Сънят на папата ражда чудовища
На 9 март тази година папа Франциск сподели в, че Украйна би трябвало да има „ куража на бялото знаме “. Той използва думата „ загуба “ и предлага на украинската страна и войска да договарят с Русия. Знае ли какво споделя?
Голда Меир имаше подобен исторически съвет: че не се влиза в договаряния с хора, които се пробват да те убият. Но може би опитът на госпожа Меир не е тъкмо първото, което идва на мозъка на един авторитетен католически мъдрец. Чърчил също е казвал с доза подигравка, че е прекомерно да се чака вежливост към хора, които поставят старания да те затрият. Всъщност и Меир, и Чърчил повтарят остарялата формулировка на войната по Клаузевиц – войната е систематично изпитание да доведеш един другояче нападателен съперник до некадърност и/или отвращение да работи срещу теб. Тези старания неизбежно са разрушителни. Разбираемо, папата се води по-скоро от евангелската фраза за обръщането на другата буза, само че тук поражда един проблем. Човек има правото да бъде добър християнин и да подлага другата си буза на който си желае. Но има това право единствено за себе си. Докато хората, които дават отговор за отбраната на цяла нация, нямат това право. Нито едно държавно управление няма право да предлага живота на жителите си на една нахлуваща войска.
Основният проблем на папа Франциск е, че той като че ли отделя повече време да съчувства на нападателите, а не на защитаващите се. Той не насочва евангелското си обръщение за другата буза, за мир, договаряния и за „ куража на бялото знаме “ да вземем за пример на съветската страна. Не го предлага на Путин. Предлага го на украинците, които просто нямат „ избора “, предлаган им от престарелия римски първосвещеник. На какви договаряния може да се надява Украйна, когато Русия тъкмо сега се пробва да организира офанзиви в няколко посоки?
Франциск не за първи път демонстрира удивителна приемливост към Русия. През 2016, две години след началото на съветското настъпление в Крим и Донбас, папата подписа меморандум за християнско съгласие с московския патриарх Кирил… а патриархът и водената от него Руска православна Църква несъмнено са рупори на кремълската агитация за войната против Украйна. През септември 2023 папата още веднъж се зае да утешава… руснаци. Той им говореше за хубостта и благосъстоянието на съветската просвета, за правото им да се гордеят с историята и изключително с достиженията на царете си. Странно, че не насочи такива послания към несъмнено имащите потребност от сходно поощрение украинци. Но настоящето му изказване за „ куража на бялото знаме “ надминава всичко, казвано до момента.
Разбира се, сегашният папа е латиноамериканец и левичар. У него евентуално има остатъчна, сантиментална (и надлежно – погрешна) визия за Русия като за алена приказка, обвързвана с леви хрумвания, обществена правдивост и някакъв комплициран облик за източно християнство, смесено с идеалистичен комунизъм. Този въпреки всичко доста възрастен човек може би свързва украинската идея с класическата левичарско-южняшка злост към главните досегашни сътрудници на Украйна – Съединените щати. Но в случай че това е по този начин, то значи горкият Франциск е почнал да къса с действителността.
Светият отец пропуща да вземем за пример обстоятелството, че Русия е обичайно враждебно настроена към католическата Църква. Докато в Украйна живеят, борят се и умират голям брой католици от латински и източен обряд, които един до друг с православните, юдеите и атеистите отбраняват страната от съветското настъпление. Не за първи път сегашният римски първосвещеник докарва католическите си почитатели в Украйна до яростно неразбиране.
Изказването на папата с изключение на пожелателно и обидно за украинските християни е и изцяло нереалистично, все по-ирелевантно към действителността. Франция разисква с Полша и Литва изпращането на собствен войскови личен състав да вземем за пример за разминиране на терени в Украйна – това значи НАТО-вски бойци непосредствено зад фронтовата линия. Първо, неправилна е импликацията на Франциск, че Украйна била губела войната. Още по-погрешно е догатката му, че Русия би се съгласила на договаряния тъкмо в този момент, както и че предполагаем (невъзможен) отвод на Украйна от опозиция би избавил дами и деца от съветските бомби. Най-сетне, Франциск явно не вижда, че посланието му остава изцяло ирелевантно в миг, в който от ден на ден европейски сили си дават сметка, че ще би трябвало да изпратят свои елементи в непосредствена непосредственост до бойните полета. Думите на понтифика просто са непотребни. И наподобяват извънредно цинично на фона на героичната роля на вярващи и атеисти, които един до друг рискуват живота и отбраняват свободата, страната и
фамилиите си. Дали пък нямаше да е по-подходящо папата да ги насърчи вместо (неуспешно) да ги разубеждава?
Най-сетне, Франциск променя на лично католическата традиция във връзка с справедливата война. Историята на римската Църква като водеща морална, духовна и даже политическа мощ стартира с легендата за съня на Константин Велики, който вижда Христовия кръст или монограм в небето над Рим и чува глас, казващ: „ С този знак побеждавай “ тъкмо в навечерието на решителна борба против езическата войска на узурпатора Максенций. По-малко от
век по-късно огромният църковен отец Августин Блажени стартира да развива учението за справедливата война и опцията за присъединяване на християните в нея. Всъщност даже още преди епохата на Константин и Августин, още в епохата на гоненията и катакомбите мнозина християни към този момент са служели като бойци и не са отказвали нито да се бият за съответните дела и владетели, нито да се молят за успеха на своята страна. Още един от най-важните учители на католическата Църква, свети Тома от Аквино, продължава тематиката за справедливата война и освен извинява, само че предизвиква християните да не отбягват дълга си, когато бъдат призовани под знамената и идеята е явно правдива. Тома изрежда и много ясни критерии за това по кое време въоръжената защита е допустима и даже неизбежна за християнина. Нужно ли е обаче да се стига чак толкоз обратно в историята на католическата мисъл? През неотдавнашния ХХ в. блаженият папа Йоан-Павел II непосредствено даваше ослепителен образец за персонална опозиция против комунизма и кремълската надмощие в
Европа. След него починалият отдръпнал се папа Бенедикт XVI заплати с отвод от тиарата за смелостта си да приказва за преимуществата на християнството пред учения, които се популяризират единствено посредством принуждение. Впрочем, Франциск би трябвало добре да си спомня последния случай, тъй като отдръпването на суровия и почтен Бенедикт XVI беше от директна изгода за сегашния понтифик. Католическата общественост въобще има дълга и поредна традиция като войнстваща Църква, Ecclesia militans. И един от нейните най-важни ордени, този на свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта, през днешния ден може и да се занимава основно с здравна и филантропична активност, само че продължава да се назовава „ боен медал “, какъвто е бил епохи наред в отбрана на християнския свят.
Ще завърша с един виц, почерпен от „ Животът на свети Луи “. Някакъв духовник, споделя ни биографът Жан дьо Жоенвил, се усъмнил в светостта на олтара и отишъл да изповяда подозрението си като грях пред своя свещеник. Епископът бил мил човек и попитал свещеника:
– Братко, кажете. Ако аз послужвам в безвреден палат надълбоко в сърцето на Франция, а вие – в
рисков палат на границата с непознати владения, където има война, то кой от нас ще заслужи по-
огромна премия от нашия крал и стопанин?
– Естествено, този от нас, който е на границата, преосвещени отче.
– Е, аз съм в сигурност тук със мощната си религия, само че вие, който се съмнявате, служите на
рискова граница и заслужавате премия от Бога.
Питам се: премия ли заслужава папа Франциск поради своите съмнения… или прекатурва анекдота наобратно, като си разрешава подозрения в безвредния Рим до момента в който на рисковия фронт хиляди вярващи и атеисти нямат време за глупави въпроси?
За FrogNews:
Манол Глишев
Голда Меир имаше подобен исторически съвет: че не се влиза в договаряния с хора, които се пробват да те убият. Но може би опитът на госпожа Меир не е тъкмо първото, което идва на мозъка на един авторитетен католически мъдрец. Чърчил също е казвал с доза подигравка, че е прекомерно да се чака вежливост към хора, които поставят старания да те затрият. Всъщност и Меир, и Чърчил повтарят остарялата формулировка на войната по Клаузевиц – войната е систематично изпитание да доведеш един другояче нападателен съперник до некадърност и/или отвращение да работи срещу теб. Тези старания неизбежно са разрушителни. Разбираемо, папата се води по-скоро от евангелската фраза за обръщането на другата буза, само че тук поражда един проблем. Човек има правото да бъде добър християнин и да подлага другата си буза на който си желае. Но има това право единствено за себе си. Докато хората, които дават отговор за отбраната на цяла нация, нямат това право. Нито едно държавно управление няма право да предлага живота на жителите си на една нахлуваща войска.
Основният проблем на папа Франциск е, че той като че ли отделя повече време да съчувства на нападателите, а не на защитаващите се. Той не насочва евангелското си обръщение за другата буза, за мир, договаряния и за „ куража на бялото знаме “ да вземем за пример на съветската страна. Не го предлага на Путин. Предлага го на украинците, които просто нямат „ избора “, предлаган им от престарелия римски първосвещеник. На какви договаряния може да се надява Украйна, когато Русия тъкмо сега се пробва да организира офанзиви в няколко посоки?
Франциск не за първи път демонстрира удивителна приемливост към Русия. През 2016, две години след началото на съветското настъпление в Крим и Донбас, папата подписа меморандум за християнско съгласие с московския патриарх Кирил… а патриархът и водената от него Руска православна Църква несъмнено са рупори на кремълската агитация за войната против Украйна. През септември 2023 папата още веднъж се зае да утешава… руснаци. Той им говореше за хубостта и благосъстоянието на съветската просвета, за правото им да се гордеят с историята и изключително с достиженията на царете си. Странно, че не насочи такива послания към несъмнено имащите потребност от сходно поощрение украинци. Но настоящето му изказване за „ куража на бялото знаме “ надминава всичко, казвано до момента.
Разбира се, сегашният папа е латиноамериканец и левичар. У него евентуално има остатъчна, сантиментална (и надлежно – погрешна) визия за Русия като за алена приказка, обвързвана с леви хрумвания, обществена правдивост и някакъв комплициран облик за източно християнство, смесено с идеалистичен комунизъм. Този въпреки всичко доста възрастен човек може би свързва украинската идея с класическата левичарско-южняшка злост към главните досегашни сътрудници на Украйна – Съединените щати. Но в случай че това е по този начин, то значи горкият Франциск е почнал да къса с действителността.
Светият отец пропуща да вземем за пример обстоятелството, че Русия е обичайно враждебно настроена към католическата Църква. Докато в Украйна живеят, борят се и умират голям брой католици от латински и източен обряд, които един до друг с православните, юдеите и атеистите отбраняват страната от съветското настъпление. Не за първи път сегашният римски първосвещеник докарва католическите си почитатели в Украйна до яростно неразбиране.
Изказването на папата с изключение на пожелателно и обидно за украинските християни е и изцяло нереалистично, все по-ирелевантно към действителността. Франция разисква с Полша и Литва изпращането на собствен войскови личен състав да вземем за пример за разминиране на терени в Украйна – това значи НАТО-вски бойци непосредствено зад фронтовата линия. Първо, неправилна е импликацията на Франциск, че Украйна била губела войната. Още по-погрешно е догатката му, че Русия би се съгласила на договаряния тъкмо в този момент, както и че предполагаем (невъзможен) отвод на Украйна от опозиция би избавил дами и деца от съветските бомби. Най-сетне, Франциск явно не вижда, че посланието му остава изцяло ирелевантно в миг, в който от ден на ден европейски сили си дават сметка, че ще би трябвало да изпратят свои елементи в непосредствена непосредственост до бойните полета. Думите на понтифика просто са непотребни. И наподобяват извънредно цинично на фона на героичната роля на вярващи и атеисти, които един до друг рискуват живота и отбраняват свободата, страната и
фамилиите си. Дали пък нямаше да е по-подходящо папата да ги насърчи вместо (неуспешно) да ги разубеждава?
Най-сетне, Франциск променя на лично католическата традиция във връзка с справедливата война. Историята на римската Църква като водеща морална, духовна и даже политическа мощ стартира с легендата за съня на Константин Велики, който вижда Христовия кръст или монограм в небето над Рим и чува глас, казващ: „ С този знак побеждавай “ тъкмо в навечерието на решителна борба против езическата войска на узурпатора Максенций. По-малко от
век по-късно огромният църковен отец Августин Блажени стартира да развива учението за справедливата война и опцията за присъединяване на християните в нея. Всъщност даже още преди епохата на Константин и Августин, още в епохата на гоненията и катакомбите мнозина християни към този момент са служели като бойци и не са отказвали нито да се бият за съответните дела и владетели, нито да се молят за успеха на своята страна. Още един от най-важните учители на католическата Църква, свети Тома от Аквино, продължава тематиката за справедливата война и освен извинява, само че предизвиква християните да не отбягват дълга си, когато бъдат призовани под знамената и идеята е явно правдива. Тома изрежда и много ясни критерии за това по кое време въоръжената защита е допустима и даже неизбежна за християнина. Нужно ли е обаче да се стига чак толкоз обратно в историята на католическата мисъл? През неотдавнашния ХХ в. блаженият папа Йоан-Павел II непосредствено даваше ослепителен образец за персонална опозиция против комунизма и кремълската надмощие в
Европа. След него починалият отдръпнал се папа Бенедикт XVI заплати с отвод от тиарата за смелостта си да приказва за преимуществата на християнството пред учения, които се популяризират единствено посредством принуждение. Впрочем, Франциск би трябвало добре да си спомня последния случай, тъй като отдръпването на суровия и почтен Бенедикт XVI беше от директна изгода за сегашния понтифик. Католическата общественост въобще има дълга и поредна традиция като войнстваща Църква, Ecclesia militans. И един от нейните най-важни ордени, този на свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта, през днешния ден може и да се занимава основно с здравна и филантропична активност, само че продължава да се назовава „ боен медал “, какъвто е бил епохи наред в отбрана на християнския свят.
Ще завърша с един виц, почерпен от „ Животът на свети Луи “. Някакъв духовник, споделя ни биографът Жан дьо Жоенвил, се усъмнил в светостта на олтара и отишъл да изповяда подозрението си като грях пред своя свещеник. Епископът бил мил човек и попитал свещеника:
– Братко, кажете. Ако аз послужвам в безвреден палат надълбоко в сърцето на Франция, а вие – в
рисков палат на границата с непознати владения, където има война, то кой от нас ще заслужи по-
огромна премия от нашия крал и стопанин?
– Естествено, този от нас, който е на границата, преосвещени отче.
– Е, аз съм в сигурност тук със мощната си религия, само че вие, който се съмнявате, служите на
рискова граница и заслужавате премия от Бога.
Питам се: премия ли заслужава папа Франциск поради своите съмнения… или прекатурва анекдота наобратно, като си разрешава подозрения в безвредния Рим до момента в който на рисковия фронт хиляди вярващи и атеисти нямат време за глупави въпроси?
За FrogNews:
Манол Глишев
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ