Михо се затича по пътечката на хълма. Подмина църквата, притихнала

Михо се затича по пътечката на хълма. Подмина църквата, притихнала и сгушена сред смокинови дървета. След още два хвърлея щеше да се покаже и плевнята. Не го беше предизвестила, че идва, само че знаеше, че той я чака. Всяка втора седмица на август, това бе единственото, което си дадоха обещание.

В раницата си носеше японски чай, пакет сладки от тиквено брашно и две кимона в цветовете на слънцето. Двайсет и шестчасовият полет беше уморителен, само че не си разреши да остане даже за една нощ в София. От летището отиде напряко на автогарата и взе първия рейс до морското градче. Изминаваше този маршрут към този момент петнайсето лято.

През първите години майка й се опитваше да я спре.

„ Михо, не можеш да бъдеш хубав залив за мъж, който виждаш единствено две седмици през годината – споделяше й. – Не си към този момент млада, нямаш време за неразумни полети. ”

Михо кимаше с глава, само че си мислеше за него. Обичаше да си спомня по какъв начин го откри. Примами я тясната пътечка над църквата. Отдели се от групата и последва извивките й. След двайсетина минути я видя – дървена сграда със сламен покрив.

Вратата беше отворена. Надникна и бързо отстъпи обратно. Любопитството я върна назад. На изсушената трева спеше мъж. Дългата кестенява коса и светлата брада се сливаха с цвета на сеното. Михо деликатно извади фотоапарата и приближи. Такъв кадър не можеше да се направи всеки ден – играта на сенките и лъчите на слънцето щяха да трансфорат фотографията в халюцинационен светлопис. Заобиколи спящия и щракна още няколко фотоса. Последният кадър изглеждаше по-различно.

Свали фотоапарата и видя, че мъжът е отворил очите си. Това беше особеното. Михо отстъпи обратно. Поклони се леко и докосна длани:

„ Сори, соу сори... ”

Мъжът стана и без да каже дума, я сграбчи и повали на сеното. Михо се учуди какъв брой меко може да бъде едно сламено легло. Не се и опита да го отблъсне, ароматът на билки я придърпваше към себе си. Косата й се разпръсна върху изсушената трева като крило на птица. Птица, която не желае да излети.

После едвам откри групата, екскурзоводката беше отишла в полицията да заяви, че една от японките се е изгубила. Михо й сподели да продължат без нея. Обеща да ги чака на летището в София след три дни. Но остана в плевнята две седмици. При Страхил. Кръстили го по този начин, тъй като всички родени преди него деца в фамилията умирали. И го нарекли Страхил, да плаши гибелта. Уплашил я и оживял.

Разказа й тази история на идващото лято. През първото нямаха време да приказват, нямаха и общ език - той не знаеше британски, в никакъв случай не беше излизал от градчето.

Първите български думи Михо научи в края на това първо лято, когато се връщаше с рейса към София. Едно малко момченце на прилежащата седалка изследваше лицето на майка си.

„ Ето? ” – сочеше с пръст.
„ Ухо ” – отговори майката.
„ Ето? ”
„ Око. ”
„ Ето? ”
„ Уста. ”
„ Ето? ” – прегърна я.
„ Мама. Обич. ”
„ Ето? ” – детето залепи показалец на прозореца.
„ Море. Море! ” – усмихна се майката.

Не са ли тези няколко думи най-важните и същински във всеки език, намерения си Михо. Цял живот след това прибавяме още и още епитети, съществителни, местоимения, единствено с цел да скрием мислите си. Заливаме се с потоци от думи, ситни и изплъзващи се като песъчинки. „ Сега разбирам за какво толкоз обичам хайку - засмя се. - Защото думите там са тъкмо колкото би трябвало. Не са основани да скриват мислите. ”

През второто им лято Страхил й сподели „ Обичам те ”. Михо засия като японско слънце. Цяла година беше чела учебника по български език за чужденци, който поръча в една книжарница в Токио. Когато изкачваше пътечката над хълма преди четиринайсет лета, се питаше дали, по кое време и по какъв начин да му признае: „ Аз тебе те обичам ”. Той я изпревари. Повали я на сламеното легло в плевнята и на сутринта я разсъни с „ Обичам те, Михо ”. През идващите дни единствено тя говореше, не можеше да се нарадва на учудването му от това, че я схваща.

„ За първи път съм благополучен, че някой приказва, Михо. Избягах в тази плевня, с цел да не слушам пороя от думи. Бях духовник и се уплаших от изповедите на хората. ”

„ Избягал? Уплашил? Как по този начин боязън от думи? Ти нали Страхил? И от мен ли ти опасява? ” – попита Михо.

„ Шшт ” – целуна я и я поведе към морския бряг.

Отблизо морето изглеждаше друго. Като Страхил, намерения си Михо. Отблизо е топло и сгушено в залива, отдалече е като загадъчен синьо-зелен писмен знак.

„ Ти си Михо, моят хубав залив ” – беше научил какво значи името й на японски.

За петнайсето по ред лято Михо приближаваше върха на хълма. Приличаше на нежна птица, завръщаща се в обичаното гнездо. Обърна се, докосна длани и се поклони на морето. Още малко и щеше да се покаже сламеният покрив на плевнята. После и Страхил. Чакал я беше през всеки един от миналите 350 дни. Затича се към нея, подвигна я на ръце и я придвижи до морския бряг. На сутринта погали следите от стъпките им по плажа и я разсъни със стих:

„ Йероглифи върху пясъка
Вълни разчитат
Тайнописа от телата ни. ”

И знаеш ли какво ни споделят те, Михо? Че към този момент няма да те пусна да отлетиш.