На 18 юли, тази година, се навършиха 137 години от

На 18 юли, тази година, се навършиха 137 години от рождението на класика Елин Пелин. Истинското му име е Димитър Стоянов и е единадесетото дете в фамилията на Йото Варджията. Роден е в Байлово, Софийско. Учи в родното си село, по-късно в София, Златица, Панагюрище и Сливен. Пише още от ученическите си години. Първите изяви са в сп. „ Извор ". Бил е издател, библиотекар, редактор, организатор на къщата-музей „ Иван Вазов ". Първата му книга излиза през 1904 година

(Елин Пелин (1877-1949), фотография с подпис, евентуално края на 20-те години на ХХ век)

През октомври 1944 година, след комунистическия прелом, членът на Българска комунистическа партия Станислав Вихров прави опит да убие Елин Пелин, само че се припознава и вместо него ликвидира сатирика и някогашен редактор на вестник „ Българан " Борис Руменов. Пелин умира в беднотия на 3 декември 1949 година

Предлагаме ви няколко цитата от негови незабрави произведения:

– Свет човек, свет човек – удивлява се в душата си отец Никодим и му се коства, че се понижава пред него като мушица.
– Ами дами, дами срещаш ли? – решава се да попита изповедникът.
– Е, пък може ли без дами, брате? – усмихва се кротко праведникът. – И то е божа работа.
– Кое? - попита изповедникът, повдигна се на пръсти и необятно отвори очи.
– Това де, дето го рече, женските работи.
– Как божи работи?
– Е, по този начин де, отново по този начин си е.

„ Чудак " – помисли отец Никодим.

– Тъй да си имал работа с дами от близко... съприкосновение?
– Па имал съм, брате.
– Навярно доста рядко?
– А, не, честичко, честичко - сподели с добродушна искреност непознатият.
– Где намираш в планината дами?
– То дами сякъде ще намериш, като търсиш.

„ Грешник – мисли си изповедникът и го гледа съмнително. – Дали не е дяволът видоизменен, дошел да ме изкушава? "
Умилението изчезна от лицето на отец Никодим. Той взема непоколебим тип.

– Как намираш дами в оная планинска пустиня?
– Някои сами идат.
– А други?
– Други ме викат по колибите.
– А-а...
– Има една вдовица там на едни колиби. Често ме вика. И наглежда ме дамата, и пере ме. Пък една идва отдалеч. Ама за нея какво ще ти разправям, тя е от различен регион. Тя е по-хубава.
– Само две ли?
– Е, има още три четири.
– Това е грях – каза с отвращение изповедникът и очите му се отвориха застрашително.
– Грях ли? – учуди се непознатият. – Че отде да знам. Кой да ми каже там в планината.
– Грях, огромен, непростителен – викна яростно свещеникът.
– Като е грях, тогава ще си ходя – все по този начин кротко и наивно отговори непознатият, повдигна шапката си, тропна с тоягата и си потегли.
– Не знам, не съм знаял - замъмра той и звънчетата запяха в краката му.

Но изведнъж се спря, като че бе не запомнил нещо, обърна се към изповедника и попита учудено:
– Аз мъж ли съм?
– Да, мъж си, мъж си – троснато му отговори отец Никодим.
– Е, неверно ли е, че съм мъж?

Отец Никодим млъкна учудено.
Непознатият тропна с тоягата и потегли. Звънчетата отново живо се обадиха от краката му.
Това раздразни душата на изповедника. Той го настигна и извика ядосано:
– Ей, слушай, хей!
– Какво? - обърна се непознатият и се спря.
– Слушай, приятелю, звънчетата, дето си ги вързал на краката си, не са за там... Чу ли? Чу ли?

Непознатият като че не го чу. Той постепенно излезе вън.
Отец Никодим застана в мрака измежду пустата черквица и дълго заставам по този начин. Вън полека-полека чезнеха равномерните стъпки на непознатия, удара на тоягата му и живия звън на звънчетата.
Кой знае – продума на себе си отец Никодим, като се свести. – Тоя човек може би е по-близо до божията истина. Той живее под единствено звездите. "   

От „ Изповед "

...

На Връбница, преди да се пречести, Смарайда, с наведена глава, смирено, само че без разкайване, като се изповядваше пред остарелия изповедник в дребната църква, сподели му, че е сбъркала с Блажения и че след празниците ще се венчае за него.

От „ Жената със златния косъм "

...

Излязохме зад село, на височината. Обърнах се, та погледнах още веднаж живописното селце. То тънеше в зеленина от овошки и огромни орехи. Около него разхвърлени преди малко почнали да се позлатяват ниви. Гургулички прехвърчат. Врабченца чуруликат. Слънцето свети с наслада и небето разстила безконечен и небесносин небосвод.
Мила родна картинка!

От „ Мила родна картинка "

...

Там тя, може би, ще откри... ех, известно е кого! Той доста я задяваше на хорото. Той е луда глава и умее... Па и Пенка... жена — мож ли да й вярваш!
Ето. Тъмни, шумнати шубраци затулят кладенчето. В тяхната зеленина се белее Пенкиното хубаво лице, а по него минава с ласка мъжка ръка... Чужда ръка...
Лазо се стресна и стана.
„ Какво върша аз тук? " — намерения той и отметна ямурлука.
Нощта мълчеше. Само щурците безшумно и едногласно църкаха: Пенка, Пенка, Пенка...

От „ Косачи "

...

– То целият свят е болен, синко. Едни от това, други от това. Няма здрав човек на света. Гледаш тялото желязно, а душата – гнила. 

От " Спасова могила "

...

Ако го нямаше злото, никой нямаше да знае що е положително.

От „ Пророк "

...

Живеем като червеите в дървото, всеки гризе и си прави път съгласно силите си.

От „ Пророк "

...

Любовта бяга от човешките сърца, хората не са към този момент братя.

От „ Гераците "

...

Тия работи не се харесваха на сподвижниците и една вечер, след беседата на скалите, на която Еникий бе дошел с китка здравец на ухото, игуменът му сподели:
– Еникий, любовта ти към цветята е светско въодушевление и по тази причина е неверна. Цветята припомнят за любовта сред мъж и жена. Самоотреченият, облечен в черно, би трябвало да бяга от сходни помишления.

Еникий погледна игумена с хубавите си очи и сподели:
– Цветята са най-хубавите творения на бога. Той ги посея на земята за образец на хубост и непорочност.
– А песните, които пееш? - попита намръщено игуменът и впи изпитателен взор върху младежа.
– Това са цветя, които порастват в душата на индивида по божие ентусиазъм – венци от най-чисти думи. И птичките с песни славословят създателя всевивишни.
– Еникий, мислите ти са еретичини... Пази се от осквернение - рече игуменът и стана.

Монасите го последваха безмълвно. Еникий остана върху скалите самичък. Слънцето залязваше и долините на планината се извършиха със сянка. Младият духовник устреми умислен взор надолу, гдето се простираше необятното поле и гдето в небогати селца живееха хора, и сподели на себе си:
– Какво ли мислят тия там, които с труд изкарват хляба си?
При тия думи някой гръмко се изсмя в самотата. Тръпки побиха монаха. Тоя смях му се видя злобен и злокобен.
Като погледна, той видя на няколко крачки от себе си, че седи лукавият и люлее краката си над пропастта.
– Не си ли ти сатаната? - сподели му Еникий строго.
– Позна ме - отговори рогатият.
– Познах те по мрачното лице и по смеха ти, който не наподобява на човешкия, тъй като звучи като звук от търколени над пропастта камъни. Но за какво пристигна?
– Привлякоха ме мислите ти и пристигнах да си поговорим.
– Аз не съм мислил за теб.
– Но мислиш като мен.
– Пази боже - сподели младият момък и се прекръсти.
– Кръстът ти не ме плаши, тъй като типът ти ме притегля.
– Дошъл си, вероятно, да ме изкушаваш?
– Дойдох да те запитвам нещо. За чие избавление се грижиш ти и братята ти от манастира? И за какво бягате от хората?
– За да не се докоснем до злото, което ти внушаваш, отстранихме се в самотност, с цел да очистим душите си и да ги подготвим за милостта на създателя.
– Вие се грижите единствено за себе си.
– Всеки би трябвало да мисли за своето лично възмездие.
– Вие сте мои плебеи.
– Не, изкушителю, ние сме твои врази.
– Да оставиш близък си и да мислиш единствено за себе си, това ще каже да си мой обуздан прислужник.
Сатаната се изсмя изсъхнало и внезапно и в очите му светнаха тържествующи искри.
Иди си! – каза Еникий и усети в душата си болежка. – Иди си!

Но лукавият седеше, люлееше краката си и гледаше упорно и безсрамно младия духовник.
Еникий се прекръсти три пъти, обърна се и почна да се спуща по стръмната пътека към манастира. И до момента в който се скри, той чуваше зад тила си ехидния смях на дявола, който приличаше на звук от камъни, търколени над бездна. Еникий усети, че тая бездна е неговата душа.
Той се прибра в килията си, моли се дълго и легна късно. Но спокойният сън, който му пращаха нощите до момента, не пристигна. Кошмарни мисли мъчеха младия, отдаден богу момък. Той се мяташе в бялото си легло и една мисъл гризеше съвестта му:
„ Наистина, кому послужвам аз? На бога ли? Той ме е основал човек, само че по човешки ли му послужвам аз, както другите негови твари? На себе си ли? Ще одобри ли той душата, която се е отказала от всички подвизи, беди и наслади, които той е основал за нея? Или в действителност послужвам на изкушителя, който ме посети? "
На другия ден Еникий се яви пред братята бледен, печален и с обезверен тип. Те го разпитваха какво му е, само че той мълчеше. Тоя ден той не помни да полее цветята. А вечерта, когато излязоха на нормалната сказка над скалите, Еникий целуна ръка на игумена и му сподели:
Братя, желая пред всички да се изповядам. Снощи тук на това място ме посети лукавият и беседвах с него.
Изненадани от думите на Еникия, братята почнаха да се кръстят. Игуменът го погледна уплашено.
– Какво приказваш, чедо! Ти с мозъка ли си, или бълнуваш.
– Говоря самата истина, отче.
И с наведени очи Еникий разправи срещата си с дявола и приповтори диалога, който води с него. И когато свърши, в профил се чу внезапен леден смях и ледни тръпки полазиха монасите. Върху скалата на същото място, гдето беше го видял Еникий, седеше умерено дяволът. Рогата му надвишаваха храстите, а краката му се клатеха над пропастта. Като спря нахалния си смях, той се обърна към монасите и сподели:
Вие сте остарели и непотребни на живота. Непотребните на живота са непотребни и на бога, и на мене... Но младият Еникий е мой. Тия думи вцепениха всички. Но Еникий скокна мъжествено, очите му се възпламениха и той извика заканително:
– Лъжеш се, лукави. Аз няма да бъда твой прислужник. Бог ще ми даде мощ да те унищожа.
Поразени от чудото, монасите се върнаха в безмълвие и слизайки по пътеката, кръстеха се непрекъснато. На сутринта, когато огря слънцето, те видяха, че скалата, от която Еникий бутна дявола, бе опръскана с кръв, а под нея бяха поникнали странни плевели с нетърпима миризма.
Същия ден душата на Еникий се освободи от тежкия терор, който претърпя. Лицето му заруменя и очите му добиха отново чистотата на лазура небесен. Сърцето му повеселя. Той се накичи над ухото с пъстра китка, събра птичките и им пя. Полива цветята и беседва високо с планинското ехтене.
– Еникий – каза му игуменът, който с горест следеше постъпките на младежа, – ти мислиш, че си унищожил дявола, само че аз виждам, че той се е вселил в теб и ти угаждаш нему с действията си.
Не, отче, душата ми е спокойна. Аз съм радостен по божие предписание и по негово предписание желая да напусна подвизите в манастира, да се отдам на подвизи сред хората. По колиби и по села живеят люде, небогати и богати, през целия ден чоплят земята, страдат, умират и нямат никаква наслада. На тях желая да ида да послужвам.
– Как ще им служиш ти, неопитний и неподготвений?
– Ще им изсвирвам, ще им пея, ще им нося смях и наслада. И като са неприятни, ще станат положителни, и като са положителни, няма да станат неприятни.
И още на другия ден Еникий закачи на гърдите си върху черното расо огромната китка от хубави планински цветя, взема пастирската си свирка, остави манастира и се спусна надолу към селата, гдето живееха хората.

От „ Веселият духовник "

...

Тогава аз пристъпих трептящ, прималял от позор и сложих в скута й като на жертвеник всичката иглика. Тя се посипа и попада по крачката й. Ангелинка я одобри с признателен и щастлив зов.

От „ Ангелинка "

...

Тръгнал дядо за Златица,
изгубил си ръкавица.
Там играла на поляна
дребна мишчица Гризана,
ръкавичката видяла
и на топличко се свряла.

От „ Дядовата ръкавичка "

...

Всичко, всичко тъне в тиня – и души, и сърца, и мозъци, и хора, и говеда, и всичко... Вечно окаяние, постоянно безпомощно напрягане, постоянно омразно жабуркане из тая кал. Нито криле има, нито шир има... А поробената душа желае да живее волно, необятно и цялостно... Волно, необятно и цялостно! Каква смисъл съдържат тия думи?

От " Кал "

...

Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, добродушно, денонощно. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя, па духна спокоен ветрец, очисти небето и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време – единствено за оране.

От „ На браздата "

Източник: lira.bg
Снимка (заглавна): Кръгът „ Развигор “ сред 1921 и 1924 г.- Тодор Боров, Елин Пелин, Александър Балабанов, Д. Б. Митов; Източник: ДА „ Архиви “, bg.wikipedia.org