнах, че не знам на кой етаж живеят. Знам единствено, че са на по-горен етаж.

Два етажа по-нагоре ги открих. Момчето отвори вратата и след това безшумно се дръпна обратно и ме пусна да вляза.

Апартаментът беше доста непретенциозно обзаведен, само че доста чист. Майката лежеше на леглото, свита до бебето. На масата имаше шише с вода и няколко остарели парцала. Майка му беше заспала.

Имате ли медикаменти? Не можех да не попитам. Има нещо, сподели момчето и ми сподели дребна домашна аптечка. Имаше единствено остарели хапчета с изминал период на валидност. Жената се разсъни. Тя докосна момичето по челото. Обърна се и ме погледна толкоз безизразно.

Къде е Антон? Тя пристигна на себе си и се тормози за сина си. Казах, че съм съседка.

Извиках кола за спешна помощ. Докато я чакахме, дадох й да хапне и да пийне чай, тъй като по какъв начин ще кърми бебето? Ядеше, без да дъвче. Кой знае от кой момент не е яла.

Лекарят ги прегледа, изписаха им куп медикаменти и инжекции. Отидох в аптеката и купих всичко. Купих мляко и бебешка храна от магазина. Купих и играчка. Никога до момента не съм купувала нищо за нито едно дете.

Жената се споделя Ана. Тоя е на 26 години. Отгледана е от баба си, която умряла от туберкулоза, когато Ана е била на 15 години. На 16-годишна възраст тя си намерила работа в магазин, а на 18-годишна възраст се влюбила в мъж, който заречен да се ожени за нея. Когато тя забременяла, той липсващ. Работила до последния ден от бременността си, събирайки пари. Знаейки, че няма кой да й помогне.

Когато Антон бил на месец, тя го оставяла самичък в жилището и отивала да чисти. Тя срещнала различен, който заречен да се ожени за нея, само че сторията се повторила. Родила още веднъж и още веднъж била сама. Собственикът на магазина, в който работила, я изнасилил след второто раждане и я уволнил. Тя ми описа всичко това, до момента в който чакахме колата за спешна помощ.

Тази нощ не можах да дремя. Питах се за какво съм такава, за какво не ми пука за родителите ми, за какво не им се обаждам. Не обичам никого. И не скърбя. Трупам пари, към този момент имам доста. Няма защо да ги похарча. И тогава в живота ми се появяват непознати с тъжна орис, хора, които нямат какво да ядат.

На сутринта Антон остави паница с палачинки пред вратата ми и си потегли. Стоях с чинията в ръце и топлината й като че ли ме зареди с сила. Исках всичко едновременно – да рева, да се дръзвам, да хапвам палачинки.

Недалеч от постройката има дребен търговски център. Отидох и купих куп облекла за момиче и момче. Купих им и одеяла, възглавници, долни дрехи, храна, витамини. Исках да им купя всичко. Чувствах се нужна за някого.

Изминаха 10 дни от срещата ни и те започнаха да ме назовават ​​леля Роси. Ана си откри работа като шивачка. Животът им се промени, откогато се срещнахме.

Вижте още: Струва ли си да спасим брака поради детето?

Моят също се промени. Започнах да се обаждам на родителите си. Молех се за болните деца. Не разбирам по какъв начин съм живяла по този начин толкоз години.

Всеки ден бързам да се прибера от работа. Знам, че ме чакат.

Разбрах – няма защо друго да пребивавам, с изключение на за тях.

Не се ожених и скърбя. Не позволявайте животът ви да мине около вас. Помислете в точния момент!