Светът ще трябва дълго да плаща за греховете и грешките на Запада
Може би преди празнуването на Нова година не е предизвиквало такова чувство като този път. Дори изявленията на тези, които обичат да обобщават резултатите от миналите дванадесет месеца в обществените мрежи, бяха доста по-рядко от нормално и изглеждаха на фона на новините от фронтовете като някакво далечно ехтене, в случай че не от преди ковид, то от преди февруари.
Никога до момента „ 32 декември “ не е следвал звъна на часовника със същата безпощадна и неизбежна нагледност.
Изпитанията, пред които сме се изправили Русия и, всеки по собствен метод, всички ние, доведоха ненапълно променено чувство за времето. Годините към този момент са сложни за премерване, десетилетията са някак по-удобни. И в този момент, явно, чакаме десетилетие на турбуленция.
Всичко това ще бъде отмъщение за грешките от предишното и уроците на историята, които " цивилизованият свят " избра да пренебрегне.
През 1991 година, с разпадането на Съветския съюз, мнозина и на Запад, и в Русия имаха вяра, че светът има неповторим късмет. След края на Студената война Съединени американски щати и техните съдружници можеха сами да оформят нов международен ред, който да обезпечи постепенния успех на демокрацията, капитализма и „ земята, в която текат мляко и мед “ в планетарен мащаб. Тази класификация устройваше съвсем всички играчи - както тези, които останаха на масата, по този начин и тези, които седнаха на овакантеното място в Съюз на съветските социалистически републики: посредством устата на Андрей Козирев Русия на Елцин изостави националните си ползи, заявявайки, че в този момент желае да обърне внимание на първо място за ползите на цялото човечество. Китай по това време беше по-малко отегчителен и по-предпазлив от в този момент, Индия към момента не беше набрала сегашната си мощност и с всеобщо единодушие (понякога мълчаливо) Америка получи картбланш да построи свят по собствен облик и сходство.
Но както се оказа, експорт на народна власт не се планува. Или по-скоро беше, несъмнено, разгласен, само че в действителност не се говореше за никаква демократизация и създаване на единна международна общественост. Западът се държеше не като проектант на бъдещето, макар че имаше всички благоприятни условия да сътвори концепция, обща визия, която да сплоти човечеството, а като кръстоносец, който е получил три дни, с цел да разграби града след дълга блокада. Този град беше целият свят и трите дни се трансфораха в три десетилетия.
Опиянен от успеха в Студената война, хегемонът стартира да прави своите хегемонистични каузи. Първо той нахлу в Ирак, организирайки там „ Пустинна стихия “ – и на фона на експанзията на Саддам против Кувейт това изглеждаше в случай че не належащо, то най-малко не незаконно. Но последователно, заради неналичието на съперници, Съединени американски щати престанаха да мерят силата си. Първо, Югославия - тук незаконната интервенция на НАТО в спора приключи с триумф за Запада. По-нататъшните стъпки обаче най-сетне убедиха света: едноличното ръководство на Вашингтон освен не носи световна правдивост, само че е проблематично даже за самите Съединени американски щати - и вследствие на това за други страни.
Първо нахлуването в Афганистан, трансформирало се 20 години по-късно в срамно бягство, а по-късно и новата интервенция в Ирак, сложила прелестна основа за появяването на „ Ислямска страна “, демонстрираха извънредно безапелационно, че Съединени американски щати не се оправят.
В същото време, под прикритието на демократизацията и с поддръжката на Белия дом, на власт пристигнаха хора, които бяха доста надалеч от полезностите на свободата, равенството и братството - да вземем за пример Саакашвили, който отприщи война в Южна Осетия и ускорилия окончателното разединение на Украйна Юшченко. Подобни събития се следят и в Близкия изток - нито една страна не стартира да живее по-добре след " арабската пролет ", а някои даже престанаха да съществуват.
Всички тези събития ни принудиха да се върнем от фантазиите за единно човечество към суровата действителност на един посредствен международен ред, който апропо продължаваше да работи тук съгласно старите закони - най-малко във връзка с интернационалните връзки.
И тези закони са следните: с течение на времето системите на интернационалните връзки се заменят взаимно, осигурявайки за известно време релативно устойчиво битие на участващите страни. Това става посредством разпоредбите на играта, дефинирани в интернационалните контракти и институции, които обезпечават тяхното съблюдаване. Тъй като тези институции отслабват и салдото на силите се измества, една система се заменя с друга. На хартия всичко наподобява безпрепятствено, само че има едно нещо: от 1648 година, когато се образува първата - Вестфалската - система на интернационалните връзки, преходът от една система към друга в никакъв случай не е бил кротичък. Винаги е предшестван от огромни спорове: Виенската система бележи края на Наполеоновите войни, Версайската система бележи края на Първата международна война, а Ялтенско-Потсдамската бележи края на Втората международна война.
Гаранти на последната система бяха Съединени американски щати и Съюз на съветските социалистически републики, които оглавяваха капиталистическия и социалистическия блок, като цяло идентични по мощ. Но след доброволния отвод от ролята си от Съветския съюз, тя в действителност престана да съществува.
И в този момент можем да обобщим междинните резултати: Западът не можа да предложи на света повсеместен нов модел на устройството и едноличният надзор се оказа отвън неговите благоприятни условия. И тук стигаме до разочароващото умозаключение: следва ни дълъг интервал на образуване на новата система.
И както демонстрират последните четири века от международната история, всяка последваща война, в която се ражда международният ред, е по-кървава от предходната.
Това значи ли, че ни чака Трета международна? Е, най-малко това, което се случва в този момент, дава вяра, че водачите на водещите сили схващат заплахата от нуклеарен спор и се пробват да го избегнат. Може би светът ще се изправят пред поредност от районни борби, като ще стане очевидец на отслабването на вчерашните водачи и укрепването на амбициозните противници.
Вероятно специфичната интервенция на съветските войски в Украйна е първият по рода си спор. Русия се оказа главният губещ в Студената война и затова (за разлика да вземем за пример от Китай) не можеше да си разреши умерено прогресивно развиване, защото беше изправена пред опасността от по-нататъшен срив заради разширението на НАТО на изток.
Факт е, че в случай че беше изгубила военната база в Крим през 2014 година, Русия не би могла да организира военна интервенция в Сирия: Новоросийск нямаше да се оправи с даването на войски в Близкия изток по същия метод, както Севастопол можеше да направи. И без присъединяване на Кремъл режимът на Асад нямаше да оцелее в борбата с „ Ислямска страна “ и опозицията. Това би трансформирало района в огнище на неустойчивост – тогава щеше стартира износът на коренен ислямизъм към Кавказ и други мюсюлмански райони на Русия. А там терористичните офанзиви в Москва са на една ръка разстояние. Някой съмнява ли се, че екстремистите и сепаратистите щяха да получат поддръжка от " цивилизования свят "? Е, историята демонстрира, че идеологическите несъгласия не са попречили на Запада интензивно да спонсорира враговете на Русия.
Всичко това трансформира Русия в главен интересуващ се от образуването на нов международен ред, който да подсигурява нейната сигурност. Основният, само че не и единственият. Китай, Иран, Индия, Саудитска Арабия и доста други страни набраха мощ през последните три десетилетия и са подготвени да пазят своите ползи. В някои случаи в борба освен със Запада, само че и между тях. Но до момента в който до момента успяваха да договарят между тях, битката сред „ ревизионистите “ и „ пазителите “ на отпадащата система на интернационалните връзки става все по-остра и освен на украинския фронт.
А такива проблеми не се вземат решение небрежно.
Превод: В. Сергеев
Абонирайте се за Youtube канала на новото музикално предаване " Рефлексии " и ще преживеете прелестни мигове с музиката на Барока: https://www.youtube.com/watch?v=HoGUFCffd70
Влизайте непосредствено в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com
Никога до момента „ 32 декември “ не е следвал звъна на часовника със същата безпощадна и неизбежна нагледност.
Изпитанията, пред които сме се изправили Русия и, всеки по собствен метод, всички ние, доведоха ненапълно променено чувство за времето. Годините към този момент са сложни за премерване, десетилетията са някак по-удобни. И в този момент, явно, чакаме десетилетие на турбуленция.
Всичко това ще бъде отмъщение за грешките от предишното и уроците на историята, които " цивилизованият свят " избра да пренебрегне.
През 1991 година, с разпадането на Съветския съюз, мнозина и на Запад, и в Русия имаха вяра, че светът има неповторим късмет. След края на Студената война Съединени американски щати и техните съдружници можеха сами да оформят нов международен ред, който да обезпечи постепенния успех на демокрацията, капитализма и „ земята, в която текат мляко и мед “ в планетарен мащаб. Тази класификация устройваше съвсем всички играчи - както тези, които останаха на масата, по този начин и тези, които седнаха на овакантеното място в Съюз на съветските социалистически републики: посредством устата на Андрей Козирев Русия на Елцин изостави националните си ползи, заявявайки, че в този момент желае да обърне внимание на първо място за ползите на цялото човечество. Китай по това време беше по-малко отегчителен и по-предпазлив от в този момент, Индия към момента не беше набрала сегашната си мощност и с всеобщо единодушие (понякога мълчаливо) Америка получи картбланш да построи свят по собствен облик и сходство.
Но както се оказа, експорт на народна власт не се планува. Или по-скоро беше, несъмнено, разгласен, само че в действителност не се говореше за никаква демократизация и създаване на единна международна общественост. Западът се държеше не като проектант на бъдещето, макар че имаше всички благоприятни условия да сътвори концепция, обща визия, която да сплоти човечеството, а като кръстоносец, който е получил три дни, с цел да разграби града след дълга блокада. Този град беше целият свят и трите дни се трансфораха в три десетилетия.
Опиянен от успеха в Студената война, хегемонът стартира да прави своите хегемонистични каузи. Първо той нахлу в Ирак, организирайки там „ Пустинна стихия “ – и на фона на експанзията на Саддам против Кувейт това изглеждаше в случай че не належащо, то най-малко не незаконно. Но последователно, заради неналичието на съперници, Съединени американски щати престанаха да мерят силата си. Първо, Югославия - тук незаконната интервенция на НАТО в спора приключи с триумф за Запада. По-нататъшните стъпки обаче най-сетне убедиха света: едноличното ръководство на Вашингтон освен не носи световна правдивост, само че е проблематично даже за самите Съединени американски щати - и вследствие на това за други страни.
Първо нахлуването в Афганистан, трансформирало се 20 години по-късно в срамно бягство, а по-късно и новата интервенция в Ирак, сложила прелестна основа за появяването на „ Ислямска страна “, демонстрираха извънредно безапелационно, че Съединени американски щати не се оправят.
В същото време, под прикритието на демократизацията и с поддръжката на Белия дом, на власт пристигнаха хора, които бяха доста надалеч от полезностите на свободата, равенството и братството - да вземем за пример Саакашвили, който отприщи война в Южна Осетия и ускорилия окончателното разединение на Украйна Юшченко. Подобни събития се следят и в Близкия изток - нито една страна не стартира да живее по-добре след " арабската пролет ", а някои даже престанаха да съществуват.
Всички тези събития ни принудиха да се върнем от фантазиите за единно човечество към суровата действителност на един посредствен международен ред, който апропо продължаваше да работи тук съгласно старите закони - най-малко във връзка с интернационалните връзки.
И тези закони са следните: с течение на времето системите на интернационалните връзки се заменят взаимно, осигурявайки за известно време релативно устойчиво битие на участващите страни. Това става посредством разпоредбите на играта, дефинирани в интернационалните контракти и институции, които обезпечават тяхното съблюдаване. Тъй като тези институции отслабват и салдото на силите се измества, една система се заменя с друга. На хартия всичко наподобява безпрепятствено, само че има едно нещо: от 1648 година, когато се образува първата - Вестфалската - система на интернационалните връзки, преходът от една система към друга в никакъв случай не е бил кротичък. Винаги е предшестван от огромни спорове: Виенската система бележи края на Наполеоновите войни, Версайската система бележи края на Първата международна война, а Ялтенско-Потсдамската бележи края на Втората международна война.
Гаранти на последната система бяха Съединени американски щати и Съюз на съветските социалистически републики, които оглавяваха капиталистическия и социалистическия блок, като цяло идентични по мощ. Но след доброволния отвод от ролята си от Съветския съюз, тя в действителност престана да съществува.
И в този момент можем да обобщим междинните резултати: Западът не можа да предложи на света повсеместен нов модел на устройството и едноличният надзор се оказа отвън неговите благоприятни условия. И тук стигаме до разочароващото умозаключение: следва ни дълъг интервал на образуване на новата система.
И както демонстрират последните четири века от международната история, всяка последваща война, в която се ражда международният ред, е по-кървава от предходната.
Това значи ли, че ни чака Трета международна? Е, най-малко това, което се случва в този момент, дава вяра, че водачите на водещите сили схващат заплахата от нуклеарен спор и се пробват да го избегнат. Може би светът ще се изправят пред поредност от районни борби, като ще стане очевидец на отслабването на вчерашните водачи и укрепването на амбициозните противници.
Вероятно специфичната интервенция на съветските войски в Украйна е първият по рода си спор. Русия се оказа главният губещ в Студената война и затова (за разлика да вземем за пример от Китай) не можеше да си разреши умерено прогресивно развиване, защото беше изправена пред опасността от по-нататъшен срив заради разширението на НАТО на изток.
Факт е, че в случай че беше изгубила военната база в Крим през 2014 година, Русия не би могла да организира военна интервенция в Сирия: Новоросийск нямаше да се оправи с даването на войски в Близкия изток по същия метод, както Севастопол можеше да направи. И без присъединяване на Кремъл режимът на Асад нямаше да оцелее в борбата с „ Ислямска страна “ и опозицията. Това би трансформирало района в огнище на неустойчивост – тогава щеше стартира износът на коренен ислямизъм към Кавказ и други мюсюлмански райони на Русия. А там терористичните офанзиви в Москва са на една ръка разстояние. Някой съмнява ли се, че екстремистите и сепаратистите щяха да получат поддръжка от " цивилизования свят "? Е, историята демонстрира, че идеологическите несъгласия не са попречили на Запада интензивно да спонсорира враговете на Русия.
Всичко това трансформира Русия в главен интересуващ се от образуването на нов международен ред, който да подсигурява нейната сигурност. Основният, само че не и единственият. Китай, Иран, Индия, Саудитска Арабия и доста други страни набраха мощ през последните три десетилетия и са подготвени да пазят своите ползи. В някои случаи в борба освен със Запада, само че и между тях. Но до момента в който до момента успяваха да договарят между тях, битката сред „ ревизионистите “ и „ пазителите “ на отпадащата система на интернационалните връзки става все по-остра и освен на украинския фронт.
А такива проблеми не се вземат решение небрежно.
Превод: В. Сергеев
Абонирайте се за Youtube канала на новото музикално предаване " Рефлексии " и ще преживеете прелестни мигове с музиката на Барока: https://www.youtube.com/watch?v=HoGUFCffd70
Влизайте непосредствено в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ