Още за новия прочит на българския надпис върху чашата от съкровището от Над Сен Миклош
Милена ВЪРБАНОВА
След като ФАКТИ общително разгласява през вчерашния ден моя " Нов прочит на българския надпис върху чашата от съкровището от Над Сент Миклош ", лавина от писма на читатели заля електронната ми поща. Хората се вълнуваха от въпроси, които най-общо мога да дефинира като подбудени от прочитите на досегашните откриватели на надписа, някои от които са добили в течение на времето авторитет на неприкосновени аксиоми в съзнанието на феновете на историята. Всяка смяна в основаните настройки, модели и привички, е сложна за разбиране. Още повече, когато предходните тълкувания са препоръчани от лица с научни звания.
Ще отговоря на читателските въпроси, само че на първо време ще споделя, че и в най-смелите си очаквания за интерес към моята публикация, не съм очаквала такова цунами от читатели. До този миг прочелите текста ми за надписа върху чашата от Над Сент Миклош са над 32 000 - за едно денонощие. Колосален образец за съпреживяване на проблемите на българската история, жадност за знание. Това значи, че българите - измежду днешната съсипия на страната - търсят очакване в предишното ѝ великолепие. Търсят - измежду падението на днешната лумпенска " политическа класа " - загатна за стоманения дух на българските водачи преди епохи и хилядолетия.
След двайсет години, прекарани в емиграция, декларирам, че никоя западноевропейска нация не демонстрира подобен интерес към своята история. Българите даже и през днешния ден не престават да бъдат извънреден народ и да усещат апела на своята антична задача. А това е знак, че не всичко е унищожено. Защо и по какъв начин във времето сме изгубили историческата самодейност и опцията да бъдем първа международна нация, е въпрос, който би трябвало всекидневно да се разисква в българското общество, с най-открити, съкровени и мъчителни думи, без цензура. Но аз сега няма да го слагам. Ще повторя, че грандиозният брой на читателите ме окрили. Живи сме, дишаме, тук сме - в нашата корав. Докато човек е жив, битката му не е завършила. Докато една нация съществува, към момента има късмет да се възроди.
Но да се върна към моя прочит на българския надпис върху заветната чаша, за който иде тирада. Читателите са привикнали с наложените тълкувания, че:
1. ГН - " частицата ", залепена за три от думите в надписа, е глаголно окончание.
2. В надписа се приказва за " пиянство на вино ".
3. Определението за ичиргу боил е " вътрешен боил ".
4. Надписът е обвързван с траурен обряд.
Известни ли са ми тези тълкувания, питат читателите? Разбира се. Съгласна ли съм с тях? Не, не съм съгласна.
Да стартираме подред:
Надписът върху чашата, с изключение на купите на българските аристократи ( и техните вероятни имена ), очевидно се състои от пет други думи - а аз настоявам, че думите са шест, тъй като считам ΓΗ не за окончание, а за обособена дума - местоимение. Ако думите в надписа са шест ( съгласно мен ), то и неговият превод би трябвало да съдържа тъкмо шест думи ( с изключение на купите и вероятните имена ). Какви са тези думи като елементи на речта? Това са три глагола - разпознаваме ги по местоимението ( сякаш " окончание " ) ГН, добавено към тях, едно и също и в трите случая, едно съществително - ЧАША - и две местоимения - едно персонално - ГН, и едно показателно - ТАΙСН ( " тази " ). Какви са като елементи на изречението? Три глаголи и три директни допълнения. Всеки, който пристъпва към превод на теккст на чужд език, би трябвало да държи сметка на първо време за граматичните правила. Тълкуването от досегашните откриватели на ΤΑΙСН като " чаша " и на ГН като глаголен постфикс, не дава повече независимост в интерпретациите - опциите в този случай са лимитирани до едно съществително ( директно допълнение ) и три глагола. Други типове елементи на речта и на изречението не би трябвало да се появяват в превода.
Единият от глаголите в надписа - ΔΥΓΕΤΟΙ - е в инфинитив, тъй като ТОΙ постанова разбирането за постфикс в инфинитивна форма - ТИ. Останалите сказуеми - ТАГРО и ΗΤΖΙ разумно са спрегнати в 3 л. ед.ч. в минало свършено време. Защо в трето лице, само число? Защото подлогът е едно лице - БОИТАУЛ ЖУПАН и на никое място не се приказва " аз, Боитаул жупан ", с цел да сметнем, че надписът е от първо лице.
Употребената времева форма - минало свършено, е доказателство, че ГН не може да бъде " постфикс " на глаголите. Всеки глагол, спрегнат в минало свършено време, има свое особено окончание според от лицето, цифрата и групата си. Еднакво, унифицирано окончание в едно и също лице и число имат глаголите в минало несвършено. Например в актуалния български, окончанието за 3 л. ед. ч. в минало несвършено време, е " ше ". Но, както заявих и преди, глаголите в надписа не могат да бъдат спрегнати в минало несвършено, то показва продължение на действието, което е в несъгласие с логиката - паметният надпис е израз на завършило деяние. Ето за какво идентичната и за трите глагола парченце ГН не е окончание, а друга част на речта. Според мен - персоналното местоимение " я ".
Съществува някаква хипотетична опция чашите да са били две. Тогава, несъмнено, местоимението ГН, което аз одобрявам за " я " - ж.р., 3 л., ед.ч., ще значи " ги " - персонално местоимение за директно допълнение, 3 л., мн.ч. Но това са недоказани мечти.
Да преминем към изказванието, че в надписа става дума за " пиянство " на " вино ". Отнася се до комплицирания превод на най-загадъчното слово в надписа - ΗΤΖΙ. Преди това обаче ще подчертая една доста значима специфичност, която характеризира таман този надпис и с която откривателят е задължен безусловно да се съобрази!
Разшифроването на всеки античен текст е ребус, само че в този случай откривателят е в допълнение стеснен от три специфични условия:
1. Преведената дума би трябвало да бъде глагол ( обуславя го идентичната, добавена и към другите сказуеми " парченце " ГН ).
2. При тълкуването на ГН като местоимението " я ", би трябвало да съществува смислов синхрон сред преведения глагол и това местоимение.
3. Смисълът на преведения глагол би трябвало да бъде сравним с понятието " ичиргу боил ". Защо? Защото ΗΤΖΙ и ητζιργου се пишат по един и същи метод, а това допуска подобие в смисъла.
Нека проверим дали преводът на ΗΤΖΙ като ПИЕ и ПИЕ ВИНО ( отнася се за БОИТАУЛ ЖУПАН ) дава отговор на заложените параметри.
Твърдението, че ΗΤΖΙ значи " пие ", се основава на думата icir ( ичир - пиво ) в голям брой тюркски езици. Звученето ѝ ме кара да считам, че тя е индоевропейска заемка в тях и защото съм непоколебимо уверена, че античният български език е арийски, ще позволи, че " пия " евнтуално може да бъде търсената дума, съответсваща на HTZI - във формата ИЗПИ Я ( мин.свършено ) - " чашата " - обръщаме внимание на декларираната нужда от сходство сред глагола и местоимението " я ". Чудесно - само че по какъв начин ще вържем нещата с въпросния ИЧИРГУ БОИЛ? Как освен това състояние ще определим неговата служба? Като " боил по пиенето "? Като " пияният боил "? Явно сходен превод на HTZI ни тласка към комична задънена улица и би трябвало да бъде отритнат.
Вмъкването в превода на думата " вино " е още по-несъобразно. То е подбудено от асоциацията със упоменатата в античните съчинения ( в Библията ) напитка СИКЕР, за която не е даже потвърдено, че означаа " вино ". А също от ненаучната версия, съгласно която името на сливенското село Ичера е преиначен вид на названието Сикера - римска цитадела, издигната в тази околност. Никаква податка обаче не ни кара да мислим, че " сикер " и HTZI могат да бъдат еднопосочни или да произлизат едно от друго. " Сикер " се написа с безапелационно " к ", а буквосъчетанието " tz " ни внушава, че става въпрос за звука " ч " - както при " ичиргу боил ".
Тези откриватели, които с лека ръка оферират въпросното " вино ", не са помислили, че това би бил втори субстантив в текста, а се убедихме, че съществителното в него е единствено едно - " чаша ". " Вино " по никакъв метод не се свързва с местоимението ГН - даже в случай че го приемем за " глаголно окончание ". И най-накрая - по какъв начин ще разтълкуваме държавната купа ИЧИРГУ БОИЛ? Като " отговорник по производството на вино "? Или като " ликвидатор на лозята и виното " във времената на канас Крум? Ясно е, че сходен превод е неосъществим.
Идва ред на концепцията, че HTZI значи ВЪТРЕ. Мислих дълго върху това разумно и примамливо съмнение, защото с думата HTZI стартират текстове от надписи върху монументи в некрополите от епохата на Първата българска страна. И - да! - съгласно мен " ичи " в тези текстове не значи " тук ", а може да се преведе по-скоро като " вътре " - " вътре лежи... " и така нататък Още повече, че наложеното пояснение за " ичиргу боил " е " вътрешен боил ". Но какво ни кара да го определим таман като " вътрешен "? Вътрешните боили са били повече на брой, а освен един. Защо единствено един общественик носи купата ИЧИРГУ БОИЛ и той е измежду тримата най-висши в Българската страна?
Явно, че тази купа би трябвало да подхожда и на античното разбиране ИЧИР, превеждано като ПЪРВИ, НАЙ-ГОЛЯМ, НАЙ-ВАЖЕН. Както писах в предходната си публикация, в която оповестих своя прочит на надписа върху чашата, ITSYN на арамейски значи ГОЛЯМ, ВАЖЕН - откъдето произлиза думата ЧИН - пост, сан. Към такова схващане води и названието на народа ИТЦА, построил града Чичен Итца, такава концепция се постанова и от понятието ИНЧ - палец, първи, най-съществен пръст. Турската дума ince ( инче ) - " дребен, подъл " и така нататък в тоя дух, с която се изяснява прозвището Индже, в действителност е познатата в езикознанието инверсия, с която завоевателите прекатурват смисъла на сакралните за победените нации понятия, в техния противовес. Така българското БОГ се е трансформирало в турското " бок ", а българското НЕ в гръцкото " да ".
Несъмнено НТZI се родее с понятието ВЪТРЕ - съзнавах добре това, когато превеждах надписа върху чашата. Още повече, че турският израз avunc ici - " длан " - а длан е вътрешната част на китката, на турски значи и " шепа " - тип " вътрешно пространство ". Но по какъв начин да синхронизирам ВЪТРЕ, което е произношение и затова не попада в надписа, с местоимението " я " и със смисъла на държавната купа ИЧИРГУ БОИЛ, в която главната концепция е ПРЪВ, ГЛАВЕН, НАЙ-ВАЖЕН?
Търсейки отговор на тоя ребус, се задоволих да пояснявам HTZI като НАЧЕНА - от НАЧЕВАМ ( чашата, в смисъл на " пи пръв " ) и го предложих на читателите.
Не допусках, че единствено един ден след излизането на публикацията ми и взривния интерес, с който обществеността я обгърна, ще ОТКРИЯ, безспирно ровейки в речници и Интернет, НУЖНАТА ДУМА, за която през вчерашния ден бих дала половин царство - в случай че го имах.
Случайно, в старинна българска кулинарна рецепта от Смядово, открих израза ИЧЕН ПИПЕР. Ще узнае ли в миналото благата стопанка, предложила бабината рецепта за ПЪЛНЕН ПИПЕР, каква услуга е направила на историческата просвета? Нашата покруса е не че не владеем непознати езици - понаучили сме кое-що от тях - а че не познаваме своя!
Словото ИЧЕН в действителност изникна в последния сериозен миг - по този начин, както постоянно се появяват спасителите
Думата ИЧЕН - ПЪЛНЕН очевидно е страдателно причестяване на остарял български глагол - ИЧА - ПЪЛНЯ. Смисълът на това разбиране идеално пасва с всички условия за превод на HTZI в надписа. То е глагол - ПЪЛНЯ - съгласува се смислово с ЧАША и надлежно с местоимението " Я ". То носи иманентната концепция за ВЪТРЕ. Третото изискване - за сходство с държавното звание ИЧИРГУ БОИЛ и ПЪРВЕНЕЦ - също превъзходно се вписва. ПЪЛНОВЛАСТЕН, ПЪЛНОМОЩЕН БОИЛ, основният измежду висшата аристокрация, първият след КАВКАНА ( чиято купа, както към този момент писах, значи КАТО КАН ). Неслучайно точно ИЧИРГУ БОИЛЪТ е изпращан от владетеля с посланически задачи - като ПЪЛНОМОЩЕН дипломат.
Така преводът на българския надпис върху чашата от Над Сент Миклош звучи към този момент още по-убедително:
БОИЛА ЖУПАН ЧАША(та) ДА Я ВДИГА ( за наздравица).
БОИТАУЛ ЖУПАН Я ПОСВЕТИ, НАПЪЛНИ Я ТАЯ ( същата ).
Нищо в звученото на тия ликуващи слова не припомня за гроб и надгробни ритуали. Там, където се подвигат тостове, не бият клепала. Приемам надписа като успех на живота. Смятам, че прочитът му е приключен.
Някога великият съветски военачалник Суворов, получавайки най-накрая дълго чаканото уведомление за удостояването си със званието фелдмаршал от императрица Екатерина Втора, което се забавяло единствено по една причина - заради ниския растеж на Суворов - прескочил стола с тържествуващ зов: " УРА, ФЕЛДМАРШАЛ! " ( с този привет започвала височайшата заповед за почитане ). Е, през днешния ден и аз прескочих стола с възгласа: " УРА, ПРЕВЕДЕНО! "
След като ФАКТИ общително разгласява през вчерашния ден моя " Нов прочит на българския надпис върху чашата от съкровището от Над Сент Миклош ", лавина от писма на читатели заля електронната ми поща. Хората се вълнуваха от въпроси, които най-общо мога да дефинира като подбудени от прочитите на досегашните откриватели на надписа, някои от които са добили в течение на времето авторитет на неприкосновени аксиоми в съзнанието на феновете на историята. Всяка смяна в основаните настройки, модели и привички, е сложна за разбиране. Още повече, когато предходните тълкувания са препоръчани от лица с научни звания.
Ще отговоря на читателските въпроси, само че на първо време ще споделя, че и в най-смелите си очаквания за интерес към моята публикация, не съм очаквала такова цунами от читатели. До този миг прочелите текста ми за надписа върху чашата от Над Сент Миклош са над 32 000 - за едно денонощие. Колосален образец за съпреживяване на проблемите на българската история, жадност за знание. Това значи, че българите - измежду днешната съсипия на страната - търсят очакване в предишното ѝ великолепие. Търсят - измежду падението на днешната лумпенска " политическа класа " - загатна за стоманения дух на българските водачи преди епохи и хилядолетия.
След двайсет години, прекарани в емиграция, декларирам, че никоя западноевропейска нация не демонстрира подобен интерес към своята история. Българите даже и през днешния ден не престават да бъдат извънреден народ и да усещат апела на своята антична задача. А това е знак, че не всичко е унищожено. Защо и по какъв начин във времето сме изгубили историческата самодейност и опцията да бъдем първа международна нация, е въпрос, който би трябвало всекидневно да се разисква в българското общество, с най-открити, съкровени и мъчителни думи, без цензура. Но аз сега няма да го слагам. Ще повторя, че грандиозният брой на читателите ме окрили. Живи сме, дишаме, тук сме - в нашата корав. Докато човек е жив, битката му не е завършила. Докато една нация съществува, към момента има късмет да се възроди.
Но да се върна към моя прочит на българския надпис върху заветната чаша, за който иде тирада. Читателите са привикнали с наложените тълкувания, че:
1. ГН - " частицата ", залепена за три от думите в надписа, е глаголно окончание.
2. В надписа се приказва за " пиянство на вино ".
3. Определението за ичиргу боил е " вътрешен боил ".
4. Надписът е обвързван с траурен обряд.
Известни ли са ми тези тълкувания, питат читателите? Разбира се. Съгласна ли съм с тях? Не, не съм съгласна.
Да стартираме подред:
Надписът върху чашата, с изключение на купите на българските аристократи ( и техните вероятни имена ), очевидно се състои от пет други думи - а аз настоявам, че думите са шест, тъй като считам ΓΗ не за окончание, а за обособена дума - местоимение. Ако думите в надписа са шест ( съгласно мен ), то и неговият превод би трябвало да съдържа тъкмо шест думи ( с изключение на купите и вероятните имена ). Какви са тези думи като елементи на речта? Това са три глагола - разпознаваме ги по местоимението ( сякаш " окончание " ) ГН, добавено към тях, едно и също и в трите случая, едно съществително - ЧАША - и две местоимения - едно персонално - ГН, и едно показателно - ТАΙСН ( " тази " ). Какви са като елементи на изречението? Три глаголи и три директни допълнения. Всеки, който пристъпва към превод на теккст на чужд език, би трябвало да държи сметка на първо време за граматичните правила. Тълкуването от досегашните откриватели на ΤΑΙСН като " чаша " и на ГН като глаголен постфикс, не дава повече независимост в интерпретациите - опциите в този случай са лимитирани до едно съществително ( директно допълнение ) и три глагола. Други типове елементи на речта и на изречението не би трябвало да се появяват в превода.
Единият от глаголите в надписа - ΔΥΓΕΤΟΙ - е в инфинитив, тъй като ТОΙ постанова разбирането за постфикс в инфинитивна форма - ТИ. Останалите сказуеми - ТАГРО и ΗΤΖΙ разумно са спрегнати в 3 л. ед.ч. в минало свършено време. Защо в трето лице, само число? Защото подлогът е едно лице - БОИТАУЛ ЖУПАН и на никое място не се приказва " аз, Боитаул жупан ", с цел да сметнем, че надписът е от първо лице.
Употребената времева форма - минало свършено, е доказателство, че ГН не може да бъде " постфикс " на глаголите. Всеки глагол, спрегнат в минало свършено време, има свое особено окончание според от лицето, цифрата и групата си. Еднакво, унифицирано окончание в едно и също лице и число имат глаголите в минало несвършено. Например в актуалния български, окончанието за 3 л. ед. ч. в минало несвършено време, е " ше ". Но, както заявих и преди, глаголите в надписа не могат да бъдат спрегнати в минало несвършено, то показва продължение на действието, което е в несъгласие с логиката - паметният надпис е израз на завършило деяние. Ето за какво идентичната и за трите глагола парченце ГН не е окончание, а друга част на речта. Според мен - персоналното местоимение " я ".
Съществува някаква хипотетична опция чашите да са били две. Тогава, несъмнено, местоимението ГН, което аз одобрявам за " я " - ж.р., 3 л., ед.ч., ще значи " ги " - персонално местоимение за директно допълнение, 3 л., мн.ч. Но това са недоказани мечти.
Да преминем към изказванието, че в надписа става дума за " пиянство " на " вино ". Отнася се до комплицирания превод на най-загадъчното слово в надписа - ΗΤΖΙ. Преди това обаче ще подчертая една доста значима специфичност, която характеризира таман този надпис и с която откривателят е задължен безусловно да се съобрази!
Разшифроването на всеки античен текст е ребус, само че в този случай откривателят е в допълнение стеснен от три специфични условия:
1. Преведената дума би трябвало да бъде глагол ( обуславя го идентичната, добавена и към другите сказуеми " парченце " ГН ).
2. При тълкуването на ГН като местоимението " я ", би трябвало да съществува смислов синхрон сред преведения глагол и това местоимение.
3. Смисълът на преведения глагол би трябвало да бъде сравним с понятието " ичиргу боил ". Защо? Защото ΗΤΖΙ и ητζιργου се пишат по един и същи метод, а това допуска подобие в смисъла.
Нека проверим дали преводът на ΗΤΖΙ като ПИЕ и ПИЕ ВИНО ( отнася се за БОИТАУЛ ЖУПАН ) дава отговор на заложените параметри.
Твърдението, че ΗΤΖΙ значи " пие ", се основава на думата icir ( ичир - пиво ) в голям брой тюркски езици. Звученето ѝ ме кара да считам, че тя е индоевропейска заемка в тях и защото съм непоколебимо уверена, че античният български език е арийски, ще позволи, че " пия " евнтуално може да бъде търсената дума, съответсваща на HTZI - във формата ИЗПИ Я ( мин.свършено ) - " чашата " - обръщаме внимание на декларираната нужда от сходство сред глагола и местоимението " я ". Чудесно - само че по какъв начин ще вържем нещата с въпросния ИЧИРГУ БОИЛ? Как освен това състояние ще определим неговата служба? Като " боил по пиенето "? Като " пияният боил "? Явно сходен превод на HTZI ни тласка към комична задънена улица и би трябвало да бъде отритнат.
Вмъкването в превода на думата " вино " е още по-несъобразно. То е подбудено от асоциацията със упоменатата в античните съчинения ( в Библията ) напитка СИКЕР, за която не е даже потвърдено, че означаа " вино ". А също от ненаучната версия, съгласно която името на сливенското село Ичера е преиначен вид на названието Сикера - римска цитадела, издигната в тази околност. Никаква податка обаче не ни кара да мислим, че " сикер " и HTZI могат да бъдат еднопосочни или да произлизат едно от друго. " Сикер " се написа с безапелационно " к ", а буквосъчетанието " tz " ни внушава, че става въпрос за звука " ч " - както при " ичиргу боил ".
Тези откриватели, които с лека ръка оферират въпросното " вино ", не са помислили, че това би бил втори субстантив в текста, а се убедихме, че съществителното в него е единствено едно - " чаша ". " Вино " по никакъв метод не се свързва с местоимението ГН - даже в случай че го приемем за " глаголно окончание ". И най-накрая - по какъв начин ще разтълкуваме държавната купа ИЧИРГУ БОИЛ? Като " отговорник по производството на вино "? Или като " ликвидатор на лозята и виното " във времената на канас Крум? Ясно е, че сходен превод е неосъществим.
Идва ред на концепцията, че HTZI значи ВЪТРЕ. Мислих дълго върху това разумно и примамливо съмнение, защото с думата HTZI стартират текстове от надписи върху монументи в некрополите от епохата на Първата българска страна. И - да! - съгласно мен " ичи " в тези текстове не значи " тук ", а може да се преведе по-скоро като " вътре " - " вътре лежи... " и така нататък Още повече, че наложеното пояснение за " ичиргу боил " е " вътрешен боил ". Но какво ни кара да го определим таман като " вътрешен "? Вътрешните боили са били повече на брой, а освен един. Защо единствено един общественик носи купата ИЧИРГУ БОИЛ и той е измежду тримата най-висши в Българската страна?
Явно, че тази купа би трябвало да подхожда и на античното разбиране ИЧИР, превеждано като ПЪРВИ, НАЙ-ГОЛЯМ, НАЙ-ВАЖЕН. Както писах в предходната си публикация, в която оповестих своя прочит на надписа върху чашата, ITSYN на арамейски значи ГОЛЯМ, ВАЖЕН - откъдето произлиза думата ЧИН - пост, сан. Към такова схващане води и названието на народа ИТЦА, построил града Чичен Итца, такава концепция се постанова и от понятието ИНЧ - палец, първи, най-съществен пръст. Турската дума ince ( инче ) - " дребен, подъл " и така нататък в тоя дух, с която се изяснява прозвището Индже, в действителност е познатата в езикознанието инверсия, с която завоевателите прекатурват смисъла на сакралните за победените нации понятия, в техния противовес. Така българското БОГ се е трансформирало в турското " бок ", а българското НЕ в гръцкото " да ".
Несъмнено НТZI се родее с понятието ВЪТРЕ - съзнавах добре това, когато превеждах надписа върху чашата. Още повече, че турският израз avunc ici - " длан " - а длан е вътрешната част на китката, на турски значи и " шепа " - тип " вътрешно пространство ". Но по какъв начин да синхронизирам ВЪТРЕ, което е произношение и затова не попада в надписа, с местоимението " я " и със смисъла на държавната купа ИЧИРГУ БОИЛ, в която главната концепция е ПРЪВ, ГЛАВЕН, НАЙ-ВАЖЕН?
Търсейки отговор на тоя ребус, се задоволих да пояснявам HTZI като НАЧЕНА - от НАЧЕВАМ ( чашата, в смисъл на " пи пръв " ) и го предложих на читателите.
Не допусках, че единствено един ден след излизането на публикацията ми и взривния интерес, с който обществеността я обгърна, ще ОТКРИЯ, безспирно ровейки в речници и Интернет, НУЖНАТА ДУМА, за която през вчерашния ден бих дала половин царство - в случай че го имах.
Случайно, в старинна българска кулинарна рецепта от Смядово, открих израза ИЧЕН ПИПЕР. Ще узнае ли в миналото благата стопанка, предложила бабината рецепта за ПЪЛНЕН ПИПЕР, каква услуга е направила на историческата просвета? Нашата покруса е не че не владеем непознати езици - понаучили сме кое-що от тях - а че не познаваме своя!
Словото ИЧЕН в действителност изникна в последния сериозен миг - по този начин, както постоянно се появяват спасителите
Думата ИЧЕН - ПЪЛНЕН очевидно е страдателно причестяване на остарял български глагол - ИЧА - ПЪЛНЯ. Смисълът на това разбиране идеално пасва с всички условия за превод на HTZI в надписа. То е глагол - ПЪЛНЯ - съгласува се смислово с ЧАША и надлежно с местоимението " Я ". То носи иманентната концепция за ВЪТРЕ. Третото изискване - за сходство с държавното звание ИЧИРГУ БОИЛ и ПЪРВЕНЕЦ - също превъзходно се вписва. ПЪЛНОВЛАСТЕН, ПЪЛНОМОЩЕН БОИЛ, основният измежду висшата аристокрация, първият след КАВКАНА ( чиято купа, както към този момент писах, значи КАТО КАН ). Неслучайно точно ИЧИРГУ БОИЛЪТ е изпращан от владетеля с посланически задачи - като ПЪЛНОМОЩЕН дипломат.
Така преводът на българския надпис върху чашата от Над Сент Миклош звучи към този момент още по-убедително:
БОИЛА ЖУПАН ЧАША(та) ДА Я ВДИГА ( за наздравица).
БОИТАУЛ ЖУПАН Я ПОСВЕТИ, НАПЪЛНИ Я ТАЯ ( същата ).
Нищо в звученото на тия ликуващи слова не припомня за гроб и надгробни ритуали. Там, където се подвигат тостове, не бият клепала. Приемам надписа като успех на живота. Смятам, че прочитът му е приключен.
Някога великият съветски военачалник Суворов, получавайки най-накрая дълго чаканото уведомление за удостояването си със званието фелдмаршал от императрица Екатерина Втора, което се забавяло единствено по една причина - заради ниския растеж на Суворов - прескочил стола с тържествуващ зов: " УРА, ФЕЛДМАРШАЛ! " ( с този привет започвала височайшата заповед за почитане ). Е, през днешния ден и аз прескочих стола с възгласа: " УРА, ПРЕВЕДЕНО! "
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ