Нов прочит на българския надпис върху чашата от съкровището от Над Сен Миклош
Милена ВЪРБАНОВА
Неотдавна - през януари т.г., предложих собствен прочит на тракийския надпис върху пръстена от Езерово, прочит, който е напълно друг от познатите до момента и трансформирали се съвсем в доктрина университетски тълковавания. Моят прочит се базира напълно върху българския език и разумно потвърждава - за кой ли път - че актуалният български е правоприемник на езика на траките. С актуалната публикация ще дава доказателство, че и езикът, говорен от аспаруховите българи, не е някакъв неясен източен език, напълно друг от днешния български, а се касае за един и същи език, говорен от нашия народ в разнообразни столетия - и измененията в него се дължат само на историческото му развиване. Но в случай че днешният български език е езикът по едно и също време и на античните траки и на античните българи, то разумно е да приемем, че античният български е вид на тракийските езици.
Един от най-известните надписи на античен български - езикът на аспаруховите българи - е този върху чашата от съкровището от Над Сент Миклош. Ще отворя къса скоба, с цел да разкрия удивителния генезис на самото наименование на трансилванското село, в което през 1799 година българските братя Христо ( Кристоф ) и Кирил Нако са разкрили това колосално българско богатство. В превод името на селото значи Голям Свети Никола, като до неотдавна думата " Над " бе изписвана и като " Наг ". " Наг " произлиза непосредствено от названието " наги " или " наки " ( ану-наки - небесни змейове ), за които приказват ведическите текстове и цялата индуистка митогия - могъщите получовеци-полурептили, които изначално враждуват с човешкия жанр.
Аполодор в своята " Митологическа библиотека " ги разказва под названието " колоси ", големи страховити създания, чудовищни синове на Уран и Гея, избити от титаните. В българския език те са оставили диря като " гигери ", " гигени " - гущери, рептили ( оттова и словото " кукери " ). Поради големите размери на тия същества, тяхното наименование " наги " ( " наки " ) се трансформира в синоним на " огромен " и с този смисъл влиза в другите езици. Загадъчен промисъл на Провидението е, че таман българските братя Нако, притежатели на земя в село Над(г) Сент Миклош, откриват съкровището. Но да се върнем на главната тематика.
Надписът върху чашата ( тас ), е изписан с " гръцки " ( през днешния ден имаме всички учредения да ги назовем тракийски ) букви и гласи:
†Βουηλα·ζοαπαν·τєςη·δυγєτοιγη·Βουταоυλ·ζωαπαν·ταγρογη·ητζіγη·ταιςη†
† ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ·ΤЄСН·ΔΥΓЄΤΟΙΓΗ·
ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ·ΤΑΓΡΟΓΗ·ΗΤΖІΓΗ·ΤΑΙСΗ †
Изобразеният кръст се приема от много откриватели като доказателство, че чашата ( тасът ) е принадлежала на християнин - върховен български благородник. Няма да се спирам на тази полемика, единствено ще припомня, че символиката на християнския фетиш е доста близка до тази на слънчевия, а българите са били първите носители и разпространители на култа към Слънцето и Огъня, свещено познание, поверено им боговете - съгласно житието на мъдреца Бригу, живял евентуално преди Потопа ( виж текста ми " Две теории за произхода на българите - една истина " ).
Нетърпимо дълго и досадно за мен е да изброявам всички досегашни прочити и тълкувания на този текст, с единствената цел да придам " теоретичен тип " на публикацията си. Винаги съм отхвърляла псевдонаучността, нейните " апарати ", трикове и императиви, които заменят същинския принос. Мнозина венценосни професори и потомствени списъки на научните институти, са пробвали да " преведат " надписа - съгласно мен несполучливо - правилно прочетени са единствено купите и имената. Най-логичен и непосредствен до истината ми се коства прочитът на скромния блогер - господин Ангел Щапаров, оповестен в публикацията му " Нов прочит на античните надписи демонстрира, че езикът на " пра " - българите е като гена им - необикновен тип " славянски " ( 2016 ). Според новите откриватели на българската история, " венедите " - славяните - са част от тракийския етнос. Самата аз съм писала публикации на тази тематика, базирайки се върху текстове на Страбон.
А.Щапаров превежда надписа по следния метод:
БАЙЛО ЖУПАН ВДИГА (НАЗДРАВИЦИ) С ТОЗИ ТАС, БАТУЛ ЖУПАН ОТГРАВИРА ( НАДПИСА ) БАЩИНИЯ ТАС.
Когато преди месец взех решение да се вгледам в този древен български надпис и да опитам да го пояснявам, насочна точка за мен стана думата ΔΥΓЄΤΟΙΓΗ, която незабавно ми се хвърли в очи - безспорно двете първи срички в нея значат " подвига " - " подвигам ". Поинтересувах се дали някой към този момент е обърнал внимание на въпросната дума, с цел да я е преведе по този логически и само вероятен метод и забелязах - признавам, с известно отчаяние - че А.Щапаров към този момент е разкрил това разрешение. Във всичко останало концепциите ми за превода са много разнообразни от тези на господин Щапаров.
А в този момент ще изложа личния си прочит, който предлагам за първи път в актуалната публикация:
Ясно е, че в надписа попадат две трофеи на български аристократи - ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ и ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ. Според някои учени ΒΟΥΗΛΑ и ΒΟΥΤΑΟΥΛ даже са лични имена, като първото припомня келтското Бойл ( " висок " ), а второто е идентично с днешното полско име Войтила или с българското Ботьо - концепция, която ми се коства доста правдоподобна. Но ще оставя настрани и този спор и ще се съсредоточа върху смисъла на останалите думи в надписа, в които се крие същинската мистерия за принадлежността на езика.
Когато преглеждам древен текст, първото, което желая да си изясня, са частите на речта - кое е глагол, кое е съществително, кое е местоимение и прочие, както и частите на изречението - кое е подлог, сказумо, допълнение и така нататък В случая имаме две фрази с два подлога - ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ и ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ. Имаме три глагола ( три глаголи в двете изречения ) - ΔΥΓΕΤΟIΓΗ, ΤΑΓΡΟΓΗ и HTZIГН. Имаме думата ΓΗ - една и съща, залепена за глаголите. Имаме ясно разпознаваемата дума ΤΕСН - " чаша " или " тас ", съществително, което би могло да играе единствено ролята на допълнение в изречението. Имаме и думата ΤΑΙСΗ, която досегашните откриватели разпознават с към този момент упоменатата " чаша ", само че аз считам, че смисъла ѝ е друго и в хода на ревюто ще го обясня.
Първото изречение безспорно е ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ·ΤЄСН·ΔΥΓЄΤΟΙΓΗ·, тъй като след него има нов подлог - ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ· - и затова стартира ново изречение. Първата фраза съставлява апел - БОИЛА ЖУПАН да направи това и това! Глаголът в инфинитивна форма, която в съответния случай показва императив, е ΔΥΓΕΤΟΙ и той съгласно мен значи " ДА ВДИГА "! Ето за какво считам по този начин:
ΔΥΓΕΤΟΙ в действителност е ДИГЕТИ - познатата старинна инфинитивна форма на " славянските сказуеми ". ΔΥΓΕ несъмнено значи " дигам " - " подвигам " - има безчет модерни думи, киито го удостоверяват - да вземем за пример " дига " - изкуствено издигнато защитно оборудване. От българското и тракийско ΔΥΓΕ произлиза античното келтско лично име ДЪГЛАС - DOUGLAS, което в английските речници нестабилно е преведено като " мрачен дъб ", само че произходът му би трябвало да се търси в тракийския и старобългарския език - ΔΥΓ - " повдигнат ", " върховен ". А също и " водач ", " лидер ", тъй като от ΔΥΓ произлиза латинският глагол ducо - повеждам и dux, ducator - дук, водач. Първото представено в историческите извори - от времето на канас Крум - име на ичиргу боил е Тук, а то, съгласно мен, може да значи единствено ΔΥΓ - ДУК.
Едно от известните имена на кимерийски владетели е Дугдам, което разумно свързвам с " дук " - водач. Но питали ли сте се какво може да значи сричката " дам " в имена като ДУГДАМ и КАРДАМ ( КАРДАМА )? Смятам, че нейното директно пояснение е ДОМ - ДАМ. Думата " дам " до неотдавна съществуваше в българския език със значение на обор, яхър - дом на домашните животни. В древността, включена в името, тя очевидно е указвала видния РОД на аристократа. ДугДАМ - " от рода ( дома) на дукове - вождове ", КарДАМ - " от рода ( дома ) на карани - " пълководци " - думата " каран " е била насъщна в антична Персия, само че тя ни припомня и названието на антична Кария, което произлиза от каляска - car. От " дук " - лидер - евентуално произлиза и името на канас Токту. Светлина върху смисъла на името Дугдам, хвърля фамилното име на известния румънски футболист Дукадам, в което словото " дука " е явно. АДАМ следователно значи " без дом ", " без жанр " и това е естествено, защото той е първият човек, основан от боговете и нито е роден, нито би могъл да има жанр.
Следователно в първото изречение от надписа имаме апел към БОИЛА ЖУПАН ДА ВДИГА - чашата, несъмнено, тъй като ΤΕСН явно значи ЧАША, само че думата, изпълнявайки ролята на допълнение в изречението, е в падеж. Всъщност, в случай че се замислим, ще разберем, че думите ЧАША и ТАС са идентични, имат еднообразно звучене, а в актуалния немски, чиято лексика несъмнено е мощно повлияна от тракийския и " славянските " езици, ЧАША е TASSE, произнасяно " ТАШЕ ".
Но какво ще рече тази странна парченце - или цяла думичка - ГН, която три пъти се явява в надписа и е залепена за глагола ΔΥΓΕΤΟI? Тълкувам нейния смисъл като персоналното местоимение " я " - за директно допълнение от ж.р. И през днешния ден към момента в голям брой български диалекти е непокътната формата " ГИ ", вместо " Я ". Често ще чуете " НЕМА ГИ ", вместо " НЯМА Я ".
По подобен метод типът на първото изречение в моя прочит е:
БОИЛА ЖУПАН ЧАША(та) ДА Я ВДИГА ( за наздравица )!
Подлогът на второто изречение от надписа е ΒΟΥΤΑΟΥΛ ΖΩΑΠΑΝ - БОИТАУЛ ЖУПАН, а сказуемите са ΤΑΓΡΟΓΗ и HTZIГН. Смятам, че глаголите са използвани в трето лице, ед.ч. в минало свършено време - ТАГРО и HTZI - и към тях е " прилепено " персоналното местоимение ГН - което превеждам като " я ".
Впечатление ми прави окончанието " о " на глагола ТАГРО. Оригиналното му наречие евентуално е било с акцентиране на " о ". По същия метод се спрягат и произнасят в " отдалечено " минало свършено време - passato remoto - италианските сказуеми от първа група в 3 л. ед.ч. Следователно суфиксът на глагола е " о ", а коренът е ταγρ - " тагр ".
Но какво значи " тагр "? А.Щапаров го пояснява като " гравирам " или " надписвам ". Преводът е привлекателен, защото създателят се базира на думата " тарга " - " щемпел " - с позволена инверсия на " г " и " р ". Ще прибавя, че " тарга " в Средновековието е именуван и тип лек щит, употребен основно в рицарските шампионати, само че преди този момент е бил част от въоръжението на шотландските планинци. Покрит е с разнообразни знаци, тъй че може да се счита за " декориран ", " изписан ", а използването му в Шотландия, приказва, че е допустима възможна връзка с траките и българите, както като признак на въоръжението, по този начин и като слово от общата в древността лексика.
Но аз потеглям по различен път, вземайки за насочна точка звуковото подобие на корена " тагр " с Тангра ( без носовката ), както и с името на фамозната иранска планинска верига Загрос. Названието Загрос вярно се свързва със Загрей - едно от тракийските имена на бога на Слънцето. Почти идентично име - Дагро ( мощно напомнящо " тагро " ), носи връх, издигащ се над долината Малвалия в швейцарския кантон Тичино и в това няма нищо чудно, защото лигурите, населяващи в древността този регион, от чийто език произлизат неговите най-стари топоними, са част от тракийския свят. Връзката със Слънцето, на което очевидно са отдадени както планината Загрос, по този начин и върхът Дагро, ме кара да мисля, че смисъла на корена " тагр " е " осветлявам ", " обричам ", а ΤΑΓΡΟ - ГН - глагол в минало свършено време, към който е прикрепено персоналното местоимение " я ", би могъл да се преведе като ОСВЕТИ Я, ПОСВЕТИ Я.
Смисълът на названията Загрос ( от Загрей ) и Дагро, разкрива и смисъла на името на хърватската столица ЗАГРЕБ. Комично звучи битуващото пояснение, че Загреб значи " ров ", " насип " и прочие и идва от " загребвам ", " греба ". Много по-логично и устойчиво стои обяснението, че Загреб е древността е бил паметно място, обвързвано със Слънцето и името му значи ИЗГРЕВ. По този метод се разкрива и смисълът на названието МАГРЕБ в Северна Африка - ЗАЛЕЗ. Разширявайки смисъла на тези имена, можем да твърдим и че ЗАГРЕБ значи ИЗТОК, а МАГРЕБ - ЗАПАД.
Отдавна декларирам, че словесната археология е извънредно признателен способ за историческо знание. Чрез нея, тръгвайки по златната жилка на едно разбиране, ни се разкриват цели смислови ядра на невнятни до този миг думи и имена.
Стигаме до може би най-сложнотото за пояснение слово от надписа - ΗΤΖΙΓΗ. Правилното му пояснение ще даде пояснение и на един от най-парливите въпроси в българската историография - какво значи купата ИЧИРГУ БОИЛ. Защото " ичиргу " в изворите се изписва по същия метод на " гръцки " - ητζιρ-γου.
Странно, думата " ичир ", " ичи " - " итзи " може да се открие, включена в антични названия, по цялата земя. В Япония е известно мъжкото име Ичиро. Специалист от японското посолство в София ми изясни, че това е простонародно име, което значи " първи " - съгласно бит, съществувал както в Япония, по този начин и в Китай, селските фамилии в предишното са назовавали чедата си от мъжки пол " първи ", " втори ", " трети " и прочие - колкото Бог дал. Всъщност този " далекоизточен " бит по никакъв начин не се разграничава от римския. Ичиро значи " първи ", а " ичи " - " едно ".
На турски incir е смокиня, смокиново дърво. Названието въобще не е тюркско, а е взето от езика на античните анатолийски нации, тъй като в Швейцария познавах арамейски емигранти от региона на Мардин, чието фамилно име е Инчир. Предполагам, че това наименование на смокинята идва или от славата ѝ на " първо дърво ", известно от Библията или от приликата на нейните листа с пръсти и с разтворена длан. Пак на " турски " длан е avuc ici ( авуч ичи ). А известната старинна английска мярка за дължина inch - произлиза от ширината на " огромен палец " - " първият ", " най-важният " пръст.
В България има село Ичера - в Сливенска област, недалече от Жеравна и Котел. Официалната версия е, че името му е пристигнало от изопаченото наименование Сикера на римската цитадела, съществувала на това място. Но в Италия, в Ломбардия, се намира известното Лаго д'Изео, а в региона Молизе - град Изерния, все в райони, в които през Ранното Средновековие са се открили български общности. Градче с име Itzer откриваме в Мароко, чието антично население са берберите.
Голямата изненада обаче идва от обстоятелството, че на другия завършек на света, в днешно Мексико, една велика цивилизация, предшествала нашата, е оставила грандиозна диря за себе си - градът ЧИЧЕН-ИТЦА, чието име в тълковните речници е преведено като " Гърло ( устие ) на кладенеца на народа Итца ". Кой е този народ? Явно този, който е посветил в своите културни постижения нативните американци от Юкатан, наречени след това " майя ". Народ, построил своите колонии на американския материк и живял в тях дълго след злополуката, потопила в бездните на океана неговата татковина - Атлантида. Този народ би могъл да бъде наименуван " първи " - предхождащ, предходен по отношение на новата човешка раса и цивилизация. Разсъждавайки по този метод, се блазня от концепцията да нанеса корекция в обичайния прочит на името Чичен-Итца и да чредложа по-скоро Ч'ИЧЕН ИТЦА - ПЪРВИ ОТ ПЪРВИТЕ или НАЧАЛО НА НАЧАЛАТА.
Защото - да! - в случай че разсъдим задълбочено над словото " ичи " - " ичир " - " ч'ичен " ще усетим сходството с " подемам " - " начало ". А забелязвате ли приликата на Чичен с Чечения? Тя безусловно се натрапва.
От казаното дотук, стигам до извода, че " ичи " - " едно " и " ичир " - " първи " са думи, принадлежащи към речника на предходната, атлантската цивилизация, в която се корени произходът на нашия български народ. И това ще става все по явно с напредъка на същинското - неполитизирано - историческо знание.
Смятам, че имам задоволително учредения да позволи, че смисълът на висшата българска аристократична купа ИЧИРГУ БОИЛ е ПЪРВИ БОИЛ. Смисълът на купата КАВКАН пък е КАТО КАН, т.е. ВИЦЕ-КАНАС, заместител на канаса.
Смисловият вектор " първи " - " начало " ни води към разбирането на глагола HTZI като НАЧЕВАМ ( стартирам - в тази ситуация - ПИЯ ПРЪВ ), а векторът " първи " - " най-съществен " - към думата " чин " ( пост ) и към глагола ЧИНЯ - " върша ", " работя ". Последното се поддържа от смисъла на ici - пръст, ръка и inch - палец. Вчрочем ihsyn на арамейски е значим, огромен.
Разбира се, " първият народ " ( " итца " ) е и " писмен народ ", тъй че ητζι - би могла в прочут аспект да бъде дума, обвързвана с " писане ", " изписване ", " накичване ". Към този аспект навежда названието на присъщите ботуши ИЧИГИ, с голям брой украси, носени обичайно в Татарстан, в Средна Азия, а също от терското и кубанското казачество - области, свързани със остарялата българска история. Окончанието ГИ в ИЧИГИ, което като че ли подхожда на ГН в думата ΗΤΖΙΓΗ от надписа, в действителност е суфиксът " и " за множествено число, добавен към думата ИЧИГ ( ед.ч.). Същото окончание откриваме и в САПОГИ ( " ботуши " на съветски ) - САПОГ-и. Това размишление обаче няма нищо общо с надписа върху чашата.
И по този начин, преводът ми на глагола ΗΤΖΙ-ΓΗ може да бъде НАЧЕНА Я, ОПИТА Я ( пръв ). Или НАПРАВИ Я.
Остава последната дума - ΤΑΙСН. Досегашните откриватели я превеждат като ЧАША или ТАС - т.е. по същия метод като ΤΕСН в първото изречение. Но това би означавало, че гравьорът и поръчителят на чашата са били много необразовани човеци - щом изписват и одобряват да се изпише една и съща дума по два разнообразни метода в един надпис. Защо постоянно си фантазираме, че античните хора са били по-глупави и небрежни от нас? Твърдя, че в множеството случаи е тъкмо противоположното. Словото ΤΑΙСΗ не може да значи " чаша ". Би трябвало да го преведем само като ТАЗИ - ТАЯ-СИ. В случая СН ( СИ ) е парченце, сходна на CI във френския език, подкрепяща показателното местоимение - celle-ci ( ж.р.) или celui-ci ( м.р.). Тази парченце удостоверява - ТАЯ ТОЧНО, ТАЯ СЪЩАТА. Тъкмо тя образува показателните местоимения ТОЗИ и ТАЗИ, чиято основа е той ( тоя ) и тай ( тая ).
Ето най-после цялостния превод, който давам на надписа върху чашата от Над Сент Миклош:
БОИЛА ЖУПАН ЧАША(та) ДА Я ВДИГА ( за наздравица ).
БОИТАУЛ ЖУПАН Я ПОСВЕТИ, НАЧЕНА Я ( пи пръв или ЧИНИ Я - направи я ) ТАЯ ( същата ).
Според моя превод надписът съставлява завет от татко към наследник или от дядо към внук. Тя е свещено завещание и знак на продължението на рода, благопожелание за наслада от живота - от старите към бъдните генерации. Чашата е равностойна съвсем на Светия Граал за този български жанр. Смисълът на надписа е възвишен, умен и покъртителен. Той остава вечно в сърцето - освен на този, към който са отправени заветните слова, само че и на всеки, който би го прочел - даже след хилядолетия.
Неотдавна - през януари т.г., предложих собствен прочит на тракийския надпис върху пръстена от Езерово, прочит, който е напълно друг от познатите до момента и трансформирали се съвсем в доктрина университетски тълковавания. Моят прочит се базира напълно върху българския език и разумно потвърждава - за кой ли път - че актуалният български е правоприемник на езика на траките. С актуалната публикация ще дава доказателство, че и езикът, говорен от аспаруховите българи, не е някакъв неясен източен език, напълно друг от днешния български, а се касае за един и същи език, говорен от нашия народ в разнообразни столетия - и измененията в него се дължат само на историческото му развиване. Но в случай че днешният български език е езикът по едно и също време и на античните траки и на античните българи, то разумно е да приемем, че античният български е вид на тракийските езици.
Един от най-известните надписи на античен български - езикът на аспаруховите българи - е този върху чашата от съкровището от Над Сент Миклош. Ще отворя къса скоба, с цел да разкрия удивителния генезис на самото наименование на трансилванското село, в което през 1799 година българските братя Христо ( Кристоф ) и Кирил Нако са разкрили това колосално българско богатство. В превод името на селото значи Голям Свети Никола, като до неотдавна думата " Над " бе изписвана и като " Наг ". " Наг " произлиза непосредствено от названието " наги " или " наки " ( ану-наки - небесни змейове ), за които приказват ведическите текстове и цялата индуистка митогия - могъщите получовеци-полурептили, които изначално враждуват с човешкия жанр.
Аполодор в своята " Митологическа библиотека " ги разказва под названието " колоси ", големи страховити създания, чудовищни синове на Уран и Гея, избити от титаните. В българския език те са оставили диря като " гигери ", " гигени " - гущери, рептили ( оттова и словото " кукери " ). Поради големите размери на тия същества, тяхното наименование " наги " ( " наки " ) се трансформира в синоним на " огромен " и с този смисъл влиза в другите езици. Загадъчен промисъл на Провидението е, че таман българските братя Нако, притежатели на земя в село Над(г) Сент Миклош, откриват съкровището. Но да се върнем на главната тематика.
Надписът върху чашата ( тас ), е изписан с " гръцки " ( през днешния ден имаме всички учредения да ги назовем тракийски ) букви и гласи:
†Βουηλα·ζοαπαν·τєςη·δυγєτοιγη·Βουταоυλ·ζωαπαν·ταγρογη·ητζіγη·ταιςη†
† ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ·ΤЄСН·ΔΥΓЄΤΟΙΓΗ·
ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ·ΤΑΓΡΟΓΗ·ΗΤΖІΓΗ·ΤΑΙСΗ †
Изобразеният кръст се приема от много откриватели като доказателство, че чашата ( тасът ) е принадлежала на християнин - върховен български благородник. Няма да се спирам на тази полемика, единствено ще припомня, че символиката на християнския фетиш е доста близка до тази на слънчевия, а българите са били първите носители и разпространители на култа към Слънцето и Огъня, свещено познание, поверено им боговете - съгласно житието на мъдреца Бригу, живял евентуално преди Потопа ( виж текста ми " Две теории за произхода на българите - една истина " ).
Нетърпимо дълго и досадно за мен е да изброявам всички досегашни прочити и тълкувания на този текст, с единствената цел да придам " теоретичен тип " на публикацията си. Винаги съм отхвърляла псевдонаучността, нейните " апарати ", трикове и императиви, които заменят същинския принос. Мнозина венценосни професори и потомствени списъки на научните институти, са пробвали да " преведат " надписа - съгласно мен несполучливо - правилно прочетени са единствено купите и имената. Най-логичен и непосредствен до истината ми се коства прочитът на скромния блогер - господин Ангел Щапаров, оповестен в публикацията му " Нов прочит на античните надписи демонстрира, че езикът на " пра " - българите е като гена им - необикновен тип " славянски " ( 2016 ). Според новите откриватели на българската история, " венедите " - славяните - са част от тракийския етнос. Самата аз съм писала публикации на тази тематика, базирайки се върху текстове на Страбон.
А.Щапаров превежда надписа по следния метод:
БАЙЛО ЖУПАН ВДИГА (НАЗДРАВИЦИ) С ТОЗИ ТАС, БАТУЛ ЖУПАН ОТГРАВИРА ( НАДПИСА ) БАЩИНИЯ ТАС.
Когато преди месец взех решение да се вгледам в този древен български надпис и да опитам да го пояснявам, насочна точка за мен стана думата ΔΥΓЄΤΟΙΓΗ, която незабавно ми се хвърли в очи - безспорно двете първи срички в нея значат " подвига " - " подвигам ". Поинтересувах се дали някой към този момент е обърнал внимание на въпросната дума, с цел да я е преведе по този логически и само вероятен метод и забелязах - признавам, с известно отчаяние - че А.Щапаров към този момент е разкрил това разрешение. Във всичко останало концепциите ми за превода са много разнообразни от тези на господин Щапаров.
А в този момент ще изложа личния си прочит, който предлагам за първи път в актуалната публикация:
Ясно е, че в надписа попадат две трофеи на български аристократи - ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ и ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ. Според някои учени ΒΟΥΗΛΑ и ΒΟΥΤΑΟΥΛ даже са лични имена, като първото припомня келтското Бойл ( " висок " ), а второто е идентично с днешното полско име Войтила или с българското Ботьо - концепция, която ми се коства доста правдоподобна. Но ще оставя настрани и този спор и ще се съсредоточа върху смисъла на останалите думи в надписа, в които се крие същинската мистерия за принадлежността на езика.
Когато преглеждам древен текст, първото, което желая да си изясня, са частите на речта - кое е глагол, кое е съществително, кое е местоимение и прочие, както и частите на изречението - кое е подлог, сказумо, допълнение и така нататък В случая имаме две фрази с два подлога - ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ и ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ. Имаме три глагола ( три глаголи в двете изречения ) - ΔΥΓΕΤΟIΓΗ, ΤΑΓΡΟΓΗ и HTZIГН. Имаме думата ΓΗ - една и съща, залепена за глаголите. Имаме ясно разпознаваемата дума ΤΕСН - " чаша " или " тас ", съществително, което би могло да играе единствено ролята на допълнение в изречението. Имаме и думата ΤΑΙСΗ, която досегашните откриватели разпознават с към този момент упоменатата " чаша ", само че аз считам, че смисъла ѝ е друго и в хода на ревюто ще го обясня.
Първото изречение безспорно е ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ·ΤЄСН·ΔΥΓЄΤΟΙΓΗ·, тъй като след него има нов подлог - ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ· - и затова стартира ново изречение. Първата фраза съставлява апел - БОИЛА ЖУПАН да направи това и това! Глаголът в инфинитивна форма, която в съответния случай показва императив, е ΔΥΓΕΤΟΙ и той съгласно мен значи " ДА ВДИГА "! Ето за какво считам по този начин:
ΔΥΓΕΤΟΙ в действителност е ДИГЕТИ - познатата старинна инфинитивна форма на " славянските сказуеми ". ΔΥΓΕ несъмнено значи " дигам " - " подвигам " - има безчет модерни думи, киито го удостоверяват - да вземем за пример " дига " - изкуствено издигнато защитно оборудване. От българското и тракийско ΔΥΓΕ произлиза античното келтско лично име ДЪГЛАС - DOUGLAS, което в английските речници нестабилно е преведено като " мрачен дъб ", само че произходът му би трябвало да се търси в тракийския и старобългарския език - ΔΥΓ - " повдигнат ", " върховен ". А също и " водач ", " лидер ", тъй като от ΔΥΓ произлиза латинският глагол ducо - повеждам и dux, ducator - дук, водач. Първото представено в историческите извори - от времето на канас Крум - име на ичиргу боил е Тук, а то, съгласно мен, може да значи единствено ΔΥΓ - ДУК.
Едно от известните имена на кимерийски владетели е Дугдам, което разумно свързвам с " дук " - водач. Но питали ли сте се какво може да значи сричката " дам " в имена като ДУГДАМ и КАРДАМ ( КАРДАМА )? Смятам, че нейното директно пояснение е ДОМ - ДАМ. Думата " дам " до неотдавна съществуваше в българския език със значение на обор, яхър - дом на домашните животни. В древността, включена в името, тя очевидно е указвала видния РОД на аристократа. ДугДАМ - " от рода ( дома) на дукове - вождове ", КарДАМ - " от рода ( дома ) на карани - " пълководци " - думата " каран " е била насъщна в антична Персия, само че тя ни припомня и названието на антична Кария, което произлиза от каляска - car. От " дук " - лидер - евентуално произлиза и името на канас Токту. Светлина върху смисъла на името Дугдам, хвърля фамилното име на известния румънски футболист Дукадам, в което словото " дука " е явно. АДАМ следователно значи " без дом ", " без жанр " и това е естествено, защото той е първият човек, основан от боговете и нито е роден, нито би могъл да има жанр.
Следователно в първото изречение от надписа имаме апел към БОИЛА ЖУПАН ДА ВДИГА - чашата, несъмнено, тъй като ΤΕСН явно значи ЧАША, само че думата, изпълнявайки ролята на допълнение в изречението, е в падеж. Всъщност, в случай че се замислим, ще разберем, че думите ЧАША и ТАС са идентични, имат еднообразно звучене, а в актуалния немски, чиято лексика несъмнено е мощно повлияна от тракийския и " славянските " езици, ЧАША е TASSE, произнасяно " ТАШЕ ".
Но какво ще рече тази странна парченце - или цяла думичка - ГН, която три пъти се явява в надписа и е залепена за глагола ΔΥΓΕΤΟI? Тълкувам нейния смисъл като персоналното местоимение " я " - за директно допълнение от ж.р. И през днешния ден към момента в голям брой български диалекти е непокътната формата " ГИ ", вместо " Я ". Често ще чуете " НЕМА ГИ ", вместо " НЯМА Я ".
По подобен метод типът на първото изречение в моя прочит е:
БОИЛА ЖУПАН ЧАША(та) ДА Я ВДИГА ( за наздравица )!
Подлогът на второто изречение от надписа е ΒΟΥΤΑΟΥΛ ΖΩΑΠΑΝ - БОИТАУЛ ЖУПАН, а сказуемите са ΤΑΓΡΟΓΗ и HTZIГН. Смятам, че глаголите са използвани в трето лице, ед.ч. в минало свършено време - ТАГРО и HTZI - и към тях е " прилепено " персоналното местоимение ГН - което превеждам като " я ".
Впечатление ми прави окончанието " о " на глагола ТАГРО. Оригиналното му наречие евентуално е било с акцентиране на " о ". По същия метод се спрягат и произнасят в " отдалечено " минало свършено време - passato remoto - италианските сказуеми от първа група в 3 л. ед.ч. Следователно суфиксът на глагола е " о ", а коренът е ταγρ - " тагр ".
Но какво значи " тагр "? А.Щапаров го пояснява като " гравирам " или " надписвам ". Преводът е привлекателен, защото създателят се базира на думата " тарга " - " щемпел " - с позволена инверсия на " г " и " р ". Ще прибавя, че " тарга " в Средновековието е именуван и тип лек щит, употребен основно в рицарските шампионати, само че преди този момент е бил част от въоръжението на шотландските планинци. Покрит е с разнообразни знаци, тъй че може да се счита за " декориран ", " изписан ", а използването му в Шотландия, приказва, че е допустима възможна връзка с траките и българите, както като признак на въоръжението, по този начин и като слово от общата в древността лексика.
Но аз потеглям по различен път, вземайки за насочна точка звуковото подобие на корена " тагр " с Тангра ( без носовката ), както и с името на фамозната иранска планинска верига Загрос. Названието Загрос вярно се свързва със Загрей - едно от тракийските имена на бога на Слънцето. Почти идентично име - Дагро ( мощно напомнящо " тагро " ), носи връх, издигащ се над долината Малвалия в швейцарския кантон Тичино и в това няма нищо чудно, защото лигурите, населяващи в древността този регион, от чийто език произлизат неговите най-стари топоними, са част от тракийския свят. Връзката със Слънцето, на което очевидно са отдадени както планината Загрос, по този начин и върхът Дагро, ме кара да мисля, че смисъла на корена " тагр " е " осветлявам ", " обричам ", а ΤΑΓΡΟ - ГН - глагол в минало свършено време, към който е прикрепено персоналното местоимение " я ", би могъл да се преведе като ОСВЕТИ Я, ПОСВЕТИ Я.
Смисълът на названията Загрос ( от Загрей ) и Дагро, разкрива и смисъла на името на хърватската столица ЗАГРЕБ. Комично звучи битуващото пояснение, че Загреб значи " ров ", " насип " и прочие и идва от " загребвам ", " греба ". Много по-логично и устойчиво стои обяснението, че Загреб е древността е бил паметно място, обвързвано със Слънцето и името му значи ИЗГРЕВ. По този метод се разкрива и смисълът на названието МАГРЕБ в Северна Африка - ЗАЛЕЗ. Разширявайки смисъла на тези имена, можем да твърдим и че ЗАГРЕБ значи ИЗТОК, а МАГРЕБ - ЗАПАД.
Отдавна декларирам, че словесната археология е извънредно признателен способ за историческо знание. Чрез нея, тръгвайки по златната жилка на едно разбиране, ни се разкриват цели смислови ядра на невнятни до този миг думи и имена.
Стигаме до може би най-сложнотото за пояснение слово от надписа - ΗΤΖΙΓΗ. Правилното му пояснение ще даде пояснение и на един от най-парливите въпроси в българската историография - какво значи купата ИЧИРГУ БОИЛ. Защото " ичиргу " в изворите се изписва по същия метод на " гръцки " - ητζιρ-γου.
Странно, думата " ичир ", " ичи " - " итзи " може да се открие, включена в антични названия, по цялата земя. В Япония е известно мъжкото име Ичиро. Специалист от японското посолство в София ми изясни, че това е простонародно име, което значи " първи " - съгласно бит, съществувал както в Япония, по този начин и в Китай, селските фамилии в предишното са назовавали чедата си от мъжки пол " първи ", " втори ", " трети " и прочие - колкото Бог дал. Всъщност този " далекоизточен " бит по никакъв начин не се разграничава от римския. Ичиро значи " първи ", а " ичи " - " едно ".
На турски incir е смокиня, смокиново дърво. Названието въобще не е тюркско, а е взето от езика на античните анатолийски нации, тъй като в Швейцария познавах арамейски емигранти от региона на Мардин, чието фамилно име е Инчир. Предполагам, че това наименование на смокинята идва или от славата ѝ на " първо дърво ", известно от Библията или от приликата на нейните листа с пръсти и с разтворена длан. Пак на " турски " длан е avuc ici ( авуч ичи ). А известната старинна английска мярка за дължина inch - произлиза от ширината на " огромен палец " - " първият ", " най-важният " пръст.
В България има село Ичера - в Сливенска област, недалече от Жеравна и Котел. Официалната версия е, че името му е пристигнало от изопаченото наименование Сикера на римската цитадела, съществувала на това място. Но в Италия, в Ломбардия, се намира известното Лаго д'Изео, а в региона Молизе - град Изерния, все в райони, в които през Ранното Средновековие са се открили български общности. Градче с име Itzer откриваме в Мароко, чието антично население са берберите.
Голямата изненада обаче идва от обстоятелството, че на другия завършек на света, в днешно Мексико, една велика цивилизация, предшествала нашата, е оставила грандиозна диря за себе си - градът ЧИЧЕН-ИТЦА, чието име в тълковните речници е преведено като " Гърло ( устие ) на кладенеца на народа Итца ". Кой е този народ? Явно този, който е посветил в своите културни постижения нативните американци от Юкатан, наречени след това " майя ". Народ, построил своите колонии на американския материк и живял в тях дълго след злополуката, потопила в бездните на океана неговата татковина - Атлантида. Този народ би могъл да бъде наименуван " първи " - предхождащ, предходен по отношение на новата човешка раса и цивилизация. Разсъждавайки по този метод, се блазня от концепцията да нанеса корекция в обичайния прочит на името Чичен-Итца и да чредложа по-скоро Ч'ИЧЕН ИТЦА - ПЪРВИ ОТ ПЪРВИТЕ или НАЧАЛО НА НАЧАЛАТА.
Защото - да! - в случай че разсъдим задълбочено над словото " ичи " - " ичир " - " ч'ичен " ще усетим сходството с " подемам " - " начало ". А забелязвате ли приликата на Чичен с Чечения? Тя безусловно се натрапва.
От казаното дотук, стигам до извода, че " ичи " - " едно " и " ичир " - " първи " са думи, принадлежащи към речника на предходната, атлантската цивилизация, в която се корени произходът на нашия български народ. И това ще става все по явно с напредъка на същинското - неполитизирано - историческо знание.
Смятам, че имам задоволително учредения да позволи, че смисълът на висшата българска аристократична купа ИЧИРГУ БОИЛ е ПЪРВИ БОИЛ. Смисълът на купата КАВКАН пък е КАТО КАН, т.е. ВИЦЕ-КАНАС, заместител на канаса.
Смисловият вектор " първи " - " начало " ни води към разбирането на глагола HTZI като НАЧЕВАМ ( стартирам - в тази ситуация - ПИЯ ПРЪВ ), а векторът " първи " - " най-съществен " - към думата " чин " ( пост ) и към глагола ЧИНЯ - " върша ", " работя ". Последното се поддържа от смисъла на ici - пръст, ръка и inch - палец. Вчрочем ihsyn на арамейски е значим, огромен.
Разбира се, " първият народ " ( " итца " ) е и " писмен народ ", тъй че ητζι - би могла в прочут аспект да бъде дума, обвързвана с " писане ", " изписване ", " накичване ". Към този аспект навежда названието на присъщите ботуши ИЧИГИ, с голям брой украси, носени обичайно в Татарстан, в Средна Азия, а също от терското и кубанското казачество - области, свързани със остарялата българска история. Окончанието ГИ в ИЧИГИ, което като че ли подхожда на ГН в думата ΗΤΖΙΓΗ от надписа, в действителност е суфиксът " и " за множествено число, добавен към думата ИЧИГ ( ед.ч.). Същото окончание откриваме и в САПОГИ ( " ботуши " на съветски ) - САПОГ-и. Това размишление обаче няма нищо общо с надписа върху чашата.
И по този начин, преводът ми на глагола ΗΤΖΙ-ΓΗ може да бъде НАЧЕНА Я, ОПИТА Я ( пръв ). Или НАПРАВИ Я.
Остава последната дума - ΤΑΙСН. Досегашните откриватели я превеждат като ЧАША или ТАС - т.е. по същия метод като ΤΕСН в първото изречение. Но това би означавало, че гравьорът и поръчителят на чашата са били много необразовани човеци - щом изписват и одобряват да се изпише една и съща дума по два разнообразни метода в един надпис. Защо постоянно си фантазираме, че античните хора са били по-глупави и небрежни от нас? Твърдя, че в множеството случаи е тъкмо противоположното. Словото ΤΑΙСΗ не може да значи " чаша ". Би трябвало да го преведем само като ТАЗИ - ТАЯ-СИ. В случая СН ( СИ ) е парченце, сходна на CI във френския език, подкрепяща показателното местоимение - celle-ci ( ж.р.) или celui-ci ( м.р.). Тази парченце удостоверява - ТАЯ ТОЧНО, ТАЯ СЪЩАТА. Тъкмо тя образува показателните местоимения ТОЗИ и ТАЗИ, чиято основа е той ( тоя ) и тай ( тая ).
Ето най-после цялостния превод, който давам на надписа върху чашата от Над Сент Миклош:
БОИЛА ЖУПАН ЧАША(та) ДА Я ВДИГА ( за наздравица ).
БОИТАУЛ ЖУПАН Я ПОСВЕТИ, НАЧЕНА Я ( пи пръв или ЧИНИ Я - направи я ) ТАЯ ( същата ).
Според моя превод надписът съставлява завет от татко към наследник или от дядо към внук. Тя е свещено завещание и знак на продължението на рода, благопожелание за наслада от живота - от старите към бъдните генерации. Чашата е равностойна съвсем на Светия Граал за този български жанр. Смисълът на надписа е възвишен, умен и покъртителен. Той остава вечно в сърцето - освен на този, към който са отправени заветните слова, само че и на всеки, който би го прочел - даже след хилядолетия.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ