Ей, хора, като сме живи на 70 години, пречим ли ви? Да не би да сме престъпници?
На жена ми София повече й подхожда да ви написа, само че като се случи нещо неприятно, тя се наскърбява на света и му обръща тил. За разлика от нея, аз шупвам като младо вино, нищо че съм на 70, и добре осолявам всеки, в случай че си е заслужил. Беше един от последните топли есенни дни и като привърших със судокуто – моята наложителната мозъчна гимнастика, изведох София на разходка. Наметнах я с шала, хванах я за ръка и тръгнахме през градската градина. През годините тя не се умори да събира есенни листа, а аз, с цел да не бактисвам, си пълня джобовете с кестени. Сетих се да променим маршрута и да идем до пазара, където продават печени на плам кестени.
Първо настроението ни скапаха младежи с колела. Хубаво си бяха поставили каски, само че за какво взеха решение, че алеите са единствено за тях, не знам. Започнаха да ни свирят, с цел да им освободим пътя, а не се движехме по велоалея. Като се разминавахме, чух мъжът да споделя, че е по-добре в никакъв случай да не остарява, в случай че ще се влачи като дроб. А жена му добави: „ И да не си посмял да ме държиш за ръка, толкоз е неуместно и смешно… “ Жена ми инстинктивно си дръпна ръката от моята, само че аз я стиснах още по-здраво. За да спася настроението ни, извадих телефона си и започнах да фотографирам. Направихме си ужасно селфи, озаглавих го просто „ Есен “ и го изпратих на сина ни в Дания. После срещнахме някогашни сътрудници, поканихме ги на кестени, само че те отиваха на кафе, и се разделихме.
И на мен, и на София още ни горчеше. Тръгнахме към у дома и по улиците се движехме деликатно. На следващата пешеходна пътека един учтив мъж спря и ни даде път, само че колата зад него го заобиколи. Спирачките изскърцаха и оня едвам се закова на сантиметри от София. Тя пребледня и се разтрепери, като чу момчето от вътрешната страна да й споделя, че тази улица не води за гробищата… Като стигнахме тротоара, жена ми помоли да се качим на рейс и да се приберем.
Направихме го, хубавият ден към този момент беше провален. Попаднахме обаче на шумна тайфа възпитаници с раници. Чух толкоз арогантни и обидни думи, че аз, дядото, се изчервих. Направих на единия забележка, а приятелят му, като се обърна да види кой е този безсрамник с искания, по този начин ме натисна с раницата си, че едвам се задържах прав.
До у дома със София дума не си казахме. Като влязохме вкъщи и затворихме вратата, тя изплака: „ Като сме живи по на 70, да не сме нарушители?! “ Не сме – това желая да кажа от мое и от нейно име.
Инфо: Любен Димитров, Лична драма
