Войната, която предизвика разпада на СССР
На Бъдни вечер през 1979 година Съветският съюз стартира военна инвазия в своя южен комшия Афганистан. Операцията стартира с десанти на елитни руски подразделения в главните афганистански градове. Скоро по-късно Съюз на съветските социалистически републики минава и с моторизирани дивизии през границата.
За дни руската разследваща работа Комитет за Държавна сигурност (на СССР) прониква в афганистанския президентски замък, президентът и неговите министри са отровени и е квалифициран боен прелом, подкрепян от Москва, който слага отпред на страната новия марионетен водач Бабрак Кармал.
Инвазията провокира брутална деветгодишна революция в Афганистан.
Когато последните руски войски се изтеглят от страната при започване на 1989 година през иронично наречения „ Мост на другарството “, спорът към този момент е лишил живота на почти 1 милион цивилни и към 125 000 афганистански, руски и други бойци.
Войната обаче нанася разрушения освен в Афганистан, само че и в Съветския съюз, чиято стопанска система и народен авторитет претърпяват тежък удар. Военната акцидент способства доста за разпада на Съюз на съветските социалистически републики при започване на 90-те години на предишния век.
Защо обаче Москва подхваща рискованата инвазия?
Още от началото на 19-и век Афганистан се трансформира в геополитическа пионка в така наречен „ Голяма игра “ сред империите на царска Русия и Англия. Страхувайки се, че експанзията на царска Русия в Централна Азия ще я приближи рисково до границата на Индия - английското имперско "бижу ", Англия води три войни в Афганистан, с цел да резервира територията му като буфер против вероятно съветско посягане.
Нито болшевишката гражданска война от 1917 година в Русия, нито краят на английското колониално ръководство в Индия променият геополитическото значение на Афганистан. През 1919 година, когато афганистанците извоюват своята самостоятелност и стартират да водят лична външна политика, Съветският съюз става първата страна, която открива дипломатически връзки с Афганистан. Централноазиатската страна пък е една от първите, които публично признават болшевишкото държавно управление.
През идващите десетилетия Съюз на съветските социалистически републики предлага както икономическа, по този начин и военна помощ на безпристрастен Афганистан. Когато Британската империя запада след Втората международна война и Съединените щати се обрисуват като преобладаваща международна мощ, Афганистан се оказва на фронтовата линия на Студената война.
Москва обаче не съумява да си подсигурява афганистанската честност.
През 1973 година последният крал на Афганистан е свален от власт посредством прелом от своя братовчед и шурей Мохамед Дауд Хан, който открива републикански режим. Съюз на съветските социалистически републики приветства тази смяна, която измества политическото въздействие в страната наляво, само че насладата на Москва е краткотрайна.
Авторитарният Дауд Хан отхвърля да бъде руска марионетка. По време на частна среща през 1977 година той непосредствено декларира на руския водач Леонид Брежнев, че ще продължи да наема задгранични специалисти отвън Съюз на съветските социалистически републики и че "Афганистан ще остане безпаричен, в случай че е належащо, само че свободен в своите дейности и решения. "
Не е изненадващо, че руските водачи не утвърждават тази линия. През 1978 година комунистическата Народнодемократична партия на Афганистан, подкрепяна от Съюз на съветските социалистически републики, смъква Дауд Хан с така наречен Саурска гражданска война, при която умират самият Дауд Хан и 18 членове на неговото семейство.
Но макар че новите ръководители на страната, най-малко номинално, изповядват комунистическата идеология, руските водачи към момента не могат да бъдат спокойни. Новият режим е разграничен и неустойчив, а в допълнение към това се сблъсква с яростна опозиция от страна на консервативните религиозни водачи в огромна част от афганистанската провинция. Те недоволстват най-много от радикалните земеделски промени на комунистите.
През есента на 1979 година революционерът Хафизула Амин провежда вътрешен прелом в Народнодемократичната партия, който слага началото на неговото малко, само че брутално ръководство. Бунтовете в страната ескалират, а Москва ускорява натиска върху държавното управление.
Основните опасения на Съюз на съветските социалистически републики са свързани с възможната интервенция на Съединени американски щати.
Хаосът в Афганистан тревожи руското управление, тъй като става все по-вероятно афганистанските водачи да се извърнат за помощ към Съединените щати. В края на октомври 1979 година висшите членове на Политбюро предизвестяват генералния секретар на Комунистическа партия на Съветския съюз Леонид Брежнев, че Амин се стреми да следва по-балансирана външна политика и че Съединените щати откриват опция за смяна в политическата линия на Афганистан.
Седмици по-късно ръководителят на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) Юрий Андропов, външният министър на Съюз на съветските социалистически републики Андрей Громико и министърът на защитата Дмитрий Устинов "бият паника " за обстановката в Афганистан. Те убеждават Брежнев, че даже американците да не се пробват интензивно да подкопаят руското въздействие в Афганистан, безмилостният, само че неустойчив режим на Амин ще сътвори недостатъци, които Съединени американски щати биха могли по-късно да употребяват. Според тях, Москва би трябвало да работи неотложно.
Тези предизвестия идват в точния миг, защото десетилетие по-рано, през 1968 година, когато поема контрола над руската компартия, Брежнев постанова своето виждане, съгласно което всички социалистически и другарски на Москва комунистически режими имат отговорността да поддържат другите, като употребяват военна мощ, в случай че е належащо.
Доктрината на Брежнев идва в отговор на така наречен „ Пражка пролет “ - къс интервал на либерализация под управлението на новия водач на Чехословакия Александър Дубчек. Неговата политика дава съображение на Съюз на съветските социалистически републики и останалите страни от Варшавския контракт да нахлуят в Чехословакия и да възстановят "правилната " линия.
През 1979 година Афганистан, който напълно до неотдавна е бил възприеман като другарски настроена към Москва страна, дава следващия късмет на Съюз на съветските социалистически републики да наложи военно доктрината на Брежнев.
Кремъл осъзнава, че в случай че не предприеме дейности, може да сложи под подозрение готовността на Съюз на съветските социалистически републики да поддържа останалите режими от източната страна на Желязната завеса.
През цялата си история голямата територия на Русия обгръща необятен кръг от национални и етнически групи. По време на руската ера, която интензивно употребява репресивните принадлежности на централизираната власт, комунистическите водачи непрекъснато се тревожат за вътрешните провокации и спорове, избухващи в сателитните страни – изключително бързоразвиващите се централноазиатски страни с мюсюлманско болшинство.
Докато пропагандата изобразява руския живот като благополучен, мултиетнически казан, където разнообразни обичаи процъфтяват в подтекста на националното единение, действителността за някои групи включва чистки, депортации и трудови лагери.
За Съветите всяко противоречие или смяна във външнополитическия курс на афганистанците, даже и на тези, които се смятат за комунисти, основава риск от сходни дейности в прилежащите руски републики като Узбекистан, Туркменистан и Таджикистан, които споделят обща етническа еднаквост, вяра и история с Афганистан.
От днешна позиция е относително елементарно да се направи заключението, че започването на инвазия в Афганистан, за да бъде подсилен един неизвестен и принудително натрапен режим, е начинание, обречено на неуспех.
За руските водачи в Москва през зимата на 1979 година обаче решението да създадат тъкмо това наподобява разумно и неизбежно. Но тъкмо то се оказва един от решаващите фактори за последвалия разпад на Съветския съюз и до рухването на Желязната завеса.
Днес съветската войска води сражения на територията на друга самостоятелна съдедна страна - Украйна, а претекстовете на президента Владимир Путин са сходни с тези, които Леонид Брежнев акцентира през 1979 година. Но какви ще бъдат следствията, към момента е прекомерно рано да се каже.
За дни руската разследваща работа Комитет за Държавна сигурност (на СССР) прониква в афганистанския президентски замък, президентът и неговите министри са отровени и е квалифициран боен прелом, подкрепян от Москва, който слага отпред на страната новия марионетен водач Бабрак Кармал.
Инвазията провокира брутална деветгодишна революция в Афганистан.
Когато последните руски войски се изтеглят от страната при започване на 1989 година през иронично наречения „ Мост на другарството “, спорът към този момент е лишил живота на почти 1 милион цивилни и към 125 000 афганистански, руски и други бойци.
Войната обаче нанася разрушения освен в Афганистан, само че и в Съветския съюз, чиято стопанска система и народен авторитет претърпяват тежък удар. Военната акцидент способства доста за разпада на Съюз на съветските социалистически републики при започване на 90-те години на предишния век.
Защо обаче Москва подхваща рискованата инвазия?
Още от началото на 19-и век Афганистан се трансформира в геополитическа пионка в така наречен „ Голяма игра “ сред империите на царска Русия и Англия. Страхувайки се, че експанзията на царска Русия в Централна Азия ще я приближи рисково до границата на Индия - английското имперско "бижу ", Англия води три войни в Афганистан, с цел да резервира територията му като буфер против вероятно съветско посягане.
Нито болшевишката гражданска война от 1917 година в Русия, нито краят на английското колониално ръководство в Индия променият геополитическото значение на Афганистан. През 1919 година, когато афганистанците извоюват своята самостоятелност и стартират да водят лична външна политика, Съветският съюз става първата страна, която открива дипломатически връзки с Афганистан. Централноазиатската страна пък е една от първите, които публично признават болшевишкото държавно управление.
През идващите десетилетия Съюз на съветските социалистически републики предлага както икономическа, по този начин и военна помощ на безпристрастен Афганистан. Когато Британската империя запада след Втората международна война и Съединените щати се обрисуват като преобладаваща международна мощ, Афганистан се оказва на фронтовата линия на Студената война.
Москва обаче не съумява да си подсигурява афганистанската честност.
През 1973 година последният крал на Афганистан е свален от власт посредством прелом от своя братовчед и шурей Мохамед Дауд Хан, който открива републикански режим. Съюз на съветските социалистически републики приветства тази смяна, която измества политическото въздействие в страната наляво, само че насладата на Москва е краткотрайна.
Авторитарният Дауд Хан отхвърля да бъде руска марионетка. По време на частна среща през 1977 година той непосредствено декларира на руския водач Леонид Брежнев, че ще продължи да наема задгранични специалисти отвън Съюз на съветските социалистически републики и че "Афганистан ще остане безпаричен, в случай че е належащо, само че свободен в своите дейности и решения. "
Не е изненадващо, че руските водачи не утвърждават тази линия. През 1978 година комунистическата Народнодемократична партия на Афганистан, подкрепяна от Съюз на съветските социалистически републики, смъква Дауд Хан с така наречен Саурска гражданска война, при която умират самият Дауд Хан и 18 членове на неговото семейство.
Но макар че новите ръководители на страната, най-малко номинално, изповядват комунистическата идеология, руските водачи към момента не могат да бъдат спокойни. Новият режим е разграничен и неустойчив, а в допълнение към това се сблъсква с яростна опозиция от страна на консервативните религиозни водачи в огромна част от афганистанската провинция. Те недоволстват най-много от радикалните земеделски промени на комунистите.
През есента на 1979 година революционерът Хафизула Амин провежда вътрешен прелом в Народнодемократичната партия, който слага началото на неговото малко, само че брутално ръководство. Бунтовете в страната ескалират, а Москва ускорява натиска върху държавното управление.
Основните опасения на Съюз на съветските социалистически републики са свързани с възможната интервенция на Съединени американски щати.
Хаосът в Афганистан тревожи руското управление, тъй като става все по-вероятно афганистанските водачи да се извърнат за помощ към Съединените щати. В края на октомври 1979 година висшите членове на Политбюро предизвестяват генералния секретар на Комунистическа партия на Съветския съюз Леонид Брежнев, че Амин се стреми да следва по-балансирана външна политика и че Съединените щати откриват опция за смяна в политическата линия на Афганистан.
Седмици по-късно ръководителят на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) Юрий Андропов, външният министър на Съюз на съветските социалистически републики Андрей Громико и министърът на защитата Дмитрий Устинов "бият паника " за обстановката в Афганистан. Те убеждават Брежнев, че даже американците да не се пробват интензивно да подкопаят руското въздействие в Афганистан, безмилостният, само че неустойчив режим на Амин ще сътвори недостатъци, които Съединени американски щати биха могли по-късно да употребяват. Според тях, Москва би трябвало да работи неотложно.
Тези предизвестия идват в точния миг, защото десетилетие по-рано, през 1968 година, когато поема контрола над руската компартия, Брежнев постанова своето виждане, съгласно което всички социалистически и другарски на Москва комунистически режими имат отговорността да поддържат другите, като употребяват военна мощ, в случай че е належащо.
Доктрината на Брежнев идва в отговор на така наречен „ Пражка пролет “ - къс интервал на либерализация под управлението на новия водач на Чехословакия Александър Дубчек. Неговата политика дава съображение на Съюз на съветските социалистически републики и останалите страни от Варшавския контракт да нахлуят в Чехословакия и да възстановят "правилната " линия.
През 1979 година Афганистан, който напълно до неотдавна е бил възприеман като другарски настроена към Москва страна, дава следващия късмет на Съюз на съветските социалистически републики да наложи военно доктрината на Брежнев.
Кремъл осъзнава, че в случай че не предприеме дейности, може да сложи под подозрение готовността на Съюз на съветските социалистически републики да поддържа останалите режими от източната страна на Желязната завеса.
През цялата си история голямата територия на Русия обгръща необятен кръг от национални и етнически групи. По време на руската ера, която интензивно употребява репресивните принадлежности на централизираната власт, комунистическите водачи непрекъснато се тревожат за вътрешните провокации и спорове, избухващи в сателитните страни – изключително бързоразвиващите се централноазиатски страни с мюсюлманско болшинство.
Докато пропагандата изобразява руския живот като благополучен, мултиетнически казан, където разнообразни обичаи процъфтяват в подтекста на националното единение, действителността за някои групи включва чистки, депортации и трудови лагери.
За Съветите всяко противоречие или смяна във външнополитическия курс на афганистанците, даже и на тези, които се смятат за комунисти, основава риск от сходни дейности в прилежащите руски републики като Узбекистан, Туркменистан и Таджикистан, които споделят обща етническа еднаквост, вяра и история с Афганистан.
От днешна позиция е относително елементарно да се направи заключението, че започването на инвазия в Афганистан, за да бъде подсилен един неизвестен и принудително натрапен режим, е начинание, обречено на неуспех.
За руските водачи в Москва през зимата на 1979 година обаче решението да създадат тъкмо това наподобява разумно и неизбежно. Но тъкмо то се оказва един от решаващите фактори за последвалия разпад на Съветския съюз и до рухването на Желязната завеса.
Днес съветската войска води сражения на територията на друга самостоятелна съдедна страна - Украйна, а претекстовете на президента Владимир Путин са сходни с тези, които Леонид Брежнев акцентира през 1979 година. Но какви ще бъдат следствията, към момента е прекомерно рано да се каже.
Източник: profit.bg
КОМЕНТАРИ