Отвъд границите: Мария Н. Ангелова и песента на цикадите
Мария приключва съветското учебно заведение във Варна, по-късно Библиотекарския университет в София, а по-късно и ВИТИЗ (днес НАТФИЗ - б.а.) Повече от двадесет години живее в Канада.
Знаеш ли какво са цикади?
Пауза… Въздухът се разтрептя… Усещам вълнението на Мария, само че още не знам от какво идва то. Чувам гласа ѝ още веднъж звънък и малко мистериозен.
Ще ти кажа за цикадите в края на диалога ни.
Приемам загадката, даже не си помислям да отворя различен прозорец на компютъра си, с цел да ревизира какво тъкмо има поради. Реших, че ще изчакам момента, който тя ще избере, с цел да ми приказва за цикадите. Единственото, което знам сигурно е, че са значими и доста специфични за Мария. Не желая да скапва нито нейното наслаждение да показа с мен, нито своето от изненадата да схвана за какво цикадите са толкоз значими за Мария.
ВИТИЗ и „ Обясни ми се в обич “
Родена е във варненското село Бяла, още когато е била на шест месеца родителите ѝ отпътуват за Варна и Мария израства там. От село Бяла си спомня единствено красивия плаж, летните ваканции и дядо си, който бил риболовец. Учи в съветската гимназия във Варна. Още от първите класове в учебно заведение Мария взе участие в дребни театрални постановки, пее и рецитира. Въпреки че приключва учебно заведение с орден за отличен триумф и може да кандидатства каквото пожелае, Мария има една фантазия – да стане актриса и учи във ВИТИЗ.
Бях решила непременно да вляза, само че подготовката ми беше оскъдна и, несъмнено, не ме одобриха. Преживях го доста зле, само че тъкмо преди да аплайвам ме бяха срещнали с един режисьор, който ме приготвяше и когато не ме одобриха, той ми сподели: „ Слушай какво, отивай в Родопския трагичен спектакъл в Смолян и кандидатствай за работа там, нищо, че нямаш театрално обучение. “ И аз го послушах. Отидох и от петдесет дами, избраха мен за една прелестна роля – Валентина от „ В полите на Витоша “.
Това беше магическа година. Получих необикновено добра подготовка, работих с неповторими артисти, срещнах се за първи път с Валентин Стойчев (днес Театър 199 носи неговото име). Той тогава беше млад театровед. Местните вестници пишеха за триумфа ми, изобщо приказка някаква. И представяш ли си, Любен Гройс искаше да работи с мен и преведе една пиеса особено за мен, с цел да я играя, само че аз отпътувах за София, тъй като бях твърдо решена да изучавам. Кандидатствах още веднъж във ВИТИЗ, не ме одобриха и тогава, тъй като бях решила, че желая да изучавам, влязох в Библиотекарския. Завърших го, а дипломната ми работа беше книгопис на Родопския трагичен спектакъл, тъй че отново не се откъснах напълно от театъра. Когато се върнах във Варна започнах работа в библиотеката, само че незабавно ме откриха от една полупрофесионална театрална група „ Вълна “. По същото време режисьор на Варненския спектакъл беше Симеон Димитров. Отидох при него с молба да ме приготви, тъй като не се бях отказала да аплайвам във ВИТИЗ. Бях на 23, само че фантазията си беше непокътната. И тогава най-сетне ме одобриха – 1984-а. Спомням си по какъв начин на един от приемните кръгове, до момента в който рецитирах „ Обясни ми се в обич “ Гриша Островски скочи, пристигна при мен и ми сподели: „ О, желая все това да рецитираш, толкоз си добра…! “ За страдание ВИТИЗ някак ме разочарова, може би, тъй като попаднах в класа на професор, който съвсем не ме забелязваше. Но за сметка на това имах един луксозен учител по художествено слово, който откри способността ми да се превъплъщавам в разнообразни лица. Благодарение на него се дипломирах с доста ярка роля. Годината беше 1988-а. Завърших ВИТИЗ и това съответства със събития, които прекатурнаха живота ми напълно.Тази страна не ме желае
От самото начало до този миг разказът на Мария течеше безпрепятствено, прочувствен, възхитен и кондензиран с ударения, като че ли преживяваше всяка среща, всеки значим момент още веднъж. Толкова сила ме заливаше от гласа ѝ, че се чудех какво би могло да я пречупи. Тогава…
Тогава се случиха няколко неща. Започнах връзка с бъдещия ми мъж… Казаха ми, че няма да мога да имам деца и… поради една нелепост попаднах в " листата Русе “. (През март 1988-а година Русе е обгазявано неведнъж от химическия цех в Гюргево. Тогава се образува Движението „ Екогласнот “, което набира почитатели, които да ги поддържат. Държавна сигурност изготвя описи с всички, които са се застъпили за „ Екогласност “ и стартират репресии - б.а.)
Докато се пробвам да си показва какво е да бъдеш част от лист, който може да обърне живота ти с главата надолу, Мария като че ли усетила мислите ми продължи:
Както ти споделих, ролята, с която се дипломирах, беше доста мощна и аз чаках, че шефът на варненския спектакъл Станчо Станчев като ме види в нея, незабавно ще ме вземе на работа там, само че той ме срещна в коридора след края на изпита и ми сподели: „ Стой встрани от мен, аз с такива политически именници не се занимавам. Ти си политически неблагонадеждна. “ Все отново родих дете и това беше единственото хубаво от това време, тъй като бракът ми се оказа цялостна злополука, не ме взеха във варненския спектакъл, работех към година в библиотеката, до момента в който един ден директорката пристигна при мен и със сълзи на очи ми сподели, че би трябвало да ме уволни поради лошотия лист... не ми разрешавали от партията да работя в областта на културата, тъй като съм политически неблагонадеждна... Всичко се преобръщаше доста бързо с главата надолу, само че най-малко имах дете. Спомням си по какъв начин излязох от библиотеката разплакана и се чудех какво да върша. Срещам на площада една циганка и тя ми споделя, че на следващия ден върху мен щяла да падне манна небесна… подминах я…
Същата вечер ми се обади един прочут от театралната натрупа „ Вълна “, в която бях играла преди години и ме попита дали желая да отпътува за Монако… Аз си помислих, че се майтапи с мен и дори му го споделих, само че не беше смешка. Оказа се, че „ Вълна “ би трябвало да заминат на един фестивал на самодейните театри в Монако, само че основната им актриса е бременна и няма по какъв начин да пътува с тях. Приех ролята незабавно. Всъщност пиесата беше за Едит Пиаф и сестра ѝ и играехме единствено две актриси. Докато траеха подготовките, отслабнах с близо 10 кг, тъй като в пиесата имаше доста танцуване и великански текст – 40 страници. Но се оправих. Мъжът ми, с който съвсем се бяхме разделили, като разбра, че ще отпътувам за Монако изиска да пристигна с мен. Взеха го и него. Тогава се появи Държавна сигурност и ми споделиха, че с цел да заминем двамата с мъжа ми, би трябвало да оставим детето ни в България като гаранция, че няма да избягаме. Оставихме го и заминахме на фестивала.
Представлението беше в оперната зала „ Гарние “, която преди време е била известна с това, че е залата с най-лоша звучност. Но пък, в случай че там успееш да си изиграеш ролята добре и да звучиш добре, значи си подготвен за Америка, нещо като изпитателно ходило за Америка. Имахме голям триумф, макар че играехме на български, хората в залата плачеха и се смееха. Невероятно преживяване беше. Помня по какъв начин след едно от представленията при мен пристигна един човек и ми сподели: „ Мога ли да ви пипна, с цел да се уверя, че сте същинска? Толкова неповторима Едит Пиаф изиграхте “. Предложиха ми да остана там и даже да отпътува за Холандия и да играя там, само че аз не можех, тъй като мислех единствено за детето си. Тъй като с трупата ни имаше най-малко няколко индивида от Държавна сигурност, които ни дебнеха с кого приказваме, какво вършим, аз даже не посмях да взема телефоните на тези, които ми предложиха да играя в Холандия. Върнахме се в България. Дойдоха измененията през 1989-а. С мъжа ми направихме частен спектакъл. Започнахме даже да изкарваме пари от това изкуство. Но това, което ни накара да се махнем от България, беше, че даже и след измененията репресивният уред работеше, а и манталитетът на хората не се беше трансформирал. Представи си, вършим една куклена режисура с мъжа ми, в която имаше лека подигравка към отиващия си режим. И на първия ред седяха децата от цяла детска градина. Учителката като чу текста, хвана ги и изведе целия ред деца… Отношението към нас беше непоносимо. Някак всичко ме отблъскваше, цялата страна, която толкоз съм обичала, като че ли ми споделяше, че не ме желае. Какво да кажа повече… Всъщност ще ти кажа, трябваше да заминем за Мичигън на един уъркшоп и чакаме, чакаме паспортите – няма паспорти… щяхме да си изгубим билетите, само че те не ни дават паспортите. Тогава се обадихме на нашия остарял „ прочут “ от Държавна сигурност и той ни сподели, че съзнателно ни бавят паспортите, с цел да не заминем. Обеща да ни помогне, само че отново, в случай че оставим детето си в България като гаранция. Обещахме, подписахме някакви документи и тръгнахме за Съединени американски щати. През целия път съм плакала, тъй като знаехме, че няма да се върнем, а детето ни бе останало в България, при майка ми.
Канада, котешката храна и ножовете
Защо не останахте в Съединени американски щати?
Защото там беше съвсем невероятно да получи поданство. Посъветваха ни да отидем в Канада, където това ставаше доста по-лесно. Излъгахме, че желаеме да забележим Ниагарския водопад и тръгнахме през Ню Йорк за Канада. И единствено си показа каква панорама сме били - с рейс, с няколко огромни куфара, в които носехме костюми, атрибут и ще вървим да гледаме водопада… Както и да е. Добрахме се до Торонто, Канада. За три-четири дни ни приюти Георги Ряпов, само че след това, с цел да получаваме обществени помощи трябваше да отидем да живеем в жилища, които страната дава на бежанци, хора без статут. Бяхме с петдесет $ в джоба... Започнахме да учим британски, тъй като те ни дадоха някакво жилище с по един матрак за спане, само че нищо друго. А аз даже не знаех по какъв начин е нож на британски, и дълго време не съумях да си купя ножове за семейството. Вилици открих, само че няколко месеца си режехме храната с капачката на една консерва… Да не приказваме, че си мажехме един пастет, който доста харесвахме, а след това се оказа, че е котешка храна… Както и да е... Полека-лека, за към година, откакто минаха цялостен куп каузи, ни дадоха статут, взехме си детето и нещата сякаш потръгнаха. Започнах работа в един магазин за домашни използва и аз самата към този момент продавах ножове…
Слушах описа на Мария, който се изливаше без да си поеме мирис. Тук за момент тя спря, единствено едвам ѝ кажа, че смяната във взаимоотношенията с ножовете е хубава илюстрация на тяхното персонално развиване. Тя се засмя звънко и продължи да ми споделя за това по какъв начин е работила на всевъзможни места. Бях учудена за какво не си е потърсила работа като актриса и я попитах.
Това беше първото ми голямо отчаяние. Тук актьорската специалност не беше на това равнище, на което беше в България по това време. У нас (в България - б.а.) на актьорите се гледаше с голямо почитание. Те бяха на равно с лекарите, инженерите, да не е и по-специални. А в Канада, като кажех, че си диря работа като актриса и всички възмутено ме питаха: „ Как искаш да си актриса и в това време имаш дете? Как ще се грижиш за него, когато актьорите нямат задоволително пари? “ Тогава разбрах, че тази работа няма да стане. В същото време връзките ми с мъжа ми ставаха все по-лоши. Той си беше същински принудител – безусловно. Изтърпяла съм от него какви ли не неща. Но някак не смеех да се разведа, тъй като той беше оправен и усещах някаква сигурност. Тогава взех решение, че вместо да си диря работа като актриса, по-добре да се опитам да спася фамилията си. Мислех си, че в случай че родя още деца, че в случай че стана по-отстъпчива, по-смирена, нещата ще се подредят. Хванах го тоя мой мъж и му споделих: " Аз ще родя още деца, само че желая ти да си намериш хубава работа и да се опитаме да закрепим фамилията си ". Така и стана. Родиха ни се още двама синове, а мъжът ми стартира работа в киноиндустрията. Аз си открих работа в една библиотека и започнах да диря опция за собствен бизнес. Винаги са ми се отдавали финансите. Започнах да се занимавам с това, взех нужните документи. Заваляха пари. Обикаляхме света, имахме къща и сякаш всичко беше както би трябвало. Но не беше. Той си остана принудител, който се държеше извънредно зле и мен, и с децата. Тогава взех решение да се разведа. През последните седем години водихме отвратителни каузи, които популярност Богу завършиха преди към година. Но ми костваха доста. И по този начин в този момент пребивавам с тримата си сина.
Цикадите и залезите
През май тази година ще се върнеш в България, с цел да изиграеш една режисура пред българска аудитория. Как от света на финансите се върна към театъра?
Беше доста забавно. Винаги, през всичките години, до момента в който се занимавах с финансовия си бизнес, все съм желала да се върна на сцената. Някъде към 2003-а, до момента в който бях на отмора във Венецуела си мислех по какъв начин да съчетая финансите със сцената. Тогава ми хрумна, че мога да върша семинари по актьорско майсторство и хем да съм на сцена, хем да не ми куца бизнесът. Така и стана. Дори проведох семинари за дами – жертви на принуждение, като хем ги образовах на финанси, хем им разказвах моите истории, като че ли ги играех и ги правех част от образованието. Освен това, през всичките тези години все си мислех, че би трябвало да седна и да опиша всичко, което ми се случи и претърпях.Миналата година с една самодейна българска натрупа в Торонто направихме дребна режисура, която те изиграха в България, само че аз не съумях да дойда с тях. Когато се върнаха, ми споделиха, че са поканили някакъв режисьор, с който да работим нещо ново. Попитах ги кой е режисьорът и те - Симеон Димитров. Щях да падна от изненада, тъй като Симеон Димитров е индивидът, който ме приготви за ВИТИЗ… Това беше едно от най-големите чудеса в живота ми. Намерих го във " Facebook " и сме говорили към час. Толкова щастлива бях. Разказах му цялата си история и той ми сподели да стартира да я пиша като за театър. Когато той пристигна в Торонто, започнахме работа по текста и по този начин се роди спектакълът „ Песента на цикадите “, който в действителност е моята история с всичките ѝ драми, разказана от мен и която имаше премиера на 2 декември 2018 година в Торонто.
Защо я кръсти по този начин?
Къщата ми е безусловно опряна в гората. Години наред ми прави усещане, че изключително лятото от към гората се чува доста мощен тон, напряко цвъртене, дори си мислех, че са някакви жици, които дават на късо. После разбрах, че това са цикади - тип насекомо. Миналата година тъкмо когато седнах да пиша текста за спектакъла си, на изтривалката пред къщата ми видях цикада. Приличаше на черупка на бръмбар, сцепена през гърба. От него пред очите ми се подаде насекомо с огромни крила. Размаха ги и отлетя. Видях подобен страховит знак в личния ми живот, че незабавно потърсих какво са цикадите. Те имат стомах, който наподобява удивително на цигулка и издават този тон с него. Освен това, когато мъжкият и женската се съберат и основат яйца, ги изхвърлят и самите те умират. Тези яйца престояват подземен сред две и седемнадесет години, с цел да излезе на повърхността, да се роди и да си откри сътрудник за няколко седмици. После основава яйцата и умира… Това си беше същинска метафора за моя живот. Затова кръстих пиесата си по този начин: „ Песента на цикадите “.
Какъв е този стих, който написа за тях и включи в пиесата си?
Казва се " Ангелът " и звучи по този начин:
„ Повярвай в гласа и крилата си
и в песента, която ти носиш
аз теб имам да бъда в танца аз съм Ангелът, който си ти… “
В какво вярв аш ?
Че имаме задача, за която сме пристигнали на този свят. И че всеки е неповторим.
От какво те е боязън?
Май към този момент от нищо!
Какво е независимост?
Свободата е доста персонално чувство за приемане на нещата такива каквито са.
Ти си обиколила доста места по света. Имаш ли обичано?
Вероятно да, само че от всичко най-вече одобрявам залезите. Те ме вълнуват извънредно доста!
Спектакълът „ Песента на цикадите “ ще се играе на 30 май 2019г. в камерната зала на спектакъл „ Сълза и смях “ в София.
Знаеш ли какво са цикади? Пауза… Въздухът се разтрептя… Усещам вълнението на Мария, само че още не знам от какво идва то. Чувам гласа ѝ още веднъж звънък и малко мистериозен.
Ще ти кажа за цикадите в края на диалога ни.
Приемам загадката, даже не си помислям да отворя различен прозорец на компютъра си, с цел да ревизира какво тъкмо има поради. Реших, че ще изчакам момента, който тя ще избере, с цел да ми приказва за цикадите. Единственото, което знам сигурно е, че са значими и доста специфични за Мария. Не желая да скапва нито нейното наслаждение да показа с мен, нито своето от изненадата да схвана за какво цикадите са толкоз значими за Мария.
ВИТИЗ и „ Обясни ми се в обич “ Родена е във варненското село Бяла, още когато е била на шест месеца родителите ѝ отпътуват за Варна и Мария израства там. От село Бяла си спомня единствено красивия плаж, летните ваканции и дядо си, който бил риболовец. Учи в съветската гимназия във Варна. Още от първите класове в учебно заведение Мария взе участие в дребни театрални постановки, пее и рецитира. Въпреки че приключва учебно заведение с орден за отличен триумф и може да кандидатства каквото пожелае, Мария има една фантазия – да стане актриса и учи във ВИТИЗ.
Бях решила непременно да вляза, само че подготовката ми беше оскъдна и, несъмнено, не ме одобриха. Преживях го доста зле, само че тъкмо преди да аплайвам ме бяха срещнали с един режисьор, който ме приготвяше и когато не ме одобриха, той ми сподели: „ Слушай какво, отивай в Родопския трагичен спектакъл в Смолян и кандидатствай за работа там, нищо, че нямаш театрално обучение. “ И аз го послушах. Отидох и от петдесет дами, избраха мен за една прелестна роля – Валентина от „ В полите на Витоша “.
Това беше магическа година. Получих необикновено добра подготовка, работих с неповторими артисти, срещнах се за първи път с Валентин Стойчев (днес Театър 199 носи неговото име). Той тогава беше млад театровед. Местните вестници пишеха за триумфа ми, изобщо приказка някаква. И представяш ли си, Любен Гройс искаше да работи с мен и преведе една пиеса особено за мен, с цел да я играя, само че аз отпътувах за София, тъй като бях твърдо решена да изучавам. Кандидатствах още веднъж във ВИТИЗ, не ме одобриха и тогава, тъй като бях решила, че желая да изучавам, влязох в Библиотекарския. Завърших го, а дипломната ми работа беше книгопис на Родопския трагичен спектакъл, тъй че отново не се откъснах напълно от театъра. Когато се върнах във Варна започнах работа в библиотеката, само че незабавно ме откриха от една полупрофесионална театрална група „ Вълна “. По същото време режисьор на Варненския спектакъл беше Симеон Димитров. Отидох при него с молба да ме приготви, тъй като не се бях отказала да аплайвам във ВИТИЗ. Бях на 23, само че фантазията си беше непокътната. И тогава най-сетне ме одобриха – 1984-а. Спомням си по какъв начин на един от приемните кръгове, до момента в който рецитирах „ Обясни ми се в обич “ Гриша Островски скочи, пристигна при мен и ми сподели: „ О, желая все това да рецитираш, толкоз си добра…! “ За страдание ВИТИЗ някак ме разочарова, може би, тъй като попаднах в класа на професор, който съвсем не ме забелязваше. Но за сметка на това имах един луксозен учител по художествено слово, който откри способността ми да се превъплъщавам в разнообразни лица. Благодарение на него се дипломирах с доста ярка роля. Годината беше 1988-а. Завърших ВИТИЗ и това съответства със събития, които прекатурнаха живота ми напълно.Тази страна не ме желае
От самото начало до този миг разказът на Мария течеше безпрепятствено, прочувствен, възхитен и кондензиран с ударения, като че ли преживяваше всяка среща, всеки значим момент още веднъж. Толкова сила ме заливаше от гласа ѝ, че се чудех какво би могло да я пречупи. Тогава…
Тогава се случиха няколко неща. Започнах връзка с бъдещия ми мъж… Казаха ми, че няма да мога да имам деца и… поради една нелепост попаднах в " листата Русе “. (През март 1988-а година Русе е обгазявано неведнъж от химическия цех в Гюргево. Тогава се образува Движението „ Екогласнот “, което набира почитатели, които да ги поддържат. Държавна сигурност изготвя описи с всички, които са се застъпили за „ Екогласност “ и стартират репресии - б.а.)
Докато се пробвам да си показва какво е да бъдеш част от лист, който може да обърне живота ти с главата надолу, Мария като че ли усетила мислите ми продължи:
Както ти споделих, ролята, с която се дипломирах, беше доста мощна и аз чаках, че шефът на варненския спектакъл Станчо Станчев като ме види в нея, незабавно ще ме вземе на работа там, само че той ме срещна в коридора след края на изпита и ми сподели: „ Стой встрани от мен, аз с такива политически именници не се занимавам. Ти си политически неблагонадеждна. “ Все отново родих дете и това беше единственото хубаво от това време, тъй като бракът ми се оказа цялостна злополука, не ме взеха във варненския спектакъл, работех към година в библиотеката, до момента в който един ден директорката пристигна при мен и със сълзи на очи ми сподели, че би трябвало да ме уволни поради лошотия лист... не ми разрешавали от партията да работя в областта на културата, тъй като съм политически неблагонадеждна... Всичко се преобръщаше доста бързо с главата надолу, само че най-малко имах дете. Спомням си по какъв начин излязох от библиотеката разплакана и се чудех какво да върша. Срещам на площада една циганка и тя ми споделя, че на следващия ден върху мен щяла да падне манна небесна… подминах я…
Същата вечер ми се обади един прочут от театралната натрупа „ Вълна “, в която бях играла преди години и ме попита дали желая да отпътува за Монако… Аз си помислих, че се майтапи с мен и дори му го споделих, само че не беше смешка. Оказа се, че „ Вълна “ би трябвало да заминат на един фестивал на самодейните театри в Монако, само че основната им актриса е бременна и няма по какъв начин да пътува с тях. Приех ролята незабавно. Всъщност пиесата беше за Едит Пиаф и сестра ѝ и играехме единствено две актриси. Докато траеха подготовките, отслабнах с близо 10 кг, тъй като в пиесата имаше доста танцуване и великански текст – 40 страници. Но се оправих. Мъжът ми, с който съвсем се бяхме разделили, като разбра, че ще отпътувам за Монако изиска да пристигна с мен. Взеха го и него. Тогава се появи Държавна сигурност и ми споделиха, че с цел да заминем двамата с мъжа ми, би трябвало да оставим детето ни в България като гаранция, че няма да избягаме. Оставихме го и заминахме на фестивала. Представлението беше в оперната зала „ Гарние “, която преди време е била известна с това, че е залата с най-лоша звучност. Но пък, в случай че там успееш да си изиграеш ролята добре и да звучиш добре, значи си подготвен за Америка, нещо като изпитателно ходило за Америка. Имахме голям триумф, макар че играехме на български, хората в залата плачеха и се смееха. Невероятно преживяване беше. Помня по какъв начин след едно от представленията при мен пристигна един човек и ми сподели: „ Мога ли да ви пипна, с цел да се уверя, че сте същинска? Толкова неповторима Едит Пиаф изиграхте “. Предложиха ми да остана там и даже да отпътува за Холандия и да играя там, само че аз не можех, тъй като мислех единствено за детето си. Тъй като с трупата ни имаше най-малко няколко индивида от Държавна сигурност, които ни дебнеха с кого приказваме, какво вършим, аз даже не посмях да взема телефоните на тези, които ми предложиха да играя в Холандия. Върнахме се в България. Дойдоха измененията през 1989-а. С мъжа ми направихме частен спектакъл. Започнахме даже да изкарваме пари от това изкуство. Но това, което ни накара да се махнем от България, беше, че даже и след измененията репресивният уред работеше, а и манталитетът на хората не се беше трансформирал. Представи си, вършим една куклена режисура с мъжа ми, в която имаше лека подигравка към отиващия си режим. И на първия ред седяха децата от цяла детска градина. Учителката като чу текста, хвана ги и изведе целия ред деца… Отношението към нас беше непоносимо. Някак всичко ме отблъскваше, цялата страна, която толкоз съм обичала, като че ли ми споделяше, че не ме желае. Какво да кажа повече… Всъщност ще ти кажа, трябваше да заминем за Мичигън на един уъркшоп и чакаме, чакаме паспортите – няма паспорти… щяхме да си изгубим билетите, само че те не ни дават паспортите. Тогава се обадихме на нашия остарял „ прочут “ от Държавна сигурност и той ни сподели, че съзнателно ни бавят паспортите, с цел да не заминем. Обеща да ни помогне, само че отново, в случай че оставим детето си в България като гаранция. Обещахме, подписахме някакви документи и тръгнахме за Съединени американски щати. През целия път съм плакала, тъй като знаехме, че няма да се върнем, а детето ни бе останало в България, при майка ми. Канада, котешката храна и ножовете Защо не останахте в Съединени американски щати?
Защото там беше съвсем невероятно да получи поданство. Посъветваха ни да отидем в Канада, където това ставаше доста по-лесно. Излъгахме, че желаеме да забележим Ниагарския водопад и тръгнахме през Ню Йорк за Канада. И единствено си показа каква панорама сме били - с рейс, с няколко огромни куфара, в които носехме костюми, атрибут и ще вървим да гледаме водопада… Както и да е. Добрахме се до Торонто, Канада. За три-четири дни ни приюти Георги Ряпов, само че след това, с цел да получаваме обществени помощи трябваше да отидем да живеем в жилища, които страната дава на бежанци, хора без статут. Бяхме с петдесет $ в джоба... Започнахме да учим британски, тъй като те ни дадоха някакво жилище с по един матрак за спане, само че нищо друго. А аз даже не знаех по какъв начин е нож на британски, и дълго време не съумях да си купя ножове за семейството. Вилици открих, само че няколко месеца си режехме храната с капачката на една консерва… Да не приказваме, че си мажехме един пастет, който доста харесвахме, а след това се оказа, че е котешка храна… Както и да е... Полека-лека, за към година, откакто минаха цялостен куп каузи, ни дадоха статут, взехме си детето и нещата сякаш потръгнаха. Започнах работа в един магазин за домашни използва и аз самата към този момент продавах ножове…
Слушах описа на Мария, който се изливаше без да си поеме мирис. Тук за момент тя спря, единствено едвам ѝ кажа, че смяната във взаимоотношенията с ножовете е хубава илюстрация на тяхното персонално развиване. Тя се засмя звънко и продължи да ми споделя за това по какъв начин е работила на всевъзможни места. Бях учудена за какво не си е потърсила работа като актриса и я попитах.
Това беше първото ми голямо отчаяние. Тук актьорската специалност не беше на това равнище, на което беше в България по това време. У нас (в България - б.а.) на актьорите се гледаше с голямо почитание. Те бяха на равно с лекарите, инженерите, да не е и по-специални. А в Канада, като кажех, че си диря работа като актриса и всички възмутено ме питаха: „ Как искаш да си актриса и в това време имаш дете? Как ще се грижиш за него, когато актьорите нямат задоволително пари? “ Тогава разбрах, че тази работа няма да стане. В същото време връзките ми с мъжа ми ставаха все по-лоши. Той си беше същински принудител – безусловно. Изтърпяла съм от него какви ли не неща. Но някак не смеех да се разведа, тъй като той беше оправен и усещах някаква сигурност. Тогава взех решение, че вместо да си диря работа като актриса, по-добре да се опитам да спася фамилията си. Мислех си, че в случай че родя още деца, че в случай че стана по-отстъпчива, по-смирена, нещата ще се подредят. Хванах го тоя мой мъж и му споделих: " Аз ще родя още деца, само че желая ти да си намериш хубава работа и да се опитаме да закрепим фамилията си ". Така и стана. Родиха ни се още двама синове, а мъжът ми стартира работа в киноиндустрията. Аз си открих работа в една библиотека и започнах да диря опция за собствен бизнес. Винаги са ми се отдавали финансите. Започнах да се занимавам с това, взех нужните документи. Заваляха пари. Обикаляхме света, имахме къща и сякаш всичко беше както би трябвало. Но не беше. Той си остана принудител, който се държеше извънредно зле и мен, и с децата. Тогава взех решение да се разведа. През последните седем години водихме отвратителни каузи, които популярност Богу завършиха преди към година. Но ми костваха доста. И по този начин в този момент пребивавам с тримата си сина.
Цикадите и залезите През май тази година ще се върнеш в България, с цел да изиграеш една режисура пред българска аудитория. Как от света на финансите се върна към театъра?
Беше доста забавно. Винаги, през всичките години, до момента в който се занимавах с финансовия си бизнес, все съм желала да се върна на сцената. Някъде към 2003-а, до момента в който бях на отмора във Венецуела си мислех по какъв начин да съчетая финансите със сцената. Тогава ми хрумна, че мога да върша семинари по актьорско майсторство и хем да съм на сцена, хем да не ми куца бизнесът. Така и стана. Дори проведох семинари за дами – жертви на принуждение, като хем ги образовах на финанси, хем им разказвах моите истории, като че ли ги играех и ги правех част от образованието. Освен това, през всичките тези години все си мислех, че би трябвало да седна и да опиша всичко, което ми се случи и претърпях.Миналата година с една самодейна българска натрупа в Торонто направихме дребна режисура, която те изиграха в България, само че аз не съумях да дойда с тях. Когато се върнаха, ми споделиха, че са поканили някакъв режисьор, с който да работим нещо ново. Попитах ги кой е режисьорът и те - Симеон Димитров. Щях да падна от изненада, тъй като Симеон Димитров е индивидът, който ме приготви за ВИТИЗ… Това беше едно от най-големите чудеса в живота ми. Намерих го във " Facebook " и сме говорили към час. Толкова щастлива бях. Разказах му цялата си история и той ми сподели да стартира да я пиша като за театър. Когато той пристигна в Торонто, започнахме работа по текста и по този начин се роди спектакълът „ Песента на цикадите “, който в действителност е моята история с всичките ѝ драми, разказана от мен и която имаше премиера на 2 декември 2018 година в Торонто.
Защо я кръсти по този начин?
Къщата ми е безусловно опряна в гората. Години наред ми прави усещане, че изключително лятото от към гората се чува доста мощен тон, напряко цвъртене, дори си мислех, че са някакви жици, които дават на късо. После разбрах, че това са цикади - тип насекомо. Миналата година тъкмо когато седнах да пиша текста за спектакъла си, на изтривалката пред къщата ми видях цикада. Приличаше на черупка на бръмбар, сцепена през гърба. От него пред очите ми се подаде насекомо с огромни крила. Размаха ги и отлетя. Видях подобен страховит знак в личния ми живот, че незабавно потърсих какво са цикадите. Те имат стомах, който наподобява удивително на цигулка и издават този тон с него. Освен това, когато мъжкият и женската се съберат и основат яйца, ги изхвърлят и самите те умират. Тези яйца престояват подземен сред две и седемнадесет години, с цел да излезе на повърхността, да се роди и да си откри сътрудник за няколко седмици. После основава яйцата и умира… Това си беше същинска метафора за моя живот. Затова кръстих пиесата си по този начин: „ Песента на цикадите “.
Какъв е този стих, който написа за тях и включи в пиесата си?
Казва се " Ангелът " и звучи по този начин:
„ Повярвай в гласа и крилата си
и в песента, която ти носиш
аз теб имам да бъда в танца аз съм Ангелът, който си ти… “
В какво вярв аш ?
Че имаме задача, за която сме пристигнали на този свят. И че всеки е неповторим.
От какво те е боязън?
Май към този момент от нищо!
Какво е независимост?
Свободата е доста персонално чувство за приемане на нещата такива каквито са.
Ти си обиколила доста места по света. Имаш ли обичано?
Вероятно да, само че от всичко най-вече одобрявам залезите. Те ме вълнуват извънредно доста!
Спектакълът „ Песента на цикадите “ ще се играе на 30 май 2019г. в камерната зала на спектакъл „ Сълза и смях “ в София. Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ