Обезверен народ - слаба държава
На Задушница нормално спорим по какъв начин по-бързо да стигнем до " Орландовци ", тъй като все нещо се обърква със столичния градски превоз в такива дни. Тази година вървим по " Каравелов " и беседваме за същото на всеослушание. Но погледите ни ненадейно се стопират върху стара прегърбена женица, която стои с протегната ръка на входа на кооперация отпреди войната.
Първата мисъл е " но и тук ли ", тъй като в последно време просяците из центъра на София са на всяка крачка и се тормозим по какъв начин да ги заобиколим, тъй като някак не може на всички да се помогне. Пък и постоянно ни гризе мисълта, че може в действителност и те да са менте. Но спретнатата дама, въпреки и мъчително обезпокоена, подава един лев в ръката си с молба " Нямам сили да вървя до гроба, купете си по бира и баничка за Бог да елементарни. Той заслужава, апелирам ви от сърце ".
Ама по какъв начин с един лев да купим бира и баничка? Споглеждаме се и обещаваме в един глас " няма проблем, кажете единствено името ". " Няма значение, той знае, че няма да го не помни, само че останах сама и без сили, очаквам да отида при него. "
Какво повече с изключение на думите на класика " Боже, какъв брой тъга има по този свят! ", можем да прибавим. Но нашият свят е България, колкото и да внушават в последно време, че сме космополити. А тъгата на редовите българи не понижава, в противен случай, видно е към този момент и в София. Не се преценява с медийни войни, хибридни " закачки " и позиции за " остров на непоклатимост " в един свят на " борби без правила ". Мълчим, бързаме да загърбим и имота, където са порутените тревясали гробове на участниците ни във войните за " идеята Македония ", тъй като можем да се задушим от гнева в сърцата ни. После купуваме бира, пием за " Бог да елементарни " и едвам не произнасяме на глас " България ". Връщаме се пешком и като че ли не сме вкъщи. Всеки надпис е на британски, всяка остаряла " виенска " постройка из този емблематичен регион на столицата ни е пред сриване, без значение от огромната писмен знак " М ", която гордо отбелязва съществуването на метро. По " Графа " си гледаме в краката, тъй като сме се убедили от персонален опит, че е рисково за живота, в случай че не внимаваме. Поглеждаме към двамата Славейковци на площад " Славейков " и споделяме, че несъмнено би трябвало да са удовлетворени, че могат да ни гледат единствено от небето. Защото по никакъв начин не сме уверени, че нашите деца и тези преди тях знаят защо са живели, творили и са отстоявали като хрумвания тези колоси на нашата просвета и битка.
Като гледаме по какъв начин се бърка с мазни (може и от преброяване на финикийски знаци) ръце из историята и езика ни, няма по какъв начин да имаме вяра в доброжелателност и изказвания за " истината би трябвало да се знае ". Коя истина? Нашата, отстоявана епохи и вградена в темелите на страната с вярата " Съединението прави силата ", или непознатата, на която по никакъв начин не й се нравят " тъмните балкански субекти "? Объркват им проекти и тактики, в които няма място за история и изказвания, че " граничим с български територии ", тъй като мирогледът им стига до " въпрос на национална сигурност ", която обгръща целия свят.
Няма място за " Южен поток ", само че че тръба от Баку да вземем за пример би трябвало да мине през рискови и несигурни територии или през Югоизточна Турция, където към момента се водят борби, не се загатва в анализите на прозападните специалисти у нас. За втечнения газ е ясно, няма мърдане. Каква е връзката със Задушница, старите софийски здания, поголовното " поангличаване " по улиците ни и заведенията ни или " смяната на историята "? Ами процеси, които свиват " шагреновата кожа " на народа ни и не водят до нищо друго, с изключение на да повярваме на изнасяните непрестанно данни, че след 30-40 години надали не няма да ни има. Обезверен народ, слаба страна, живот ден за ден и хоп - предсказанията се сбъдват.
Няма потребност да се приказва за геноцид. Изнизването на мислещите млади българи зад граница е единствено част от процеси, които всеки вижда, само че не проумява за какво няма опозиция. Участта на старата жена от " Каравелов " е единствено " черешката на тортата ". Това ни се сервира, това се гледа, плюс турски сериали. Те най-малко знаят за какво ги вършат. В София дали знаем какво да се прави в такава обстановка? Крамоли, диспути, закани, закани и " всички са маскари "? Ако оцелеем, значи Господ в действителност е българин. Дано.
Първата мисъл е " но и тук ли ", тъй като в последно време просяците из центъра на София са на всяка крачка и се тормозим по какъв начин да ги заобиколим, тъй като някак не може на всички да се помогне. Пък и постоянно ни гризе мисълта, че може в действителност и те да са менте. Но спретнатата дама, въпреки и мъчително обезпокоена, подава един лев в ръката си с молба " Нямам сили да вървя до гроба, купете си по бира и баничка за Бог да елементарни. Той заслужава, апелирам ви от сърце ".
Ама по какъв начин с един лев да купим бира и баничка? Споглеждаме се и обещаваме в един глас " няма проблем, кажете единствено името ". " Няма значение, той знае, че няма да го не помни, само че останах сама и без сили, очаквам да отида при него. "
Какво повече с изключение на думите на класика " Боже, какъв брой тъга има по този свят! ", можем да прибавим. Но нашият свят е България, колкото и да внушават в последно време, че сме космополити. А тъгата на редовите българи не понижава, в противен случай, видно е към този момент и в София. Не се преценява с медийни войни, хибридни " закачки " и позиции за " остров на непоклатимост " в един свят на " борби без правила ". Мълчим, бързаме да загърбим и имота, където са порутените тревясали гробове на участниците ни във войните за " идеята Македония ", тъй като можем да се задушим от гнева в сърцата ни. После купуваме бира, пием за " Бог да елементарни " и едвам не произнасяме на глас " България ". Връщаме се пешком и като че ли не сме вкъщи. Всеки надпис е на британски, всяка остаряла " виенска " постройка из този емблематичен регион на столицата ни е пред сриване, без значение от огромната писмен знак " М ", която гордо отбелязва съществуването на метро. По " Графа " си гледаме в краката, тъй като сме се убедили от персонален опит, че е рисково за живота, в случай че не внимаваме. Поглеждаме към двамата Славейковци на площад " Славейков " и споделяме, че несъмнено би трябвало да са удовлетворени, че могат да ни гледат единствено от небето. Защото по никакъв начин не сме уверени, че нашите деца и тези преди тях знаят защо са живели, творили и са отстоявали като хрумвания тези колоси на нашата просвета и битка.
Като гледаме по какъв начин се бърка с мазни (може и от преброяване на финикийски знаци) ръце из историята и езика ни, няма по какъв начин да имаме вяра в доброжелателност и изказвания за " истината би трябвало да се знае ". Коя истина? Нашата, отстоявана епохи и вградена в темелите на страната с вярата " Съединението прави силата ", или непознатата, на която по никакъв начин не й се нравят " тъмните балкански субекти "? Объркват им проекти и тактики, в които няма място за история и изказвания, че " граничим с български територии ", тъй като мирогледът им стига до " въпрос на национална сигурност ", която обгръща целия свят.
Няма място за " Южен поток ", само че че тръба от Баку да вземем за пример би трябвало да мине през рискови и несигурни територии или през Югоизточна Турция, където към момента се водят борби, не се загатва в анализите на прозападните специалисти у нас. За втечнения газ е ясно, няма мърдане. Каква е връзката със Задушница, старите софийски здания, поголовното " поангличаване " по улиците ни и заведенията ни или " смяната на историята "? Ами процеси, които свиват " шагреновата кожа " на народа ни и не водят до нищо друго, с изключение на да повярваме на изнасяните непрестанно данни, че след 30-40 години надали не няма да ни има. Обезверен народ, слаба страна, живот ден за ден и хоп - предсказанията се сбъдват.
Няма потребност да се приказва за геноцид. Изнизването на мислещите млади българи зад граница е единствено част от процеси, които всеки вижда, само че не проумява за какво няма опозиция. Участта на старата жена от " Каравелов " е единствено " черешката на тортата ". Това ни се сервира, това се гледа, плюс турски сериали. Те най-малко знаят за какво ги вършат. В София дали знаем какво да се прави в такава обстановка? Крамоли, диспути, закани, закани и " всички са маскари "? Ако оцелеем, значи Господ в действителност е българин. Дано.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ