Надежда завършва френска гимназия в Пловдив. След което учи География“

Надежда приключва френска гимназия в Пловдив. След което учи „ География “ в СУ „ Св. Климент Охридски “. Във Франция приключва магистърска стратегия по „ География, обмисляне, околна среда и развиване “. Днес живее и работи в града Колмар в Елзас.


Не познавам Надя. Препоръча ми я моя близка другарка. Но още от първите ѝ думи разбирам, че ще си допаднем. Енергията, която идва към мен, е като възтънък безоблачен лъч, който уверено прониква през всевъзможни тъмни места, с цел да ги освети и трансформира в ден. Гласът ѝ е звънък и явен, като че ли разлят в усмивка, която не постоянно се демонстрира, само че наложително се таи някъде там. Думите ѝ са подредени и идват със скоростта на светлината, която струи от тембъра. Започва описа за себе си с история, още преди да съм ѝ задала въпрос.
Кан, Каен и първият френски шамарКогато от интернационалния отдел ме изпратиха във Франция, ми споделиха, че отпътувам за Кан. Само че когато дойдох на летище Шарл Де Гол и се качих на автобусчето, което пътува до операта, в него срещнах един възрастен човек, който говореше британски език. Зарадвах се, тъй като французите доста, доста не приказват британски, а аз постоянно съм го предпочитала пред френския. Попитах го по какъв начин мога да стигна до гарата и че пътувам за Кан, а той даже ми предложи да ме заведе до там. Беше доста доброжелателен и привлекателен. Само че, сподели ми той, вие не отивате в Кан, а в Каен... Аз доста учудена го попитах каква е разликата сред Кан и Каен, а той през смях ми изясни, че Кан се намира на Средиземно море, а вие отивате на Атлантическия океан... Беше доста занимателно. Купи ми билет за влака и по този начин аз се озовах в Каен, на Атлантическия океан.
Как избра Франция?
В Софийския имах доста свободно време и постоянно се мотаех по коридорите. Един ден видях, че има стратегия „ Еразъм “. Бях решила да отпътува за англоезична страна, само че когато споделих, че съм приключила френска гимназия, от интернационалния отдел незабавно ме изпратиха във Франция, без да ме попитат желая ли. Та по този начин Франция избра мен. Но има нещо по-важно от това. Когато потеглих към Франция и чаках за полета на Терминал 2, евентуално знаете, има едно магазинче с макети на самолети, сувенири и картички. А аз съм очевидно доста сантиментална, остаряла душа, тъй като там в това магазинче оставих една част от сърцето си...
И по какъв начин те посрещна Каен?
Каен е пристанищен град на Атлантическия океан. Това населено място е дом на университет от 1432 година, в него аплайват хората, които желаят да учат право и история. Каен е и градът на замъка на Уилям I Завоевателя, крал на Англия и херцог на Нормандия. Градът е бил опустошен напълно през Втората международна война и по тази причина през днешния ден Каен е възобновен и млад град. Това, с което същински ме плени градът бяха облаците. На брега на океана, всеки момент един облак споделя история, по-късно малко вали, след това духа мощен вятър и още веднъж вълните се сливат с облаците.

Извън това, в действителност може би по-важно е какво ми се случи още първите два-три дни в Каен. Още с идването ходя на регистратурата, с цел да ме настанят за идващите 10 месеца. Жената там не приказва британски и се разбираме много мъчно. В този миг зад мен се оказва едно момче, което ме пита дали съм българка, тъй като той бил от Пловдив. И по този начин още от първия ден едно момче от родния ми град ми оказа помощ да си намеря стая в Каен. Питам къде мога да вечерям, само че се оказва, че в петък в студентския град няма място, където да се нахраниш, с изключение на в една сладкарница на два километра. И по този начин през 2007-а в студентският град на Каен в петък вечер нямаше храна и интернет. А стаята ми беше девет квадрата с едно легло, един стол и една мивка с два крана. Добре пристигнала...

Но, няколко дни след идването ми беше именият ми ден, на който аз доста държа. Поканих цялото общежитие на празненство. Дойдоха хора от Гана, Боркина Фасо, Австрия, Германия, Полша, изобщо май събрах съвсем всяко кътче на света и беше ужасно. Дойде и един французин, чиято стая беше под моята. На другия ден той ме предложения на чай. Отивам в стаята му и какво да видя – на стената му имаше портрет на Васил Левски. Първо се стъписах, а след това взех решение да го предизвиквам и го попитах знае ли кой е индивидът на портрета. И в никакъв случай няма да не помни по какъв начин този рус, синеок юноша, роден в петата стопанска система на света, посред едно градче на Атлантическия океан на 3800 км. от България, ме погледна в очите с горделив взор на карловец и ме съкруши с едно: „ Засрами се! Как може да не знаеш кой е Васил Левски? Той е популярен българин, роден 1837 година и е умрял 1973 година Той е трансформирал освен българската история, а може би без него и Европа нямаше да е същата... Така че засрами се, Надя, че не го познаваш. “

Е, несъмнено, че знаем кой е Васил Левски, просто го бях предизвикала, а той не схванал до дъно това, изтълкува въпроса ми като неведение, само че стоях вцепенена посред празната му стая с портрета на Левски в нея и си мислех, че в случай че след 100 години някой ме попита какъв е първият ми спомен от Франция, това е историята, която ще го илюстрира. Заедно с най-силния френски пестник за мен – едно френско момче да ми даде урок по българска история и национализъм. Днес същият този французин работи за разпространяването на българските обичаи и просвета в България!
Какво се случи, откакто изтекоха десетте месеца по „ Еразъм “?
Бях се зарекла, че повече няма да се върна във Франция. Че ще се кача на самолета и край с Франция. Но Франция не пожела да се отхвърли от мен и по този начин малко по-късно се явих на конкурс за стипендия на Френското държавно управление, дружно още над 200 индивида. И ме утвърдиха доста инцидентно, тъй като цялото жури ме гледаше доста недоверчиво, само че един от членовете му ме попита какво общо имам с Каен. Разказах му в резюме, а той ме попита: „ Бихте ли ми споделили кой е най-типичният десерт за района? “. Засмях се и му споделих: „ Типичният десерт в Нормандия е „ tarte aux pommes “ (ябълков пай). " Човекът се усмихна необятно и ми сподели: „ Даваме ви стипендията, заминавате да учите още веднъж във Франция “. И по този начин Франция ме задържа още един път. Но аз отново бях решила, че след края на ученето ще се върна в България, тъй като това, което постоянно нося в куфара си, е едно малко български флагче и икона на Св. Богородица. Колмар – приказният град
И въпреки всичко остана във Франция. Защо?
На връщане не се прибирах със аероплан към България. Оказах се, от най-западната точка на Франция - Каен, в най-източната – едно пъстро китно градче Колмар. Като го видях си споделих, че съм попаднала в приказката на Братя Грим „ Хензел и Гретел “. Това е френската „ дребна Венеция “ или селището с най-вече слънчеви дни годишно във Франция. Колмар е град, датиращ от девети век, ситуиран на кръстопът сред Германия и Швейцария. А с тези пъстри къщички в жанр коломбаж (дървена конструкция) и украсените с цветя фасади, Колмар може да ти стане обичан във всеки сезон. По-късно, когато започнах да работя и пътувам ежедневно измежду лозята, забелязах щъркелите – знак на район Елзас. Те са на всички места целогодишно. Дегустациите на бели виновност, разходките с гондола по каналите, оригиналът на Статуята на свободата... всичко това, събрано в едно, прави от Колмар едно прелестно и умерено място за живот.

Но с каквото и да съм го похвалила дотук, думите ми ще бледнеят, в случай че не видите феерията от цветове по Коледа. Невъзможно е да останеш апатичен към Колмар, един път докоснал се до него. Тук можеш да се насладиш на сладостта от живота: през деня да се разходиш по калдъръмените улички и потопиш в ароматите на домашни макарони, целувки, тарт фламбе или шукрут (кисело зеле в сос от бяло вино, три типа меса и картофи). Вечер да се възхитиш от това по какъв начин градче с популацията на Велико Търново и очарованието на Копривщица може да събере в себе такава магия от светлини, релефи и обич към всеки подробност. И взех решение, че няма по какъв начин да не остана в Колмар.
Какво продължи животът ти там?
Записах втора магистратура „ Управление на педагогическите запаси “ и една професионална подготовка „ Аниматорски умения за театрални изкуства “. Сега преподавам на студенти в Института по виното тук. Но най-важното ми занятие, най-голямата ми горделивост за всичките дванадесет години, които съм претърпяла във Франция, е да повеждам група по национални танци, която се споделя „ Феникс “. И я повеждам не тук във Франция, а в Базел, Швейцария. И всеки понеделник пътувам до такава степен, с цел да повеждам тази група и съм доста щастлива. Обикаляме сцените в Европа и разнасяме българския фолклор с огромна горделивост. „ Фениксът “ на Надя
България в действителност не излиза от куфара ти, а?


Надя се смее и удостоверява: „ Не, не излиза от куфара ми изобщо ". Сякаш виждам по какъв начин Надя блества, до момента в който стартира да ми споделя за фолклорната си група.


Всяка година, от 2015-а до момента, имаме фестивал в Европа, който е на българските обединения и групи. Невероятна е атмосферата да видиш един път в годината някъде в Европа събрани 3000, 5000, 7000 българи на куп, които милеят за България. Купуват си най-хубавите национални носии, поставят си пендарите, пафтите и най-чаровните български усмивки и се хващат един до друг, сърце до сърце и танцуват едно хоро. И единствената ни мисъл е по какъв начин изпращаме и даваме най-хубавото към хората, които са там. И аз се преклонявам пред всичките ми другари и сътрудници, които идват на този фестивал поради труда и тъй като на свои разходи обикаляме стотици километри, с цел да покажем най-красивото от България. И сега, в който зазвучи гайдата – тогава сме ние. И без значение къде живеем по света и какво ни се е случвало, оня корен, който носим в себе си няма да се загуби.
Откъде се роди у теб тази обич към българския фолклор и танцуването на хора?
От дядо ми, който ме записа още като доста дребна да играя хора. А той беше ортодонт... Но постоянно сме танцували с него, тъй като той доста добре танцуваше хора. Когато една година отидох да гласоподавам в Базел, в секцията се бяхме събрали много хора и безусловно импулсивно им предложих да стартираме да се събираме и играем хора. Аз ще повеждам групата. На първата ми подготовка имаше 60 индивида. След края ѝ бях със залепнали устни, доста изтощена, и си споделих: „ Господи, аз не знам с какво се понечвам, само че знам, че тук последвам сърцето си и по тази причина ще продължа да го върша. “
Слушам възторга, с който Надя приказва за националната музика. Въпросът ми се изплъзва без да го мисля.

Надя, какво те зарежда толкоз мощно, че усмивката не слиза от устните ти?
Родопите. Това е мястото, където постоянно се връщам и телом, и духом, тъй като това е изворът на моята България. Там пламтя...
Значи живееш в приказното градче на Хензел и Гретел, само че с силата взета от Родопите?
Да! Абсолютно!
Защо не се върнеш тук?
Обмислям го доста съществено! Но в действителност аз не съм си тръгвала от България същински. А когато се завърна, фантазията ми е да направя учебно заведение за деца, в което през танците да им описвам за хубостта на България. Вместо край – Надежда, Милен и Антоан

Надя, в какво вярваш?

Следва дълга въздишка. Пауза. Пак въздишка. Пауза.
Хващаш ме в миг от живота ми, в който съм на кръстопът. В какво имам вяра, ли? Сещам се за две истории, които ми се случиха с едни чудати деца тук. Ще ти опиша доста в резюме за Милен и Антоан, чиито същински имена в действителност са Надежда и Найден. Те не се познават между тях, само че и двамата са мои студенти от разнообразни випуски. И двамата са осиновени тук във Франция и са отгледани с доста любов от фамилии на винопроизводители.

Като разбрали, че в университета има българска, безусловно без значение един от различен пристигнаха да се срещнат с мен. И двамата ме молиха да пиша на кирилица. И знаете ли кое е най-странното. Въпреки че те не се познаваха между тях, и двамата ме помолиха да ги науча да пишат на кирилица едно изречение: „ Обичам те, мамо. “ Та в това имам вяра - в онази кръв, в която има капчица от Батак, песъчинка от Несебър, зрънце от Добруджа... имам вяра в тази кръв, която в никакъв случай не би се вляла в Рейн и в никакъв случай не би станала нищо друго с изключение на българска. В това имам вяра!
Има ли нещо, от което те е боязън?
Да не изгубя вярата си! А това значи да мога да обичам безгранично. Май това е единственото ми същинско умеене – да разпределям вяра и да обичам.
Какво е независимост?
Ами това – да мога да обичам безгранично и да разпределям вяра без бариери и граници. Аз просто съм безкрайна романтичка. И който, и както и да се опита да ме преобърне, каквито и плесници да получавам, аз не мога да бъда нищо друго, с изключение на Надежда!