Когато умра аз… никой няма да напише нищо ♥ Георги ПАРЦАЛЕВ
На 31 октомври 1989 година обичаният артист се насочва към своята Небесната сцена.
За гибелта и забравата, споделено в компанията на близкия му другар и сътрудник Звезделин Минков.
***
… В една топла септемврийска вечер на 1983-та бяхме седнали на терасата на спектакъл „ София “ и наблюдавахме по какъв начин децата тичат и се смеят по алеите на парка „ Заимов “.
Жълто-кафявите листа на големите дървета постепенно се откъсваха и танцувайки ту наляво, ту надясно, безшумно се приземяваха и заемаха своето място до стотиците техни събратя, които ги бяха изпреварили и прилежно ги чакаха долу, като че ли нарисувани от четката на някой надарен художник.
Настроението на бате Жоро бе в унисон с есенната картина, която се стелеше пред очите ни. Той отпиваше от неизменимото си пиво, гледаше играещите деца и падащите листа и мълчеше. По едно време въздъхна:
– Не си ценим ние гениите тук, в нашата си България, бате… Не ги ценим… Тая година, в края на януари, се случих в Париж, когато оповестиха, че е умрял Луи дьо Фюнес. Значи, той умря на 27-ми, а на идващия ден излезе специфичен вестник, отдаден на живота и кариерата му. Цели 64 страници! Можеш ли да си го представиш това?! А?! Питам те, бе, можеш ли да си представиш, че французите сколасаха за една нощ да издадат подобен голям вестник в не знам си какъв брой хиляден тираж?! На първа страница вместо заглавие, пишеше с големи черни букви: „ Луи дьо Фюнес е мор “, сиреч, че е умрял. И стартират хората – страница по страница – да разказват: по какъв начин се е родил на 31 юли 1914-та, къде е живял, какви са били родителите му – че са от белгийски генезис, – по какъв начин и къде е учил, по какъв начин е разказвал скечове по питейните заведения, по какъв начин е разсмивал хората и по какъв начин се е стигнало до там, че да се снима в 152 кино лентата, да напише 6 сюжета и да режисира даже един от филмите си… Цели 64 страници… Накрая пишеше, че цяла Франция скърби; че целият народ е в траур… Запомни от мен, Звездо… когато умра аз… никой няма да напише нищо. Да, да… бъди сигурен! Само в „ Работническо дело “ на последната страница с дребни букви, с най-дребния вероятен шрифт ще отбележат: „ На 66 умря Г. Парцалев “. Толкоз. Без детайлности. Къде е живял, какво е играл… Много важно… Хайде де… Откъде накъде?! Е това е нашата България! То… да не ти е кеф дори да умреш тука!!! Ми по този начин де! Ха наздраве, моето момче!….. Да се смееш ли, да плачеш ли…
Стоях като слисан и не можех да допускам, че познавам от близко подобен популярен българин. Такъв неповторим човек, който си разрешава да се майтапи даже със гибелта. И освен това го прави елегантно, тънко, без непотребен драматизъм, като жонглира с думите и тяхното значение по този начин, както си изиска?!
Когато сподели слепешката, че ще живее 66 години, аз си помислих: „ Ето, още веднъж се майтапи! Че кой човек би желал да се радва на живота толкоз малко?! “. А той съвсем позна. Само дето не можа да доближи тази възраст. Сбърка с две години…
Из: „ Малки мемоари за огромния Парцалев ”, Звезделин Минков, изд. Сиела
