21-годишен през сълзи: Искам да съм бежанец в родината си
“Не ме снимай и не ми пиши името. Не желая на следващия ден някой да ме разпознае на улицата… ”
М. (съобразяваме се с желанието му) е на 21 години. Не е сигурен по какъв начин, къде и дали изобщо ще посрещне 22-рия си рожден ден. По проект би трябвало да е след два месеца, само че проектите постоянно се провалят. Откакто се помни целият му живот — без същински дом и без семейство — е минал в приемни фамилии и обществени институции — центрове за настаняване от фамилен вид (ЦНСТ), както съвременно ги назовават,
макар че в тях мъчно може да се открие нещо фамилно.
Освен подправената сигурност, която обезпечава страната на младежите в сходно положение — заслон и храна, до момента в който навършат пълноправие. А след това следва жестоката действителност, за която никой по този начин и не приготвя стотици български девойки и момчета всяка година. В множеството случаи улицата става следващия им дом, а тези, които съумяват да се спасят, се броят на пръстите на едната ръка. Късметлиите ги осиновяват чужденци.
“Мой връстник се обеси на третия ден откакто го пуснаха от ЦНСТ ”, споделя М.
“Пуснаха ” не е подобаващата дума, тъй като страната не просто ги пуска, а им подрежда да освободят така наречен обществена институция, когато навършат пълноправие. За да освободят място за идващите.
Въпросното момче е намерено обесено в зарязан парцел, недалече от обществения център, в който е прекарало последните си години. Сблъсъкът с действителността се е отразил пагубно на душeвността му и младежът,
преди малко навършил пълноправие, увисва на въжето.
М. изважда шанс. Дават му 5 лв. и го съпровождат до гарата в Радомир. Сетне — да се оправя както може. Познати го приютяват за известно време. После други. И други, и други. В придвижване, едвам на 18 години и без никаква поддръжка му се постанова да опознава характера на хазяи тарикати и на родните предприемачи — работа без контракт и без осигуровки — отношение, особено за постепенно разрастващи се страни от третия свят. Разбира и че
преспиването навън не е най-здравословната процедура.
Миналата година младежът отива на работа във Франция. Офертата не е за изпускане — квартира и прилична заплата, даже за Франция. Работата обаче е кофти — боядисване на самолети. Боята се смъква с отровни химикали и без специфична маска просто се задушаваш (маската за няколкостотин лв. се удържа от заплатата). След няколко седмици половината българи са върнати в България неразбираемо по каква причина.
В София карат М. да подпише документ, че му е изплатена сума от 1900 лв. (колкото си е проработил за късия престой в Париж), само че му дават единствено 400.
Ако желае да ги вземе, би трябвало да подпише документа, другояче да не помни за каквито и да е пари. “Договорът ” е подписан не в офис на компанията, а в мол “София ”. Оказва се, че медиатор в “сделката ” е една от многочислените “мис ” с искания за бизнес дама, пръкнали се в последните години. С мрачен цвят на кожата е, в случай че инцидентно Икономическа полиция прояви интерес.
Страничен факт е, че му връчват кола, която да докара от Франция до България, а М. даже няма брошура.
“Не ме питай по какъв начин се минават толкоз граници. Постоянно си нащрек дали някой няма да те спре за инспекция. Тогава изгаряш! ”.
Преди френската оферта младежът работи известно време в бляскав хотел на жълтите павета в центъра на София — благосъстоятелност на богат народен представител по времето, когато ГЕРБ ръководи страната. Заради редовно закъснение на заплатите част от личния състав напуща. Заплатите, естествено, са спестени. Подхвърлят им по някой лев, едвам не е без нищо.
И по този начин се задават дни на апетит и бедност. Междувременно М. схваща, че храненето със зеле с ориз през ден в ЦНСТ по никакъв начин не е било толкоз зле.
Системното недохранване и спане “където ти сварят очите ” се отразяват на организма му. През лятото на тази година М. заболява от пневмония. Разбира го по сложния метод, тъй като пари за обзор няма. Междувременно губи килограми и от първо лице научава смисъла на думите “кожа и кости ”.
Състоянието му се утежнява и една августовска вечер се стига до позвъняване на “Спешна помощ ”.
“Чаках ги час и половина. Нямали свободни екипи ”, споделя младежът. В Александровска болница го “свестяват ” с инжекция урбазон, а след два часа го поучават да подпише, че отхвърля лекуване.
Защо ли? Университетската болница е схванала, че няма какво да вземе от човек без здравни осигуровки. Няма безвъзмездна клинична пътека. Все отново го поучават да отиде на обзор при белодробен доктор —
скъп съвет за човек, който няма в джоба си и два лв. за баничка.
След прегледа в университетската болница М. преспива в един от парковете на София. През нощта евентуално негов другар по орис отмъква част от движимостите му.
Все отново се намират положителни хора, които заплащат прегледа при експерт и изписаните антибиотици.
Междувременно поради тежкото заболяване М. губи работата си.
И след 10-дневния болничен младежът мъчно стои на краката си. След работата се прости и с квартирата си.
“Трудно се кандидатства за работа, когато си спал където намериш, не помниш по кое време за последно си се хранил и си с едни и същи облекла дни наред ”, изяснява момчето. М. кандидатства за свободна позиция в огромна (международна) верига, която непрекъснато търси служащи. За следващ път взема пари назаем, с цел да извади нужните документи. И към този момент трета седмица се надява някой да му се обади, пък даже и с цел да му каже, че няма да стане…
И по този начин порочният кръг се затваря. Няма работа — няма квартира — апетит.
В средата на този септември се появява лъч вяра. М. се свързва с интернационална фондация, която обезпечава заслон и храна на младежи в неговото положение в София. Обещават му да го настанят още на идващия ден, само че тогава се оказва, че стаята би трябвало да се дезинфекцира. Да отиде на следващия ден. После “утре ” е отсрочено с още един ден. Но въпреки всичко след ден го настаняват. Радостта е къса — на идващия ден се
оказва, че в стаята има дървеници и би трябвало за следващ път да се приложи стерилизация.
Трите момчета, настанени в стаята, би трябвало да изоставен. Изгонени са на улицата.
За неволя идващият ден е празник (22 септември — б.р.) и настаняването е отсрочено с още няколко дни (РЗИ — в случай че проявявате интерес — свържете се с редакцията). За близо седмица (!) смучещите кръв инсекти сякаш са премахнати и М. още веднъж е приютен в обществената институция. Радостта още веднъж е къса — след 24 часа се оказва, че досадните инсекти са неизтребими и щъкат на воля. Стаята отново е запечатана.
Междувременно целият багаж на бездомното момче (на процедура една раница с дрехи) е погубен в институцията. За всеки случай.
М. преспива за следващ път на пейките на Централна гара, скрито надявайки се на идващия ден да спи в легло. Уви, това не се случва нито на идващия ден, нито на по-следващия… За две седмици момчето престоява едвам две нощи в постройката на фондацията, кръстена на римската богиня на фамилното съгласие.
“Искам да съм емигрант. Бежанец в моята страна. Вече не устоявам, нямам сили! ”,
изплаква М. — Гледам ги в градинката зад джамията — облечени, нахранени, по през целия ден люпят семки и хранят гълъбите. Смеят се, не наподобяват нещастни. А такива като мен… ”
М. не довършва фразата. Сълзи напират в очите му.
Някой му е споделил, че властта харчи над хиляда лв. месечно за емигрант. Не се наемаме да твърдим, че това фактически е по този начин, само че е извънредно грубо страната да обръща тил на личните си жители и да им слага неизпълними на процедура условия за прилагане на обществена помощ, а да е великодушна към чужденците, без значение от какво злополучие бягат.
М. може доста да споделя за това, стига да има кой да го изслуша.
Уви, единствените, които демонстрират някакъв интерес към него понякога, са органите на Министерство на вътрешните работи. В най-хубавия случай това обезпечава кроасан или сандвич и “подслон ” в най-близкото РПУ… Но не постоянно.
А в това време на открито захладнява и преспиването навън става проблем.
Според данните от държавните органи, до лятото на тази година за украинските бежанци са изхарчени съвсем 234 милиона лв., като 140 млн. са европейски средства. Като се прибавят разноските за здравни грижи и средствата, обезпечавани от БЧК и други организации, сумата набъбва до 264 милиона лв.. В България обаче има освен украински бежанци — държавата поставя грижи и за жители на Афганистан, Сирия, Ирак, Мароко и други
По данни на Национален статистически институт нужният месечен приход за издръжката на един човек, който живее самичък, през месец юли 2023 година е 1402,25 лв..
М. (съобразяваме се с желанието му) е на 21 години. Не е сигурен по какъв начин, къде и дали изобщо ще посрещне 22-рия си рожден ден. По проект би трябвало да е след два месеца, само че проектите постоянно се провалят. Откакто се помни целият му живот — без същински дом и без семейство — е минал в приемни фамилии и обществени институции — центрове за настаняване от фамилен вид (ЦНСТ), както съвременно ги назовават,
макар че в тях мъчно може да се открие нещо фамилно.
Освен подправената сигурност, която обезпечава страната на младежите в сходно положение — заслон и храна, до момента в който навършат пълноправие. А след това следва жестоката действителност, за която никой по този начин и не приготвя стотици български девойки и момчета всяка година. В множеството случаи улицата става следващия им дом, а тези, които съумяват да се спасят, се броят на пръстите на едната ръка. Късметлиите ги осиновяват чужденци.
“Мой връстник се обеси на третия ден откакто го пуснаха от ЦНСТ ”, споделя М.
“Пуснаха ” не е подобаващата дума, тъй като страната не просто ги пуска, а им подрежда да освободят така наречен обществена институция, когато навършат пълноправие. За да освободят място за идващите.
Въпросното момче е намерено обесено в зарязан парцел, недалече от обществения център, в който е прекарало последните си години. Сблъсъкът с действителността се е отразил пагубно на душeвността му и младежът,
преди малко навършил пълноправие, увисва на въжето.
М. изважда шанс. Дават му 5 лв. и го съпровождат до гарата в Радомир. Сетне — да се оправя както може. Познати го приютяват за известно време. После други. И други, и други. В придвижване, едвам на 18 години и без никаква поддръжка му се постанова да опознава характера на хазяи тарикати и на родните предприемачи — работа без контракт и без осигуровки — отношение, особено за постепенно разрастващи се страни от третия свят. Разбира и че
преспиването навън не е най-здравословната процедура.
Миналата година младежът отива на работа във Франция. Офертата не е за изпускане — квартира и прилична заплата, даже за Франция. Работата обаче е кофти — боядисване на самолети. Боята се смъква с отровни химикали и без специфична маска просто се задушаваш (маската за няколкостотин лв. се удържа от заплатата). След няколко седмици половината българи са върнати в България неразбираемо по каква причина.
В София карат М. да подпише документ, че му е изплатена сума от 1900 лв. (колкото си е проработил за късия престой в Париж), само че му дават единствено 400.
Ако желае да ги вземе, би трябвало да подпише документа, другояче да не помни за каквито и да е пари. “Договорът ” е подписан не в офис на компанията, а в мол “София ”. Оказва се, че медиатор в “сделката ” е една от многочислените “мис ” с искания за бизнес дама, пръкнали се в последните години. С мрачен цвят на кожата е, в случай че инцидентно Икономическа полиция прояви интерес.
Страничен факт е, че му връчват кола, която да докара от Франция до България, а М. даже няма брошура.
“Не ме питай по какъв начин се минават толкоз граници. Постоянно си нащрек дали някой няма да те спре за инспекция. Тогава изгаряш! ”.
Преди френската оферта младежът работи известно време в бляскав хотел на жълтите павета в центъра на София — благосъстоятелност на богат народен представител по времето, когато ГЕРБ ръководи страната. Заради редовно закъснение на заплатите част от личния състав напуща. Заплатите, естествено, са спестени. Подхвърлят им по някой лев, едвам не е без нищо.
И по този начин се задават дни на апетит и бедност. Междувременно М. схваща, че храненето със зеле с ориз през ден в ЦНСТ по никакъв начин не е било толкоз зле.
Системното недохранване и спане “където ти сварят очите ” се отразяват на организма му. През лятото на тази година М. заболява от пневмония. Разбира го по сложния метод, тъй като пари за обзор няма. Междувременно губи килограми и от първо лице научава смисъла на думите “кожа и кости ”.
Състоянието му се утежнява и една августовска вечер се стига до позвъняване на “Спешна помощ ”.
“Чаках ги час и половина. Нямали свободни екипи ”, споделя младежът. В Александровска болница го “свестяват ” с инжекция урбазон, а след два часа го поучават да подпише, че отхвърля лекуване.
Защо ли? Университетската болница е схванала, че няма какво да вземе от човек без здравни осигуровки. Няма безвъзмездна клинична пътека. Все отново го поучават да отиде на обзор при белодробен доктор —
скъп съвет за човек, който няма в джоба си и два лв. за баничка.
След прегледа в университетската болница М. преспива в един от парковете на София. През нощта евентуално негов другар по орис отмъква част от движимостите му.
Все отново се намират положителни хора, които заплащат прегледа при експерт и изписаните антибиотици.
Междувременно поради тежкото заболяване М. губи работата си.
И след 10-дневния болничен младежът мъчно стои на краката си. След работата се прости и с квартирата си.
“Трудно се кандидатства за работа, когато си спал където намериш, не помниш по кое време за последно си се хранил и си с едни и същи облекла дни наред ”, изяснява момчето. М. кандидатства за свободна позиция в огромна (международна) верига, която непрекъснато търси служащи. За следващ път взема пари назаем, с цел да извади нужните документи. И към този момент трета седмица се надява някой да му се обади, пък даже и с цел да му каже, че няма да стане…
И по този начин порочният кръг се затваря. Няма работа — няма квартира — апетит.
В средата на този септември се появява лъч вяра. М. се свързва с интернационална фондация, която обезпечава заслон и храна на младежи в неговото положение в София. Обещават му да го настанят още на идващия ден, само че тогава се оказва, че стаята би трябвало да се дезинфекцира. Да отиде на следващия ден. После “утре ” е отсрочено с още един ден. Но въпреки всичко след ден го настаняват. Радостта е къса — на идващия ден се
оказва, че в стаята има дървеници и би трябвало за следващ път да се приложи стерилизация.
Трите момчета, настанени в стаята, би трябвало да изоставен. Изгонени са на улицата.
За неволя идващият ден е празник (22 септември — б.р.) и настаняването е отсрочено с още няколко дни (РЗИ — в случай че проявявате интерес — свържете се с редакцията). За близо седмица (!) смучещите кръв инсекти сякаш са премахнати и М. още веднъж е приютен в обществената институция. Радостта още веднъж е къса — след 24 часа се оказва, че досадните инсекти са неизтребими и щъкат на воля. Стаята отново е запечатана.
Междувременно целият багаж на бездомното момче (на процедура една раница с дрехи) е погубен в институцията. За всеки случай.
М. преспива за следващ път на пейките на Централна гара, скрито надявайки се на идващия ден да спи в легло. Уви, това не се случва нито на идващия ден, нито на по-следващия… За две седмици момчето престоява едвам две нощи в постройката на фондацията, кръстена на римската богиня на фамилното съгласие.
“Искам да съм емигрант. Бежанец в моята страна. Вече не устоявам, нямам сили! ”,
изплаква М. — Гледам ги в градинката зад джамията — облечени, нахранени, по през целия ден люпят семки и хранят гълъбите. Смеят се, не наподобяват нещастни. А такива като мен… ”
М. не довършва фразата. Сълзи напират в очите му.
Някой му е споделил, че властта харчи над хиляда лв. месечно за емигрант. Не се наемаме да твърдим, че това фактически е по този начин, само че е извънредно грубо страната да обръща тил на личните си жители и да им слага неизпълними на процедура условия за прилагане на обществена помощ, а да е великодушна към чужденците, без значение от какво злополучие бягат.
М. може доста да споделя за това, стига да има кой да го изслуша.
Уви, единствените, които демонстрират някакъв интерес към него понякога, са органите на Министерство на вътрешните работи. В най-хубавия случай това обезпечава кроасан или сандвич и “подслон ” в най-близкото РПУ… Но не постоянно.
А в това време на открито захладнява и преспиването навън става проблем.
Според данните от държавните органи, до лятото на тази година за украинските бежанци са изхарчени съвсем 234 милиона лв., като 140 млн. са европейски средства. Като се прибавят разноските за здравни грижи и средствата, обезпечавани от БЧК и други организации, сумата набъбва до 264 милиона лв.. В България обаче има освен украински бежанци — държавата поставя грижи и за жители на Афганистан, Сирия, Ирак, Мароко и други
По данни на Национален статистически институт нужният месечен приход за издръжката на един човек, който живее самичък, през месец юли 2023 година е 1402,25 лв..
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ