Народа го има – все още. Може да състрадава –

Народа го има – към момента. Може да състрадава – към момента. Може и да се гневи за нещо свястно – към момента. Но от дълго време е изгубил инстинкта си за самозапазване. И разрешава да го употребяват плътски – по всеки мотив. Така и състраданието, и гневът му скоро дефинитивно ще станат подправени – потребни за Политическата Секта и унизителни за самия него.

Ако влезем в „ по-висок подробност “, както се показва езикотрошачът Кирчо, животинското буйство в Стара Загора наподобява още

по-стряскащо, стига да се замислим за това, което го е породило – както и за това, което ще последва. Много по-вероятно е обаче скоро всичко да бъде забравено – основно поради досадните опявания на медиите. И това безчовечие да бъде изпратено там, където му е мястото – в каталога на достиженията на „ Нова България “. Ние всекидневно заобикаляме да си предизвикваме неудобството да се вглеждаме по-издълбоко в протичащото се, по тази причина и постоянно оставаме заседнали в блатото – ни напред, ни обратно,

тръгнали сме като че ли изначално за на никое място

и това, сякаш ни е комфортно, убеждението, че сме „ за на никое място “ ни икономисва доста старания. Да вземем да извезем тези думи най-накрая и на байрака си.

Господинов, писателят, направи „ афоризъм “ от варварството, ето по този начин: „ Патриотизмът им татуиран, ножовете им макетни, свободата им – гибел “.

Този лаф би трябвало да наподобява като ефектно резюме, единствено дето същинските писатели си падат по друго – най-много във вглеждането в същината на една история. Ако тя е значима, вглеждането ще ни води, така или другояче, и до Душата на Народа. Преди време Г. заключи на едро и „ това “ време – сведе го до производството на лимонови резенки. Клетото, скромно лакомство трябваше да понесе виновността за всички грехове на соца. Сега макетното ножче може би би трябвало да е „ обликът “ на светлото европейско настояще – по този начин наподобява, в случай че решим да спекулираме.

Прозрението на Г. бе илюстрирано с фотос на мъжка ръка, на която е татуиран надпис „ Свобода или гибел “. Сега да използваме техниката на „ по-високия подробност “, употребена от ПростоКирчо, и да се запитаме: в случай че същият надпис бе

татуиран на някоя част от Кирчовото тяло,

по на място ли щеше да бъде? Хайде, вдигнете глава от лимоновите резенки, макетните ножчета и писателските локуми – и се замислете по на едро. Да – или не?

Споменавам Кирчо, тъй като го видяхме на един от митингите – все по този начин ведро усмихнат, някакъв клал 400 пъти едно почтено девойче, а нашият „ подробност “ си се хили. Той по този начин ще се хили, даже да разгласят свършека на света.

„ По-високият подробност “ в тази ситуация е различен: Кирчо ви дава знак, че още веднъж ще ви приватизират – те това и вършат от трийсетина години насам. Приватизираха ентусиазма ви от „ Промяната “ и най-после ви изкараха глупаци; приватизираха стопанските достояния на страната и всичко останало – до момента в който не ви оставиха без мирис и не ви трансфораха в същински голтаци.

Поне откъм очаквания това е повече от несъмнено. В няколко – три-четири огромни, витринни градове може да оспорват това изказване. Но тогава си спомнете, защо врякахте единствено преди три години – през „ бунтовната “ 2020 година – и какво се случи след това. Спомнете си и какво не се случи. Няма да е по никакъв начин учтиво, в случай че ви кажа, че

бяхте нещо като боновете от работническо-мениджърската приватизация.

Но си бяхте тъкмо това: подправени билети за една подправена режисура.

Народа от дълго време няма никакви шансове в тази игра. И не е ясно, какво би трябвало още да се случи, с цел да напусне безполезния миманс – масовката, от която нищо не зависи. Или най-малко да разбере, че Сектата издевателства над него не по-малко безчовечен от Старозагорския касапин.

Кога най-накрая Народа ще излезе да стачкува за самия себе си – да стартира същински да състрадава себе си, да заобича и себе си?

Има ли късмет да прогледне зад шашмата за макетните ножчета – и да осъзнае, и да им каже, че го дерат с касапски ножове?

Зад баналното лафче на Г. се мъдри голяма неистина. Не татуировките и макетните ножчета са съдбоносния проблем. Хранениците от артелната на Сорос обаче в никакъв случай няма да кажат и половин дума за този проблем.

А той е, че тук огромна част от

Истината от дълго време е заровена, и то в незнаен гроб.

И е сменена от безнаказаното Мърсуване. Не остана „ по-едър “ политик, който да не се оплаче, че не е случил на Народ. А по кое време вие ще си признаете, че не сте случили на политици?

Кога ще преодолеете срама си, че гласувате за анонимни негодници, гласувате като Сивушка „ На браздата “. 

Реклама

И не щеш ли се редят вадичка, две, три – леха… Тъжното лице на Боне се разведри малко. Той не помни немотията и си подсвирна с уста.

– Не бързай толкова, Белчо, че Сивушка не може като тебе… Хайде, Сивушке, хайде, слабушке, хайде, миличка… Уморихте се, но какво да ви върша? И аз се уморих… Де-е, горе! Доле!

Белчо, изпечен остарял вол, пъхти с ноздрите и пристъпя като някой властник. Дребната Сивушка се напъва с всичка мощ. Устата й се отворила, гръбнакът й се превил на кочияшка, тънката й опашка се накокържила. Белчо пристъпи еднаж, тя – два пъти. Оплезила език – върви! Боне стана, отчупи резен самун, посоли го и го сервира до устата й.

– На, слабушке, хапни си!

Сивушка отвори очите си, погледна умилително господаря си и отново замижа… Тя отвори очите си. Дълбоко в нейния изстрадал печален взор гореше гневен смут. Животното подвигна главата си и промуча обезверено, само че отново не можа да стане.

Боне хвърли черджето, изправи се обезверен над нея, прекръсти се и заплака.

Сивушка промуча още един път, отвори ужасно очите си и престана да диша.

Кога ще схванете, че ще сте се „ пречистили “, единствено в случай че сред вас – на спонтанните ви митинги против следващото безчовечие на несретния ви живот – няма нито един политик?

Какво търси при вас ПростоКирчо, примерно – с каква „ независимост “ ви е дарил този лъжец, та за следващ път го изпирате?

Свободата? Наясно ли сме каква цена плащаме за нея – или както се питаше един публицист: „ До каква степен можем да се абстрахираме – в името на свободата – от човешките си усеща, преди да сме се лишили дефинитивно и от човещината, и от свободата си? “

Има ли въобще лимит поносимостта ви към Лъжата?

Гневите се на правосъдната система – само че кой от години я премачква, с цел да я направи по собствен облик и сходство?

Всеки рационален човек знае, каква е разликата сред същинския и притворния национализъм. И надали ще се повлияе от един същински шедьовър на Мърсуването: когато патриотизмът е приравнен с изстъпленията на някаква мутра. Това е безподобно мърсуване, което заслужава два „ Букър “-а. То е и знак за нещо, надалеч по-тревожно: любовта/предаността към Татковината би трябвало да бъде изтръгната като ненужнен бурен.

Няма да мирясат, до момента в който не ни трансфорат в катунари, отвявани там, където му скимне на Големият Вятър. Готвят се да затриват най-важните „ маркери “ от Историята ни, колкото са останали.

Сега една одиозна дама упорства да се смени името на патриаршеската катедрала „ Александър Невски “. Какво ще го сменяте – напряко събаряйте, на катунари и църквица някаква не се поставя, какво остава за катедрален храм. Бъчварова може да приказва, каквото си желае, едвам ни напомни за някои от опитите на Бойко. В славните си години на самовластник, той се беше отдал на всевъзможни опити с екземпляри от близкото си обграждане.

В случая с Бъчварова той си поигра напряко като Лисенко, корифеят на руска агробиология – и направи въпросната дама министър на вътрешните работи, едвам се убедим, че тази изстрадала система може да понесе всичко. И по този начин амбициозната хала Бъчварова

прецапа през Министерство на вътрешните работи и не остана заклещена там,

сред двете порти на министерския кабинет, а отпътува за дипломат в Израел. Баш там – където знаят всичко за всичко.

А историята със заклещването е следната – разказана ми е Богомил Бонев. Докато бил вътрешен министър, един път някакъв началник от пожарната бил пристигнал по някакъв мотив и чакал при секретарката му. По някое време Бонев й позвънил да го предложения и траял да чете някакви документи. Двайсетина минути по-късно оня още не бил влезнал и той още веднъж се обадил на секретарката си. „ Ама той от дълго време е при вас! “ – рекла дамата. „ Ти на вманиачен ли ме правиш, при мен го няма! “ – сопнал се Бонев. „ Но той влезе! “ – опънала се и секретарката. Накрая се оказало, че пожарникарят – поради една развалена ключалка – останал заклещен в тясното пространство сред двете порти на кабинета, само че не смеел да почука, с цел да не обезпокои министъра. Стои си заклещен и чака да го открият. Щеше да е по-справедливо Бъчварова някак да остане и до през днешния ден заклещена сред ония две порти. Сега нямаше да се държи като башибозук и да преименува храмове.

Повечето от политиците ни се държат като „ префърцунени варвари “ – и това въобще не ги тормози. Едва ли са чували фразата – „ Господ избира музиката, на която хората танцуват “, само че се имат за божества, по чиито подправени звуци хората би трябвало да се клатушкат в танца „ за на никое място “. 

Но работата напълно не е единствено до налудните мераци на хора като Бъчварова. Те са единствено откъс от офанзивата против православието. Но ние все по-често не си даваме сметка, в какви съдбоносни проблем сме нагазили – нали все се крием зад това „ за на никое място “. А наподобява, че и към този момент дефинитивно сме претръпнали и от личните ни трафиканти на клюки против нас.

Но за катунари сме подобаващи – най-малко съгласно новите ни чорбаджии.

КЕВОРК КЕВОРКЯН, особено за „ Уикенд ”, заглавието е на Narod.bg