50 г. от преврата в Чили - жестокост, разтърсила света
На 11 септември се навършват 50 години от преврата в Чили, раздрусал целия свят. На този ден военачалник Аугусто Пиночет, благодарение на Съединени американски щати, смъква от власт законно определения президент Салвадор Алиенде, а хиляди мъже, дами, даже и деца са убити или безследно изчезнали.
Днес, половин век по-късно, раните на оживелите и техните наследници, не престават да кървят, а призраците на почтените жертви като че ли бродят по улиците на градовете и селата. Сякаш желаят да схванат по кое време най-сетне ще настъпи отмъщение? Все още се откриват всеобщи гробове. Но това не е разтуха за никого. Напротив. Чрез тях предишното припомня още по-зловещо за себе си.
Специално за читателите на ДУМА ви представяме историята на Тоньо Кабесас - някогашен политически пандизчия, оживял като по знамение и съумял да замине за Канада, където живее със фамилията си. За всичките тези 50 години се е прибирал единствено един път в родината, която за него се е трансформирала по-скоро в мащеха.
" На 28.09.1973 година роднините ми ме предадоха на полицията и се отхвърлиха от мен. Не ме потърсиха в пандиза, единствено в първия (лежал съм в няколко), мащехата ми пристигна да ми донесе чисто долни дрехи, по-късно ме местиха от един затвор в различен и никой не пристигна, не ме потърси, не ги интересуваше, че ще ме разстрелят.
Пиночет реализира нещо, което в никакъв случай не сме си представяли, че ще е допустимо. Хората станаха егоисти, множеството мислеха единствено за себе си и по какъв начин да се спасят. Роднини се обърнаха един против различен, дебнеха освен съседите, само че и всички, които живееха под покрива им. Родители се отричаха от синовете и дъщерите си, братя и сестри се правеха, че не се познават и се издаваха - от време на време против пари, различен път, с цел да не ги безпокоят военните. Настанаха страшни времена. Нямаше благосклонност нито към децата, нито към бременните дами. Ако някой останеше неработоспособен след жестокия побой в пандиза, хвърляха тялото му в някоя река, където да се удави.> Документът, който разрешава на Тоньо Кабесас да напусне Чили
Биеха ни всеки ден, оставяха ни гладни и жадни, караха ни да слушаме виковете на другите пандизчии, желаеха единствено да предадем другарите си. Измисляха си какво ли не - че някъде крием оръжие, пари... Понякога, когато ни даваха да ядем месо, седяха и ни следиха по какъв начин ще реагираме. А ние се чудехме дали това не бяха нарязаните наши другари и братя по орис...
Докато лежах в мрачната килия се замислих и за Господ. До през днешния ден мога да настоявам, че " имам вяра в Исус, Че и светците. С Бог от дълго време не си приказваме. Откакто ме арестуваха. Тогава го попитах за какво ми предизвиква това, откакто никого не съм умъртвил. Тези, които убиваха бяха на открито. Отговор не получих. Тогава му споделих: " Помагай на другите хора да си решат проблемите. Аз самичък ще си реша моите! "
А какво изпитва всякога щом се завърви календара и отбежи 11 септември?
" На тази дата всяка година се отварят остарели рани. Човек си мисли, че от дълго време е превъзмогнал всичко, само че не. Това е нещо, което те белязва за цялостен живот. Колкото и да разчиташ на помощта на психолог, да заминеш за друга страна и да започнеш живота си изначало, създаваш семейство, срещаш нови хора..., само че в съзнанието ти постоянно остава жив кошмарът, който си претърпял. Раните по тялото изчезват, някои белези избледняват, само че душевните - в никакъв случай. Когато управляващите в Чили ни изгониха и можехме да изберем къде да отидем, отидох в Канада. Бях със счупвания по тялото, бях измършавял неимуверно, само че държавното управление беше осигурило лекарска помощ за всички. "
Дали през днешния ден хората живеят по-добре в Чили?> Тоньо Кабесас дружно с авторката на този материал
" Времето на диктатурата, наричано от по-голямата част от популацията " опцията на страната да излезе напред " го е белязала трайно. Дори в този момент никой няма доверие на роднините си, на съседите си, подслушват се непознати диалози, скрито се шпионират, от време на време ровят в нечий багаж, в случай че индивидът им се е сторил подозрителен. По-скоро това се е трансформирало в табиет. И сходно на Светата инквизиция - щом един път те набележат, каквото кажеш или направиш - го пречупват през своя светоглед, тъй че да се самонавиват, че са прави.
Нито образованието нито опазването на здравето са безвъзмездни. Дори в миг на ковид, Чили е единствената страна в Латинска Америка, където си плащаш, с цел да си направиш теста за заболяването. От друга страна, образованието не е на изключително високо равнище, тъй като, а и заради това, хората са като коне с капаци и не са отворени за новости. Традициите се прадават от потомство на потомство и въпреки дамите да се показват за " самостоятелни " - в действителност са изключително " подвластни " най-много в провинцията. Да седнат да четат, да си обогатят общата просвета е рядко срещано и нормално тези хора са посочени като " черни овце ".> Из цялата страна има монументи на починалите или безследно изчезналите хора по време на диктатурата. Всеки ден родственици и другари оставям свежи цветя пред тях
Университетът е считан за разплодник на " неприятни хрумвания ". Всичко обвързвано с повече права и свободи, повече леви хрумвания - е считано за " упадъчно ". Тези, които стачкуват и се борят за повече правдивост са точно студентите. И отново те са заклеймявани от по-възрастното население. "
Макар и на толкоз километри, интересува ли се какво се случва след толкоз време в страната му? Гласува ли?
" Не съм спирал да се вълнувам какво става в Чили. Но не гласоподавам. Смятам, че откакто не пребивавам там, нямам право да дефинирам по какъв начин останалите да го вършат. Дадох това, което зависеше от мен и имах вяра, че е вярно. Правителството ни позволи преди години на всички, които бяхме изгонени, да се върнем. Но аз нямам място там. Болката е прекомерно огромна. Мъчно ми е, че идеалите и фантазиите ни бяха потъпкани, напряко смазани по подобен нечовечен метод. Мъчно ми е да виждам по какъв начин на няколко генерации им е промит мозъка. Отвратен съм, че доста приятели предадоха това, за което се борехме. Не мога да допускам, че към 62% от народа гласоподава срещу смяна в конституцията. Отдавам го на страха. Мнозина още са наплашени от предишното. Но съм оптимист за бъдещето. Самият факт, че у студентите се зароди тази концепция - да се напише нов главен закон, ми дава вяра. Все повече младежи си отварят очите и имам вяра, че скоро ще пристигна денят, в който концепциите на президента Алиенде - ще станат действителност! "
Днес, половин век по-късно, раните на оживелите и техните наследници, не престават да кървят, а призраците на почтените жертви като че ли бродят по улиците на градовете и селата. Сякаш желаят да схванат по кое време най-сетне ще настъпи отмъщение? Все още се откриват всеобщи гробове. Но това не е разтуха за никого. Напротив. Чрез тях предишното припомня още по-зловещо за себе си.
Специално за читателите на ДУМА ви представяме историята на Тоньо Кабесас - някогашен политически пандизчия, оживял като по знамение и съумял да замине за Канада, където живее със фамилията си. За всичките тези 50 години се е прибирал единствено един път в родината, която за него се е трансформирала по-скоро в мащеха.
" На 28.09.1973 година роднините ми ме предадоха на полицията и се отхвърлиха от мен. Не ме потърсиха в пандиза, единствено в първия (лежал съм в няколко), мащехата ми пристигна да ми донесе чисто долни дрехи, по-късно ме местиха от един затвор в различен и никой не пристигна, не ме потърси, не ги интересуваше, че ще ме разстрелят.
Пиночет реализира нещо, което в никакъв случай не сме си представяли, че ще е допустимо. Хората станаха егоисти, множеството мислеха единствено за себе си и по какъв начин да се спасят. Роднини се обърнаха един против различен, дебнеха освен съседите, само че и всички, които живееха под покрива им. Родители се отричаха от синовете и дъщерите си, братя и сестри се правеха, че не се познават и се издаваха - от време на време против пари, различен път, с цел да не ги безпокоят военните. Настанаха страшни времена. Нямаше благосклонност нито към децата, нито към бременните дами. Ако някой останеше неработоспособен след жестокия побой в пандиза, хвърляха тялото му в някоя река, където да се удави.> Документът, който разрешава на Тоньо Кабесас да напусне Чили
Биеха ни всеки ден, оставяха ни гладни и жадни, караха ни да слушаме виковете на другите пандизчии, желаеха единствено да предадем другарите си. Измисляха си какво ли не - че някъде крием оръжие, пари... Понякога, когато ни даваха да ядем месо, седяха и ни следиха по какъв начин ще реагираме. А ние се чудехме дали това не бяха нарязаните наши другари и братя по орис...
Докато лежах в мрачната килия се замислих и за Господ. До през днешния ден мога да настоявам, че " имам вяра в Исус, Че и светците. С Бог от дълго време не си приказваме. Откакто ме арестуваха. Тогава го попитах за какво ми предизвиква това, откакто никого не съм умъртвил. Тези, които убиваха бяха на открито. Отговор не получих. Тогава му споделих: " Помагай на другите хора да си решат проблемите. Аз самичък ще си реша моите! "
А какво изпитва всякога щом се завърви календара и отбежи 11 септември?
" На тази дата всяка година се отварят остарели рани. Човек си мисли, че от дълго време е превъзмогнал всичко, само че не. Това е нещо, което те белязва за цялостен живот. Колкото и да разчиташ на помощта на психолог, да заминеш за друга страна и да започнеш живота си изначало, създаваш семейство, срещаш нови хора..., само че в съзнанието ти постоянно остава жив кошмарът, който си претърпял. Раните по тялото изчезват, някои белези избледняват, само че душевните - в никакъв случай. Когато управляващите в Чили ни изгониха и можехме да изберем къде да отидем, отидох в Канада. Бях със счупвания по тялото, бях измършавял неимуверно, само че държавното управление беше осигурило лекарска помощ за всички. "
Дали през днешния ден хората живеят по-добре в Чили?> Тоньо Кабесас дружно с авторката на този материал
" Времето на диктатурата, наричано от по-голямата част от популацията " опцията на страната да излезе напред " го е белязала трайно. Дори в този момент никой няма доверие на роднините си, на съседите си, подслушват се непознати диалози, скрито се шпионират, от време на време ровят в нечий багаж, в случай че индивидът им се е сторил подозрителен. По-скоро това се е трансформирало в табиет. И сходно на Светата инквизиция - щом един път те набележат, каквото кажеш или направиш - го пречупват през своя светоглед, тъй че да се самонавиват, че са прави.
Нито образованието нито опазването на здравето са безвъзмездни. Дори в миг на ковид, Чили е единствената страна в Латинска Америка, където си плащаш, с цел да си направиш теста за заболяването. От друга страна, образованието не е на изключително високо равнище, тъй като, а и заради това, хората са като коне с капаци и не са отворени за новости. Традициите се прадават от потомство на потомство и въпреки дамите да се показват за " самостоятелни " - в действителност са изключително " подвластни " най-много в провинцията. Да седнат да четат, да си обогатят общата просвета е рядко срещано и нормално тези хора са посочени като " черни овце ".> Из цялата страна има монументи на починалите или безследно изчезналите хора по време на диктатурата. Всеки ден родственици и другари оставям свежи цветя пред тях
Университетът е считан за разплодник на " неприятни хрумвания ". Всичко обвързвано с повече права и свободи, повече леви хрумвания - е считано за " упадъчно ". Тези, които стачкуват и се борят за повече правдивост са точно студентите. И отново те са заклеймявани от по-възрастното население. "
Макар и на толкоз километри, интересува ли се какво се случва след толкоз време в страната му? Гласува ли?
" Не съм спирал да се вълнувам какво става в Чили. Но не гласоподавам. Смятам, че откакто не пребивавам там, нямам право да дефинирам по какъв начин останалите да го вършат. Дадох това, което зависеше от мен и имах вяра, че е вярно. Правителството ни позволи преди години на всички, които бяхме изгонени, да се върнем. Но аз нямам място там. Болката е прекомерно огромна. Мъчно ми е, че идеалите и фантазиите ни бяха потъпкани, напряко смазани по подобен нечовечен метод. Мъчно ми е да виждам по какъв начин на няколко генерации им е промит мозъка. Отвратен съм, че доста приятели предадоха това, за което се борехме. Не мога да допускам, че към 62% от народа гласоподава срещу смяна в конституцията. Отдавам го на страха. Мнозина още са наплашени от предишното. Но съм оптимист за бъдещето. Самият факт, че у студентите се зароди тази концепция - да се напише нов главен закон, ми дава вяра. Все повече младежи си отварят очите и имам вяра, че скоро ще пристигна денят, в който концепциите на президента Алиенде - ще станат действителност! "
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ