10.7.1949 г. – Построен е мавзолеят на Георги Димитров
На 10 юли 1949 година в издигнатия за 6 дни пантеон в центъра на София против Царския замък е положено тялото на Георги Димитров, умрял на 2 юли в Москва. След 50 година с потребление на съвременна строителна техника Мавзолеят е опустошен за 7 дни.
След гибелта на Георги Димитров на 2 юли 1949 година, Министерският съвет взема решение за балсамиране на тялото и изграждане на пантеон, в който то да бъде изложено за безконечни поклонения.
Изграждането на мавзолея е под директното въздействие на практиката в Съюз на съветските социалистически републики, където през 1924 година е построен пантеон на умрелия В.И.Ленин. Там това става ненапълно от нуждата на всеобединяващ знак в безпътицата накъде да се развива руската страна – в посока на създадения от Ленин модел на НЕП или към централизирана планова държавна политика. Не на последно място са и атавистичните показа в Русия за ролята на вожда в изискванията на към момента нежна държавност, напомня в блога си Георги Данаилов.
Има разминавания в сведенията за това по какъв начин е протекло проектирането и строителството. Общото е, че постройката е съвсем напълно подготвена до 10 юли, когато тялото на Георги Димитров е положено публично в нея, и че тя е дело на проектант Георги Овчаров с присъединяване и на Рачо Рибаров и Иван Данчов.
Според една от версиите на арх. Г. Овчаров са дадени 3 дни, с цел да направи план. Той съумява в период и го изготвя в собствен жанр - с дорийски колони. Проектът обаче не е утвърден от Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия и принуждават Овчаров да го опрости дотолкоз, че формата на издигнатата постройка е радикално друга от в началото проектираната. Опростяването се следи от арх. Р. Рибаров и е признато след утвърждение от ръководителя на тогавашните Строителни войски ген. Иван Винаров.
Строителството е ръководено от Георги Натов. За формалната гала по слагане тялото на Георги Димитров в мавзолея незавършените колони и цялата горна част на постройката са опаковани с червен плат.
Малко по-различен е разказът на сина на арх. Овчаров за същите събития: „ В деня, когато Георги Димитров умира, вкъщи някъде към 22 ч. идва шефът на „ Главпроект “ арх. Фурнаджиев. Той оповестява на татко ми, че на съвещание на Министерския съвет се взело решение да се прави пантеон. Задачата е предоставена на „ Главпроект “, а няколко архитекти би трябвало да показват плановете си, само че това да стане доста бързо - до 12 ч. на идващия ден. На спонтанния конкурс утвърждават плана на татко ми. Започва лудо строителство и на шестия ден мавзолеят е съвсем подготвен. Точно тогава обаче се случва злощастие - камък пада върху един трудовак и го убива. Ентусиазмът понижава. За погребението не е подготвен единствено един корниз, който прикриват с черна драперия... Едва по-късно татко ми и арх. Рибаров довършват корниза и страничните стени.”
Впоследствие фасадата e облицована с русенски камък, а по-късно подменят облицовката с нови плочи от врачански камък. С моделиране на терена към градината гробницата изпъква върху стълбища, оформящи приблизително висок стилобат; това дружно с подземните пространства е единствената непокътната част от мавзолея през днешния ден.
Срещу входа е вградена скулптурна глава на Димитров, а от двете страни са бюстове на Димитър Благоев, Георги Кирков, Димитров и Васил Коларов. След няколко месеца на известно разстояние от главната постройка от ляво и от дясно е добавена по една гранитна стена с ниши за погребение на бъдещите партийни вождове.
Във втората ниша на източната стена е заровен Васил Коларов, чиито кости през юли 1990 година са изкопани и преместени в Софийските централни гробища. Следващият партиен водач Вълко Червенков не е заровен тук, защото умира от дълго време свален от власт и с развенчан фетиш към него, а последният - Тодор Живков, умира, откакто мавзолеят е затворен и е зарязан като център на комунистическия фетиш.
Мавзолеят закономерно става център на тоталитарния фетиш към Георги Димитров като "вожд и преподавател на българския народ " и част от държавния парад в Народна република България през интервала 1949-1989 година Там по протокол задграничните делегации поставят венци при посещаване в страната, а партийно-държавното управление от трибуната му приема манифестациите и парадите на формалните празници.
Мавзолеят е обект за милиционерска защита от първостепенно значение с непрекъснат почетен гвардейски часовой, чийто обред на промяна е сходен на днешния пред Президентството. Във вътрешността на гробницата в часовете, когато е отворена, също стоят гвардейци - след входа пред бюстовете, на чупките на коридора и при саркофага.
Обектът е оборудван с климатична апаратура, поддържаща температура от 17°C с отклоняване плюс/минус 0,5°C. Повечето му пространства се намират подземен. Там са се правили процедурите, нужни за поддържане на балсамираното тяло. Саркофагът, в който то е било изложено, е с бронирани стъкла (след 1975 г.) и се е спускал надолу посредством специфичен елеватор, а когато е качван в траурната зала за поклонение, се е превръщал в херметически затворена камера.
През 1974-1975 година е осъществена съществена реорганизация на мавзолея - разширени са пространствата под траурната зала и е сменена климатичната апаратура, сложена е пластично създадена монументална врата, кристалната камера-саркофаг и мозайки на Дечко Узунов.
На 17 юли 1990 година държавното управление на Андрей Луканов взема решение за изваждане на тленните остатъци от мавзолея и тяхното погребение. Решението е изпълнено още същата нощ и тялото на Георги Димитров е заровено в Централните софийски гробища. Никой в страната не се афишира срещу, което недвусмислено значи, че на този обред от дълго време му е пристигнало време.
След изваждането на тленните остатъци от мавзолея в продължение на 9 години се водят диспути за ориста на постройката. Давани са рационални хрумвания постройката да вземем за пример да бъде превърната в Музей на тоталитаризма и други от този жанр. През това време партийните наследници на Георги Димитров от Българска социалистическа партия на процедура не вършат нищо в отбрана на постройката.
Накрая ръководещите от ОДС постановат мнението, че мавзолеят би трябвало да бъде опустошен, с цел да не се трансформира в знак на тоталитаризма и място за комунистически поклонения, какъвто нито той стана за миналите 9 години преди този момент, нито гробът на Димитров. Политическата зрялост на българския народ бе мощно недооценена. Не би трябвало да се отхвърля и версията, че ОДС търсеше бърз политически дял за отклонение на вниманието от престъпната приватизация, а това можеше да стане единствено под развятото знаме на антикомунизма.
Разрушаването на мавзолея стартира на 21 август 1999 година, ръководено персонално от Евгений Бакърджиев - вицепремиер и министър на районното развиване и благоустройство в държавното управление на ОДС, поради което след това е именуван Багера. Акцията по сриването на тоталитарния знак е следи персонално от тогавашния министър председател Иван Костов-Командира с целия му антураж, то и това не способства за сполучливия й ударен край.
Първият гърмеж е гърми в 14:37 часа. По-късно са осъществени още три огромни гърмежа, след което разрушаването продължава с машини. Работата обаче не спори. На втория ден наш народен ежедневник излиза с чело на първа страница „ 2:0 за Мавзолея”. Мавзолеят е гърмян общо пет пъти.
Последните парчета са извозени в късния следобяд на 27 август 1999 година
След гибелта на Георги Димитров на 2 юли 1949 година, Министерският съвет взема решение за балсамиране на тялото и изграждане на пантеон, в който то да бъде изложено за безконечни поклонения.
Изграждането на мавзолея е под директното въздействие на практиката в Съюз на съветските социалистически републики, където през 1924 година е построен пантеон на умрелия В.И.Ленин. Там това става ненапълно от нуждата на всеобединяващ знак в безпътицата накъде да се развива руската страна – в посока на създадения от Ленин модел на НЕП или към централизирана планова държавна политика. Не на последно място са и атавистичните показа в Русия за ролята на вожда в изискванията на към момента нежна държавност, напомня в блога си Георги Данаилов.
Има разминавания в сведенията за това по какъв начин е протекло проектирането и строителството. Общото е, че постройката е съвсем напълно подготвена до 10 юли, когато тялото на Георги Димитров е положено публично в нея, и че тя е дело на проектант Георги Овчаров с присъединяване и на Рачо Рибаров и Иван Данчов.
Според една от версиите на арх. Г. Овчаров са дадени 3 дни, с цел да направи план. Той съумява в период и го изготвя в собствен жанр - с дорийски колони. Проектът обаче не е утвърден от Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия и принуждават Овчаров да го опрости дотолкоз, че формата на издигнатата постройка е радикално друга от в началото проектираната. Опростяването се следи от арх. Р. Рибаров и е признато след утвърждение от ръководителя на тогавашните Строителни войски ген. Иван Винаров.
Строителството е ръководено от Георги Натов. За формалната гала по слагане тялото на Георги Димитров в мавзолея незавършените колони и цялата горна част на постройката са опаковани с червен плат.
Малко по-различен е разказът на сина на арх. Овчаров за същите събития: „ В деня, когато Георги Димитров умира, вкъщи някъде към 22 ч. идва шефът на „ Главпроект “ арх. Фурнаджиев. Той оповестява на татко ми, че на съвещание на Министерския съвет се взело решение да се прави пантеон. Задачата е предоставена на „ Главпроект “, а няколко архитекти би трябвало да показват плановете си, само че това да стане доста бързо - до 12 ч. на идващия ден. На спонтанния конкурс утвърждават плана на татко ми. Започва лудо строителство и на шестия ден мавзолеят е съвсем подготвен. Точно тогава обаче се случва злощастие - камък пада върху един трудовак и го убива. Ентусиазмът понижава. За погребението не е подготвен единствено един корниз, който прикриват с черна драперия... Едва по-късно татко ми и арх. Рибаров довършват корниза и страничните стени.”
Впоследствие фасадата e облицована с русенски камък, а по-късно подменят облицовката с нови плочи от врачански камък. С моделиране на терена към градината гробницата изпъква върху стълбища, оформящи приблизително висок стилобат; това дружно с подземните пространства е единствената непокътната част от мавзолея през днешния ден.
Срещу входа е вградена скулптурна глава на Димитров, а от двете страни са бюстове на Димитър Благоев, Георги Кирков, Димитров и Васил Коларов. След няколко месеца на известно разстояние от главната постройка от ляво и от дясно е добавена по една гранитна стена с ниши за погребение на бъдещите партийни вождове.
Във втората ниша на източната стена е заровен Васил Коларов, чиито кости през юли 1990 година са изкопани и преместени в Софийските централни гробища. Следващият партиен водач Вълко Червенков не е заровен тук, защото умира от дълго време свален от власт и с развенчан фетиш към него, а последният - Тодор Живков, умира, откакто мавзолеят е затворен и е зарязан като център на комунистическия фетиш.
Мавзолеят закономерно става център на тоталитарния фетиш към Георги Димитров като "вожд и преподавател на българския народ " и част от държавния парад в Народна република България през интервала 1949-1989 година Там по протокол задграничните делегации поставят венци при посещаване в страната, а партийно-държавното управление от трибуната му приема манифестациите и парадите на формалните празници.
Мавзолеят е обект за милиционерска защита от първостепенно значение с непрекъснат почетен гвардейски часовой, чийто обред на промяна е сходен на днешния пред Президентството. Във вътрешността на гробницата в часовете, когато е отворена, също стоят гвардейци - след входа пред бюстовете, на чупките на коридора и при саркофага.
Обектът е оборудван с климатична апаратура, поддържаща температура от 17°C с отклоняване плюс/минус 0,5°C. Повечето му пространства се намират подземен. Там са се правили процедурите, нужни за поддържане на балсамираното тяло. Саркофагът, в който то е било изложено, е с бронирани стъкла (след 1975 г.) и се е спускал надолу посредством специфичен елеватор, а когато е качван в траурната зала за поклонение, се е превръщал в херметически затворена камера.
През 1974-1975 година е осъществена съществена реорганизация на мавзолея - разширени са пространствата под траурната зала и е сменена климатичната апаратура, сложена е пластично създадена монументална врата, кристалната камера-саркофаг и мозайки на Дечко Узунов.
На 17 юли 1990 година държавното управление на Андрей Луканов взема решение за изваждане на тленните остатъци от мавзолея и тяхното погребение. Решението е изпълнено още същата нощ и тялото на Георги Димитров е заровено в Централните софийски гробища. Никой в страната не се афишира срещу, което недвусмислено значи, че на този обред от дълго време му е пристигнало време.
След изваждането на тленните остатъци от мавзолея в продължение на 9 години се водят диспути за ориста на постройката. Давани са рационални хрумвания постройката да вземем за пример да бъде превърната в Музей на тоталитаризма и други от този жанр. През това време партийните наследници на Георги Димитров от Българска социалистическа партия на процедура не вършат нищо в отбрана на постройката.
Накрая ръководещите от ОДС постановат мнението, че мавзолеят би трябвало да бъде опустошен, с цел да не се трансформира в знак на тоталитаризма и място за комунистически поклонения, какъвто нито той стана за миналите 9 години преди този момент, нито гробът на Димитров. Политическата зрялост на българския народ бе мощно недооценена. Не би трябвало да се отхвърля и версията, че ОДС търсеше бърз политически дял за отклонение на вниманието от престъпната приватизация, а това можеше да стане единствено под развятото знаме на антикомунизма.
Разрушаването на мавзолея стартира на 21 август 1999 година, ръководено персонално от Евгений Бакърджиев - вицепремиер и министър на районното развиване и благоустройство в държавното управление на ОДС, поради което след това е именуван Багера. Акцията по сриването на тоталитарния знак е следи персонално от тогавашния министър председател Иван Костов-Командира с целия му антураж, то и това не способства за сполучливия й ударен край.
Първият гърмеж е гърми в 14:37 часа. По-късно са осъществени още три огромни гърмежа, след което разрушаването продължава с машини. Работата обаче не спори. На втория ден наш народен ежедневник излиза с чело на първа страница „ 2:0 за Мавзолея”. Мавзолеят е гърмян общо пет пъти.
Последните парчета са извозени в късния следобяд на 27 август 1999 година
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ