Стресът от това винаги да взимаме правилното решение
Мантрата “винаги прави вярното нещо ” може да бъде нож с две остриета.
От деца ни учат постоянно да се стремим да сме положителни, изрядни и да взимаме верните решения в живота. Приет по избран метод този взор към живота може доста да ни помогне, само че също по този начин и да ни навреди.
Много психолози поучават да се доверяваме на преценката си за вярното и неправилното, когато взимаме решения, с цел да подобрим мнението за себе си. Според тях постоянно, когато сме изправени пред някакъв избор, подсъзнателно постоянно знаем кое е вярното решение, само че от време на време преднамерено избираме да не го създадем. Тяхната доктрина е, че в случай че се съсредоточим да бъдем правилни и да се доверяваме на първичната си преценка за положително и неприятно, с времето ще стартираме да бъдем по-самоуверени и задоволени от живота си.
Всичко това звучи доста добре на думи, само че както в множеството случаи, не важи за всеки човек. Според изследване на “ Journal of Personality & Social Psychology ” хората вземат решения по два разнообразни метода. Едните са насочени преценъчно, другите – придвижващо.
Придвижващо насоченото държание е настроено практично – избират кое по-бързо и ефикасно ще ги докара до задачата. Не се замислят прекалено много, тъй като избират да вложат повече старания в осъществяването на задачата, в сравнение с планирането й.
Преценъчно насоченото държание е типично за хората, които мислят само по какъв начин да създадат положителното нещо. Те постоянно ще създадат това, което считат, че би трябвало, даже и в случай че това значи, че те самите ще страдат. Тяхното предпочитание да бъдат положителни от време на време се трансформира в обсесия и когато осъзнаят, че са създали неточност, изпадат в суматоха.
Точно това прави мантрата “винаги прави вярното нещо ” токсична за втория вид хора. Те са склонни да стигат до самонараняване и наказване при положение, че не се оправят да изберат положителното решение.
А в действителност по никакъв начин не е неприятно да вършим неточности понякога. В книгата си “ По добре с неточности – непредвидените изгоди от това да бъркаме ”, Алина Тудженд съпоставя детското държание с това на възрастните. Когато децата създадат неточност родителите им може да им се скарат и да ги санкционират или вместо това да им покажат вярното решение по метод, по който ще ги поучи. Разбира се, в множеството случаи втората тактика е по-успешна, до момента в който в първата постоянно се провокира противоположния резултат и детето се бунтува.
Поведението на зрял човек не е толкоз по-различно от това. Идеята за книгата на Алина в действителност й е хрумнала от обстановка, която се случила на самата нея. Допуснала е неточност в работата и по-късно я отричала пред шефа си. Това провокирало спор и нарушило връзките й с хората на работното място, тъй като и други били забъркани в обстановката. Освен това Алина била под непрекъснат стрес да не направи още неточности и това влошило качеството на работата й.
Изводът следователно е, че би трябвало да имаме по-спокоен взор на нещата. Грешките могат да бъдат и хубаво нещо, тъй като ни разрешават да се поучим от обстановката и даже да понижим напрежението, който изпитваме.
