Как най-тъжното място на света стана най-смъртоносното
Литературата постоянно го е знаела, знаела го е философията, знаела го е културата, цивилизацията го е знаела - човекът е мярата. Не стопанската система, не автомагистралите, не заведенията за хранене, не нощните заведения, не джиповете, не стадионите, не задълженията и лихвите, не даже брутният вътрешен артикул. Всичко това идва после. Човекът таман в неговата смъртност и ранимост, в неговите пристрастености и тъги. И животът в цялата му крехкост.
Само в безпросветни общества и системи човешкият живот не коства пукнат грош. В страни, където маршируващи хора поздравяват махащи от трибуни. Или в страни, където преследването на хора първо се толерира, след това се не помни, най-после се награждава с ордени. В страни, през които е минал пожарът на някоя тирания, с цел да изпепели полезността на човешкия живот. И още - в страни безредни, корумпирани, симулиращи народна власт.
Оттук е тръгнала цялата верига от смърти
Има всевъзможни вероятни пояснения за днешния неуспех и безпорядък в несправянето с ковид. Може да е от нелепост, безхаберие и бездарие на ръководещите тази система. Защото внезапно се оказа, че втората вълна ни е изненадала. През пролетта твърдяхме, че ще използваме лятото и извоюваното време, с цел да се подготвим. Но някой някъде е споделил по веригата това просветлено българско „ а бе, я зарежи, и по този начин може “. Или днешното „ Брат, то така и така си е таковало… “. От такива реплики е тръгнала предизвестената гибел на няколко индивида по стълбищата пред лечебни заведения. Човек има право да умира с достолепие, даже когато това достолепие непрестанно му е отказвано приживе. Оттук е тръгнала и цялата верига от смърти, изстрелваща ни до първите места по смъртност.
Ние, които рядко сме били групово първи по нещо в света. Всъщност не, били сме. Бяхме „ най-тъжното място на света “. Така ни назова „ Економист ” през 2010 година в едно свое проучване. Сега сме първенци по гибел. От най-тъжното до най-смъртоносното място крачката в действителност не е огромна.
Не може да си измежду първите в Европа или в света по беднотия, корупция, замърсен въздух, убити по пътищата, тайни теории, а в една пандемия да не си пръв по смъртност. Няма по какъв начин да лъжеш гибелта - тя не е евроинституция, на която да ѝ замажеш очите. Вероятно прекомерно наострям и пресилвам, дано е по този начин. Макар че: кое не е правилно? Странното е, че тези неща не ни стряскат, изгубили сме елементарната реакция, в която след сходни " достижения " човек би трябвало да изпита комплициран, не, елементарен указател от страсти - срам, на първо време позор, болежка, размисъл, готовност, някакъв ход към справяне.
А ние ще потулим, ще се подсмихнем или ще извадим бабаитското „ аре марш оттука бе, светът ще ми каже на мен какъв съм “. И ще влезем в опиума на най-древния народ, нация, цивилизация, на хайдушките копнения и македонския въпрос… Това постоянно се харчи добре.
Но какво да търсим пояснение, когато неуспехът идва по неотложност, по-бърз от кола за спешна помощ. В подобен миг да се размахват графики с празни кревати и премислени проекти като в късния социализъм, едро и слепешката, е цинично. Въпросът не е в леглата - в случай че беше до това, кревати има и в ИКЕА. Къде са графиците и местата за имунизиране, зали, покрити пространства. Къде са обясненията на министъра за тази свръхвисока смъртност? Защо закъсняхме? Къде е нашето просветено схващане като общество, в което половината не имат вяра във вируса, в маските, във имунизациите.
Човекът, глупако. Животът, глупако.
През 1992 година Клинтън изковава фразата „ Икономиката, глупако! “. Но 1992-ра към този момент е безпределно далеч и светът е в напълно друга рецесия и драма. До огромна степен и поради това, че беше замаян само от стопански напредък непременно. Думите в този момент са напълно други: „ Човекът, глупако! “. Дори и това към този момент е минало, откакто гледаме репортажи за убити с газ милиони норки, за изчезващи типове и топящи се ледове, с цел да ни се даде урок, че всичко е едно. Затова думите следва да са: „ Животът, глупако! ".
Преди десетина години в разгара на икономическата рецесия се пробвах да кажа, че не сме направени единствено от стопанска система и политика, че има едни други, невидими рецесии, които дебнат, само че в никакъв случай не приказваме за тях, тъй като държавните управления и медиите са чувствителни най-много финансово. Екзистенциалното, както и културата, те считат за дреболия. Ако властта и обществото ни (и двете заедно) имаха друга сензитивност, нямаше да сме очевидци на това, което се случва тук и в този момент. Не в това изтощение, не в този безпорядък. Апатия или емпатия - това е въпросът.
Само в безпросветни общества и системи човешкият живот не коства пукнат грош. В страни, където маршируващи хора поздравяват махащи от трибуни. Или в страни, където преследването на хора първо се толерира, след това се не помни, най-после се награждава с ордени. В страни, през които е минал пожарът на някоя тирания, с цел да изпепели полезността на човешкия живот. И още - в страни безредни, корумпирани, симулиращи народна власт.
Оттук е тръгнала цялата верига от смърти
Има всевъзможни вероятни пояснения за днешния неуспех и безпорядък в несправянето с ковид. Може да е от нелепост, безхаберие и бездарие на ръководещите тази система. Защото внезапно се оказа, че втората вълна ни е изненадала. През пролетта твърдяхме, че ще използваме лятото и извоюваното време, с цел да се подготвим. Но някой някъде е споделил по веригата това просветлено българско „ а бе, я зарежи, и по този начин може “. Или днешното „ Брат, то така и така си е таковало… “. От такива реплики е тръгнала предизвестената гибел на няколко индивида по стълбищата пред лечебни заведения. Човек има право да умира с достолепие, даже когато това достолепие непрестанно му е отказвано приживе. Оттук е тръгнала и цялата верига от смърти, изстрелваща ни до първите места по смъртност.
Ние, които рядко сме били групово първи по нещо в света. Всъщност не, били сме. Бяхме „ най-тъжното място на света “. Така ни назова „ Економист ” през 2010 година в едно свое проучване. Сега сме първенци по гибел. От най-тъжното до най-смъртоносното място крачката в действителност не е огромна.
Не може да си измежду първите в Европа или в света по беднотия, корупция, замърсен въздух, убити по пътищата, тайни теории, а в една пандемия да не си пръв по смъртност. Няма по какъв начин да лъжеш гибелта - тя не е евроинституция, на която да ѝ замажеш очите. Вероятно прекомерно наострям и пресилвам, дано е по този начин. Макар че: кое не е правилно? Странното е, че тези неща не ни стряскат, изгубили сме елементарната реакция, в която след сходни " достижения " човек би трябвало да изпита комплициран, не, елементарен указател от страсти - срам, на първо време позор, болежка, размисъл, готовност, някакъв ход към справяне.
А ние ще потулим, ще се подсмихнем или ще извадим бабаитското „ аре марш оттука бе, светът ще ми каже на мен какъв съм “. И ще влезем в опиума на най-древния народ, нация, цивилизация, на хайдушките копнения и македонския въпрос… Това постоянно се харчи добре.
Но какво да търсим пояснение, когато неуспехът идва по неотложност, по-бърз от кола за спешна помощ. В подобен миг да се размахват графики с празни кревати и премислени проекти като в късния социализъм, едро и слепешката, е цинично. Въпросът не е в леглата - в случай че беше до това, кревати има и в ИКЕА. Къде са графиците и местата за имунизиране, зали, покрити пространства. Къде са обясненията на министъра за тази свръхвисока смъртност? Защо закъсняхме? Къде е нашето просветено схващане като общество, в което половината не имат вяра във вируса, в маските, във имунизациите.
Човекът, глупако. Животът, глупако.
През 1992 година Клинтън изковава фразата „ Икономиката, глупако! “. Но 1992-ра към този момент е безпределно далеч и светът е в напълно друга рецесия и драма. До огромна степен и поради това, че беше замаян само от стопански напредък непременно. Думите в този момент са напълно други: „ Човекът, глупако! “. Дори и това към този момент е минало, откакто гледаме репортажи за убити с газ милиони норки, за изчезващи типове и топящи се ледове, с цел да ни се даде урок, че всичко е едно. Затова думите следва да са: „ Животът, глупако! ".
Преди десетина години в разгара на икономическата рецесия се пробвах да кажа, че не сме направени единствено от стопанска система и политика, че има едни други, невидими рецесии, които дебнат, само че в никакъв случай не приказваме за тях, тъй като държавните управления и медиите са чувствителни най-много финансово. Екзистенциалното, както и културата, те считат за дреболия. Ако властта и обществото ни (и двете заедно) имаха друга сензитивност, нямаше да сме очевидци на това, което се случва тук и в този момент. Не в това изтощение, не в този безпорядък. Апатия или емпатия - това е въпросът.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ