Датата 28 февруари: През 1869-а светът губи поета Ламартин
На днешната дата през 1869 година светът губи поета-романтик Алфонс дьо Ламартин, а България - един от своите огромни бранители.
Той минава през българските земи на връщане от пътуването си в Ориента. На 2 август 1833 година французинът влиза във Филипополис с конвой от 5 каляски, всяка теглена от 4 коня. Съпровождат го и няколко водачи на мулета, както и още 6 коня, натоварени с багаж, кухня и сандъци с книги.
Мълвата, че под тепетата ще отседне височайша персона - посланик и същински франга, бързо обикаля града. Пловдивчани се тълпят да видят госта. По това време френският стихотворец, придобил необятна популярност със стихосбирката си „ Поетически размишления ”, е чужд в България. В Пловдив го посреща локалният отличник Мавридис, който го кани да отседне в неговия дом. Ламартин е удивен от къщата, мебелирана по европейски, и от градината, откъдето се открива „ една от най-хубавите гледки на света ”. Там поетът прекарва 4 дни и отпътува на север.
В пазарджишкото село Ветрен се разболява от тресчица и 20 дни е сред живота и гибелта в барака без прозорци. Местните демонстрират огромна угриженост и събират от околните блата 60 пиявици, които слагат на гърдите и слепоочията му. Вестта за заболяването на Ламартин стига до Пловдив и Мавридис потегля с чанта лекарства към Ветрен, съпроводен от доктор. По-късно в съчиненията си френският стихотворец си спомня с трогване за този акт на другарство.
Той разказва българите като работливи, скромни, изпълнени с почитание към свещениците и религията. Разказва, че мъжете са облечени като селяните в Германия, а женските носии са сходни с швейцарските. Прави му усещане, че българките не вървят забулени като туркините и се отличават с хубост и елегантност.
Французинът стига до прозрението, че българите „ са изцяло узрели за своята самостоятелност ”. Когато се връща във Франция, в качеството си на политик той държи речи в интерес на българската идея. Въпреки благосклонността си към Турция, подлага на критика нейното държавно управление, тъй като смята, че неговата политика е „ цялостното отричане на всякаква опция за общение, това е варварщината в цялата груба откровеност, това е непрекъснатото и проведено ликвидиране на човешкия жанр ”.
Ламартин неведнъж е избиран за народен представител, само че през 1848 година фантазията му за република дефинитивно рухва и той се отдръпва в родната Бургундия. Там се захваща с лозарство, тъй като единствено с писане не може да се устоя. Търговията с вино не му носи облага. Страстта към екзотичното го връща в Ориента, откакто турските управляващи му подаряват там една котловина. Той потегля към Турция с желанието да не се връща в родината си, само че след къс престой още веднъж отпътува за Франция. Макар че е заседнал в задължения, Ламартин отхвърля да продаде владенията си. Той е притежател на три замъка до 1861 година, когато въпреки всичко се лишава от единия. През 1855 година е заставен да се раздели с жилището си в Париж. Запазва конюшня с две слепи и заболели кобили. Умира през 1869 година, безпаричен и пропуснат.
Той минава през българските земи на връщане от пътуването си в Ориента. На 2 август 1833 година французинът влиза във Филипополис с конвой от 5 каляски, всяка теглена от 4 коня. Съпровождат го и няколко водачи на мулета, както и още 6 коня, натоварени с багаж, кухня и сандъци с книги.
Мълвата, че под тепетата ще отседне височайша персона - посланик и същински франга, бързо обикаля града. Пловдивчани се тълпят да видят госта. По това време френският стихотворец, придобил необятна популярност със стихосбирката си „ Поетически размишления ”, е чужд в България. В Пловдив го посреща локалният отличник Мавридис, който го кани да отседне в неговия дом. Ламартин е удивен от къщата, мебелирана по европейски, и от градината, откъдето се открива „ една от най-хубавите гледки на света ”. Там поетът прекарва 4 дни и отпътува на север.
В пазарджишкото село Ветрен се разболява от тресчица и 20 дни е сред живота и гибелта в барака без прозорци. Местните демонстрират огромна угриженост и събират от околните блата 60 пиявици, които слагат на гърдите и слепоочията му. Вестта за заболяването на Ламартин стига до Пловдив и Мавридис потегля с чанта лекарства към Ветрен, съпроводен от доктор. По-късно в съчиненията си френският стихотворец си спомня с трогване за този акт на другарство.
Той разказва българите като работливи, скромни, изпълнени с почитание към свещениците и религията. Разказва, че мъжете са облечени като селяните в Германия, а женските носии са сходни с швейцарските. Прави му усещане, че българките не вървят забулени като туркините и се отличават с хубост и елегантност.
Французинът стига до прозрението, че българите „ са изцяло узрели за своята самостоятелност ”. Когато се връща във Франция, в качеството си на политик той държи речи в интерес на българската идея. Въпреки благосклонността си към Турция, подлага на критика нейното държавно управление, тъй като смята, че неговата политика е „ цялостното отричане на всякаква опция за общение, това е варварщината в цялата груба откровеност, това е непрекъснатото и проведено ликвидиране на човешкия жанр ”.
Ламартин неведнъж е избиран за народен представител, само че през 1848 година фантазията му за република дефинитивно рухва и той се отдръпва в родната Бургундия. Там се захваща с лозарство, тъй като единствено с писане не може да се устоя. Търговията с вино не му носи облага. Страстта към екзотичното го връща в Ориента, откакто турските управляващи му подаряват там една котловина. Той потегля към Турция с желанието да не се връща в родината си, само че след къс престой още веднъж отпътува за Франция. Макар че е заседнал в задължения, Ламартин отхвърля да продаде владенията си. Той е притежател на три замъка до 1861 година, когато въпреки всичко се лишава от единия. През 1855 година е заставен да се раздели с жилището си в Париж. Запазва конюшня с две слепи и заболели кобили. Умира през 1869 година, безпаричен и пропуснат.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ