Която от вас получила карамфил, получила, която не... нищо –

Която от вас получила карамфил, получила, която не... нищо – следващата година ще се сетят. Еуфорията има изумителното свойство, като те напусне, да те оставя по-празна и отпреди. Ето че семейството си желае домакинята, децата-майката, шефът-служителката, а мъжът-жената. Карамфилът увяхва, както и нашето нараснало самочувствие като жена, която чества това, че....е жена. Кога на токчета, по кое време в старомоден спортен екип, още веднъж сме изправени пред значимата задача: да крепим международното и домашното равновесие!

Ние, дамите в действителност сме огромна работа – желаем да получим нещо, само че не си го поискваме. Тайно се надяваме шефа да ни даде новия план, само че единственото очевидно нещо, което вършим, е да понасяме дебелашките му смешки.
„ Много е вкусно, би трябвало отново да го сготвиш ” – са думи, които желаеме да чуем от мъжа до себе си, откакто половин ден сме ровили в Интернет и още половин приготвяли ястието, което той унищожава като че ли сме му сервирали тройка кебапчета с гарнитура. Обаче, единственото, което вършим е да му донесем бира, тъй като мача стартира. И несъмнено да сме признателни, че най-малко не ни пошляпва, като мъжа на Марчето от горния етаж.

Въпреки нелеката бременност, сложното зареждане и безсънните нощи край леглото на нашето дете, не продумваме дума, когато с възприятие за позор пред приятелите си, то ни изтиква от стаята - същата, която сме създали особено за него.

Изпълнили сме своя брачен, майчин, длъжностен дълг, само че в последна сметка? Кой да завоюва уважението на близките вместо нас самите? Някоя бойна феминистка може би, някоя друга идея? Вероятно е комфортно да обвиним ориенталско-патриархалния модел, в който са възпитани родителите ни и в който самите ние сме расли. Да го обвиним, пък да си го изтърпим.

Дали аленият карамфил е рушвет, самопризнание или опрощение за останалите дни, в които не ни виждат? Дали в действителност можем всичко? Да се терзаем ли, че сме изпуснали тържеството или че сме си взели болничен поради детето. Дали е редно да осъждаме другарка, че единствено работи и няма деца, макар положителната кариера. Или да завиждаме на домакинята, която не и се постанова да работи и в събота, само че която вегетира в личното си домашно съвършенство. Имаме ли проблем и той ли е в основата на нашата незадоволеност?

Мили дами, имаме проблем! Със самочувствието. Ами я да се погледнем в огледалото. Това на стената и това в нас. Колко време мина от последното вървене на коафьор, козметик? Кога отидохме на екскурзия/ бар/ ресторант/ кафе по женски или сами? Кога си купихме книга, билет за концерт спектакъл, с цел да си освежим усещанията. Кога се почувствахме красиви и мечтани за последно?

Ами я да се качим на кантара. Този в коридора и този в нас. Кога успяхме да се натоварим толкоз. Кой ни сподели, че би трябвало да се потвърждаваме непрекъснато, на всички житейски фронтове, да сме „ домакини в кухнята, кучки в леглото, дами в обществото ”, толкоз функции, които сами си наложихме.

Ние сме като рицар с позахабени доспехи. Нашето нежно самочувствие са нашите блестящи доспехи. То би трябвало да бъде лъскано, поддържано, да се носи гордо. Но не да заслепява, а да се огледат близките в него и да оценят по достолепие индивида вътре. Същият човек, който самичък се цени задоволително, че да не се хвърля във всяка борба. А не е неприятно и да се оставим да ни оказват помощ, даже и да не стане както желаеме. И по този начин, мъжът да сготви вечерята, дъщерята да си изглади полата, някой различен да остане след работно време и да напише седмичния доклад.

А ние да си поизлъскаме доспехите и да сме блестящи, каквито заслужаваме да бъдем. Заради нас самите.