Отворено писмо до генерал Стефан Янев
. Корупцията е пуснала дълбоки корени, подкопавайки устоите на демокрацията и на политическата система, като я прави неработеща и неефективна. Налице е редовно съмнение към главните органи на държавната власт. Страната ни се нуждае от нов модел, от възходящо развиване, осигуряващо бъдещето на България и на поколенията след нас. Модел, посредством който да се реализиране необятно публично единодушие по основни национални цели и цели.
Несъмнено, казаното от Вас ще откри необятна поддръжка. Мнозинството от българската нация жадува за смяна на статуквото. Всичко това може да се реализира в случай че има предвидимост във връзка с разпоредбите , както правилно сочите, и най-много – при прецизното им спазване. Съблюдаването на разпоредбите води до сполучливо осъществяване на съответната задача, до сполучлива реализация на задачите. Като български офицер знаете, че точно съблюдаването на разпоредбите, на уставните заповеди, е решаващо за оцеляване на бойното поле, за реализиране на победа.
За страдание у нас няма институция, осигуряваща спазване на разпоредбите. Такава институция би трябвало да бъде правосъдната власт. В правната теория я назовават още охраняваща власт . Власт, която да подсигурява имуществото и живота на жителите, на бизнесмените, на селскостопанските производители; и най-много – непоклатимост на държавността. Ако използваме военната терминология, правосъдната власт е тилът на държавността . Знайно е, че нито едно военно нахлуване не би било сполучливо, в случай че не е подсигурено с благонадежден, изцяло гарантиран гръб.
Съдебната власт е една от трите основи на актуалната правова страна. Тя следва да е самостоятелна институция. Главният смисъл за основаването на самостоятелната правосъдна власт – от „ За духа на законите “ на Шарл де Монтескьо (1689-1755) до наши дни – е да глоби другите две управляващи (законодателната и изпълнителната), когато закононарушават, въз основа на изведения по-късно принцип „ власт възпира власт “. Защото, може ли някой да уточни най-малко едно закононарушение, осъществено у нас отвън действието или бездействието на овластения служител? За страдание, правосъдната власт у нас не е самостоятелна, откакто половината от членовете на кадровия орган на правосъдната власт – Висшия правосъден съвет, „ се избират “ от представителите на политическите партии в законодателната власт (Народното събрание).
Целта и дилемите на правосъдната власт и на правната система изобщо е да хармонизират несъгласията сред жителите и институциите по този начин, че да не позволяват и да не основават условия за произвол в обществото посредством правосъдните си актове; да позволяват зародилите разногласия като възпроизвеждат правдивост при спазване на конституционно съобразените правни правила посредством точното им и еднообразно използване по отношение на всички жители, органи на централното и локално ръководство и така нататък За страдание, справедливостта, като главно предписание , написано в член 4 на Граждански процесуален кодекс (отм.) отпадна в новия Граждански процесуален кодекс (в мощ от 01.03.2008 г.), където справедливостта е сменена с морала! Нека не се задълбочаваме за обтекаемия смисъл на това разбиране, нито чий морал ще отстоява съдът при постановяване на решенията си?
На трето място съществуващата у нас правосъдна власт не е легитимна; не е основана в сходство със заповядания от Върховния законодател – Седмото Велико народно събрание, по волята на Върховния суверен – Народът, период! Следва да уточним, че срокът, категорично посочен в §4 във вр. с §3, ал.2 на Преходни и заключителни разпоредби на Конституция на Република България, има императивен, наложителен темперамент и преклузивен, преустановяващ, спиращ резултат . Това е срокът, в който наложително е трябвало да се упражни обещано право: в тази ситуация – приемането, обнародването и влизането в действие на всички закони, свързани с устройството и процесуалните дейности на правосъдната власт (като Закон за правосъдната власт, Граждански процесуален кодекс, Административнопроцесуален кодекс, Наказателно-процесуален кодекс и така нататък, и т.н.). Нито един от тези закони обаче не е признат в заповядания от Конституция на Република България период до 12 юли 1992 година Забавата за основаването на някои е от порядъка на 12, 13, 14 години! А с приключването на преклузивния период, опцията да се упражни даденото право се прекратява; осъщественото след този период е без правно съображение . Затова в правната доктрина и процедура се приема, че преклузивният период има съдбовен темперамент . Фаталността му в българския случай се показва в това, че веднага като Конституция на Република България категорично заповядва крайният период за приемане на всички устройствени и процесуални закони, свързани с уредбата и процесуалните дейности на правосъдната власт да е преди 13 юли 1992 година, с приключването му не съществува конституционносъобразна опция този период да се промени, осъществяването му да се изтегли във време, по-късно от заповяданото. Иначе казано, незачитането на конституционно открития преклузивен период води до това, че откакто е изминал, каквито и дейности да са подхванати или да се подхващат от законодателя с цел да се „ навакса “ пропускът, тези дейности са неконституционни, противозаконни, оскъдни . Което значи, че всички признати след 12 юли 1992 година закони, отнасящи се до уредбата и организацията на правосъдната власт, са неконституционни, противозаконни, оскъдни и не могат да пораждат никакви правни последствия. Поради това не може да се изисква и да се постанова под боязън от наказания, оскъдни закони да бъдат спазвани. Този извод се постанова и от прогласеното в член 5, ал.1 и 2 на Конституция на Република България господство на конституционните разпореждания: „ Конституцията е висш закон и другите закони не могат да ѝ опонират. Разпоредбите на Конституцията имат директно деяние. “ Тези разпореждания анулират всичко самоизфабрикувано в областта на правосъдната власт след 12 юли 1992 година
Единствено законни у нас са Върховния касационен съд и Върховния административен съд доколкото имат конституционно избрани териториални граници на подготвеност (по мотив от член 119, ал.2 на КРБ). Териториалните граници на посочените в същата наредба на Конституция на Република България „ апелативни, окръжни, военни и районни съдилища “ би трябвало да са предмет на контролиране в Закон за основаването, учредяването, образуването на апелативни, окръжни, военни и районни съдилища. Такъв закон, както посочихме нагоре, не е основан. Днес, 30 години след влизането в действие на Конституция на Република България, териториалните граници и свързаната с тях подготвеност на апелативните, окръжните, военните и районните съдилища към момента не са решени на конституционно съгласуван принцип; другояче казано – не са законни . Впрочем, и Венецианската комисия към Съвета на Европа приема за нелегитимна правосъдната власт у нас, откакто настоятелно изисква тя да бъде приведена в сходство с интернационалните актове, по които България е страна и които съгласно член 5, алинея 4 на Конституция на Република България са част от вътрешното право.
Казаното дотук в забележителна степен изяснява аргументите за правната неустановеност у жителите, юридическите лица и страната, с което се престъпва императивно написаното конституционно право за отбрана на накърнените им права и законни ползи против допустима неправда (чл.117, ал.1 от КРБ). А това, всъщност, е отвод от правораздаване! След като Системата е отказала на жителите, на бизнесмените и така нататък основаването на законна правосъдна власт, откакто им е лишила опцията да контестират противоправни актове на властта, явно отминалостта не може да служи за мотив. Защото отминалостта е цивилизационен институт , съществува там, където господства господство на правото, където правосъдната власт е законна, учредена на законни устройствени и процесуални закони за организация на правосъдната власт. Или, както казвате в изявлението Ви, има предвидимост във връзка с разпоредбите.
Има ли излаз от тази обстановка? През миналите 30 години са правени десетки опити за промени на така наречен правосъдна власт, само че нито един за основаване на правосъдна власт съгласно заповяданият в Конституция на Република България изчерпателен план . Нека повторим: правени са опити за ре-форми ! Промяна на формата, не и на наличието! Несъмнено, това е мятане прахуляк в очите на обществото, следващо упражнение върху хартия. Този факт обаче има и друго измерение, от единствено себе си приказва за (не)професионалния потенциал на ре-форматорите. „ Преоблекъл се Илия, отново в тия! “, споделя народът.
Уважаеми господин Генерал,
Готов ли сте да заявите нуждата от основаване на законна правосъдна власт? През последните три десетилетия нито един политик не е декларирал гласно сходна нужда. Макар в средите на правниците все по-отчетливо се чуват гласове за нуждата от радикална смяна. Промяна, а не ре-форма!
Разбира се, това е сложна задача. Но хората ще Ви схванат. Защото болшинството десетилетия страда от правната неустановеност, от неналичието на предвидимост на разпоредбите. А и основанието е записано още в преамбюла на демократичната ни Конституция: България е демократична, правова и обществена страна ! Това значи да се възстановят основополагащите правила на българската държавност. Това значи правораздаването да се трансформира в пазач на законността, в най-действено средство за запазване на жителите и обществото от произвола на служители, оповестили се за страната.
За да се построи ново законно нормативно здание належащо е цялото общество да единодейства за отпор против олигархизацията на политиката, против срастването на икономическата с политическата и медийната власт. Доколкото основаването на нова правосъдна система е от витална значимост за оцеляване на нацията, належащо е участниците в тоя градивен развой да са с потвърдени професионални, настоятелен и морални качества; и никога до присъединяване в този развой да не бъдат допускани лица от магистратските „ съюзи “ или от органите за „ ръководство “ на самоизфабрикувалата се правосъдна власт.
Такава „ цедилка “ е нужна, тъй като през годините на така наречен преход се нароиха десетки юридически факултети, департаменти по политология, администрация и тем сходни, бълващи хиляди „ правници “ и „ админи “, мисловният капацитет на множеството от които за схващане на построени през вековете фундаментални правни правила и правила, причинно-следствени връзки, правила на актуалната правова страна и така нататък, и така нататък, е на светлинни години от нивото на първокурсник в математическа гимназия. Нещо повече, „ самоорганизирали “ се с парите на външни донори във фиктивни неправителствени организации, самообявили се за изключителни представители на гражданското общество, те се оказват доброволни прислужници на непознати повели, чиято последна цел в множеството случаи е окончателното плячкосване и разпад на българската държавност.
Днес забележителна част от тези кичещи се с дипломи „ правници “ и „ админи “, само че с изчезнал професионализъм, експертност и най-много – морал и отговорност за бъдещето на нацията, затлачват законодателната и изпълнителната власт, администрацията, ръководството, съдилищата. Не са редки случаите, когато в обществените си изяви такива новоизлюпени „ правници “ и „ админи “ искрено се подиграват с Върховния ни закон, даже си разрешават флагрантни изхвърляния в смисъл „ Майната ѝ на Конституцията “!
В България към момента има почтени магистрати и хабилитирани правници, както и цивилен деятели със задълбочени знания в правото, администрацията и положителните европейски практики, които да бъдат ангажирани в този градивен развой. Естествено е този развой да продължи години, с цел да се стигне до фактически първокласен план, който да подсигурява успеваемост в сегашното и да е ориентиран с десетилетия към бъдещето. Но някой би трябвало да сложи началото!
В тази връзка напомням една от обичаните лекции на моя преподавател по конституционно право проф. Нено Неновски по какъв начин е бил основан френският Code Civil, прочут като Наполеонов кодекс: постоянно се налагало групата учени да разискват даден въпрос в продължение на дни, до момента в който се реализира консенсус за точно формулиране текстът на съответната норма. Но и през днешния ден, два века след приемането на Code Civil, забележителна част от наредбите му не престават да са настоящи във френското право (а и в правото на редица европейски страни).
На добър час, господин Генерал!
Статия със знак " ФАЛШИВА НОВИНА " си заслужава да бъде прочетена!
Абонирайте се за Поглед Инфо и ПогледТВ, като опция срещу блокиране във Facebook:
Telegram канал: https://t.me/pogled
YouTube канал: https://tinyurl.com/pogled-youtube
Поканете и вашите другари да се причислят към тях!?
Несъмнено, казаното от Вас ще откри необятна поддръжка. Мнозинството от българската нация жадува за смяна на статуквото. Всичко това може да се реализира в случай че има предвидимост във връзка с разпоредбите , както правилно сочите, и най-много – при прецизното им спазване. Съблюдаването на разпоредбите води до сполучливо осъществяване на съответната задача, до сполучлива реализация на задачите. Като български офицер знаете, че точно съблюдаването на разпоредбите, на уставните заповеди, е решаващо за оцеляване на бойното поле, за реализиране на победа.
За страдание у нас няма институция, осигуряваща спазване на разпоредбите. Такава институция би трябвало да бъде правосъдната власт. В правната теория я назовават още охраняваща власт . Власт, която да подсигурява имуществото и живота на жителите, на бизнесмените, на селскостопанските производители; и най-много – непоклатимост на държавността. Ако използваме военната терминология, правосъдната власт е тилът на държавността . Знайно е, че нито едно военно нахлуване не би било сполучливо, в случай че не е подсигурено с благонадежден, изцяло гарантиран гръб.
Съдебната власт е една от трите основи на актуалната правова страна. Тя следва да е самостоятелна институция. Главният смисъл за основаването на самостоятелната правосъдна власт – от „ За духа на законите “ на Шарл де Монтескьо (1689-1755) до наши дни – е да глоби другите две управляващи (законодателната и изпълнителната), когато закононарушават, въз основа на изведения по-късно принцип „ власт възпира власт “. Защото, може ли някой да уточни най-малко едно закононарушение, осъществено у нас отвън действието или бездействието на овластения служител? За страдание, правосъдната власт у нас не е самостоятелна, откакто половината от членовете на кадровия орган на правосъдната власт – Висшия правосъден съвет, „ се избират “ от представителите на политическите партии в законодателната власт (Народното събрание).
Целта и дилемите на правосъдната власт и на правната система изобщо е да хармонизират несъгласията сред жителите и институциите по този начин, че да не позволяват и да не основават условия за произвол в обществото посредством правосъдните си актове; да позволяват зародилите разногласия като възпроизвеждат правдивост при спазване на конституционно съобразените правни правила посредством точното им и еднообразно използване по отношение на всички жители, органи на централното и локално ръководство и така нататък За страдание, справедливостта, като главно предписание , написано в член 4 на Граждански процесуален кодекс (отм.) отпадна в новия Граждански процесуален кодекс (в мощ от 01.03.2008 г.), където справедливостта е сменена с морала! Нека не се задълбочаваме за обтекаемия смисъл на това разбиране, нито чий морал ще отстоява съдът при постановяване на решенията си?
На трето място съществуващата у нас правосъдна власт не е легитимна; не е основана в сходство със заповядания от Върховния законодател – Седмото Велико народно събрание, по волята на Върховния суверен – Народът, период! Следва да уточним, че срокът, категорично посочен в §4 във вр. с §3, ал.2 на Преходни и заключителни разпоредби на Конституция на Република България, има императивен, наложителен темперамент и преклузивен, преустановяващ, спиращ резултат . Това е срокът, в който наложително е трябвало да се упражни обещано право: в тази ситуация – приемането, обнародването и влизането в действие на всички закони, свързани с устройството и процесуалните дейности на правосъдната власт (като Закон за правосъдната власт, Граждански процесуален кодекс, Административнопроцесуален кодекс, Наказателно-процесуален кодекс и така нататък, и т.н.). Нито един от тези закони обаче не е признат в заповядания от Конституция на Република България период до 12 юли 1992 година Забавата за основаването на някои е от порядъка на 12, 13, 14 години! А с приключването на преклузивния период, опцията да се упражни даденото право се прекратява; осъщественото след този период е без правно съображение . Затова в правната доктрина и процедура се приема, че преклузивният период има съдбовен темперамент . Фаталността му в българския случай се показва в това, че веднага като Конституция на Република България категорично заповядва крайният период за приемане на всички устройствени и процесуални закони, свързани с уредбата и процесуалните дейности на правосъдната власт да е преди 13 юли 1992 година, с приключването му не съществува конституционносъобразна опция този период да се промени, осъществяването му да се изтегли във време, по-късно от заповяданото. Иначе казано, незачитането на конституционно открития преклузивен период води до това, че откакто е изминал, каквито и дейности да са подхванати или да се подхващат от законодателя с цел да се „ навакса “ пропускът, тези дейности са неконституционни, противозаконни, оскъдни . Което значи, че всички признати след 12 юли 1992 година закони, отнасящи се до уредбата и организацията на правосъдната власт, са неконституционни, противозаконни, оскъдни и не могат да пораждат никакви правни последствия. Поради това не може да се изисква и да се постанова под боязън от наказания, оскъдни закони да бъдат спазвани. Този извод се постанова и от прогласеното в член 5, ал.1 и 2 на Конституция на Република България господство на конституционните разпореждания: „ Конституцията е висш закон и другите закони не могат да ѝ опонират. Разпоредбите на Конституцията имат директно деяние. “ Тези разпореждания анулират всичко самоизфабрикувано в областта на правосъдната власт след 12 юли 1992 година
Единствено законни у нас са Върховния касационен съд и Върховния административен съд доколкото имат конституционно избрани териториални граници на подготвеност (по мотив от член 119, ал.2 на КРБ). Териториалните граници на посочените в същата наредба на Конституция на Република България „ апелативни, окръжни, военни и районни съдилища “ би трябвало да са предмет на контролиране в Закон за основаването, учредяването, образуването на апелативни, окръжни, военни и районни съдилища. Такъв закон, както посочихме нагоре, не е основан. Днес, 30 години след влизането в действие на Конституция на Република България, териториалните граници и свързаната с тях подготвеност на апелативните, окръжните, военните и районните съдилища към момента не са решени на конституционно съгласуван принцип; другояче казано – не са законни . Впрочем, и Венецианската комисия към Съвета на Европа приема за нелегитимна правосъдната власт у нас, откакто настоятелно изисква тя да бъде приведена в сходство с интернационалните актове, по които България е страна и които съгласно член 5, алинея 4 на Конституция на Република България са част от вътрешното право.
Казаното дотук в забележителна степен изяснява аргументите за правната неустановеност у жителите, юридическите лица и страната, с което се престъпва императивно написаното конституционно право за отбрана на накърнените им права и законни ползи против допустима неправда (чл.117, ал.1 от КРБ). А това, всъщност, е отвод от правораздаване! След като Системата е отказала на жителите, на бизнесмените и така нататък основаването на законна правосъдна власт, откакто им е лишила опцията да контестират противоправни актове на властта, явно отминалостта не може да служи за мотив. Защото отминалостта е цивилизационен институт , съществува там, където господства господство на правото, където правосъдната власт е законна, учредена на законни устройствени и процесуални закони за организация на правосъдната власт. Или, както казвате в изявлението Ви, има предвидимост във връзка с разпоредбите.
Има ли излаз от тази обстановка? През миналите 30 години са правени десетки опити за промени на така наречен правосъдна власт, само че нито един за основаване на правосъдна власт съгласно заповяданият в Конституция на Република България изчерпателен план . Нека повторим: правени са опити за ре-форми ! Промяна на формата, не и на наличието! Несъмнено, това е мятане прахуляк в очите на обществото, следващо упражнение върху хартия. Този факт обаче има и друго измерение, от единствено себе си приказва за (не)професионалния потенциал на ре-форматорите. „ Преоблекъл се Илия, отново в тия! “, споделя народът.
Уважаеми господин Генерал,
Готов ли сте да заявите нуждата от основаване на законна правосъдна власт? През последните три десетилетия нито един политик не е декларирал гласно сходна нужда. Макар в средите на правниците все по-отчетливо се чуват гласове за нуждата от радикална смяна. Промяна, а не ре-форма!
Разбира се, това е сложна задача. Но хората ще Ви схванат. Защото болшинството десетилетия страда от правната неустановеност, от неналичието на предвидимост на разпоредбите. А и основанието е записано още в преамбюла на демократичната ни Конституция: България е демократична, правова и обществена страна ! Това значи да се възстановят основополагащите правила на българската държавност. Това значи правораздаването да се трансформира в пазач на законността, в най-действено средство за запазване на жителите и обществото от произвола на служители, оповестили се за страната.
За да се построи ново законно нормативно здание належащо е цялото общество да единодейства за отпор против олигархизацията на политиката, против срастването на икономическата с политическата и медийната власт. Доколкото основаването на нова правосъдна система е от витална значимост за оцеляване на нацията, належащо е участниците в тоя градивен развой да са с потвърдени професионални, настоятелен и морални качества; и никога до присъединяване в този развой да не бъдат допускани лица от магистратските „ съюзи “ или от органите за „ ръководство “ на самоизфабрикувалата се правосъдна власт.
Такава „ цедилка “ е нужна, тъй като през годините на така наречен преход се нароиха десетки юридически факултети, департаменти по политология, администрация и тем сходни, бълващи хиляди „ правници “ и „ админи “, мисловният капацитет на множеството от които за схващане на построени през вековете фундаментални правни правила и правила, причинно-следствени връзки, правила на актуалната правова страна и така нататък, и така нататък, е на светлинни години от нивото на първокурсник в математическа гимназия. Нещо повече, „ самоорганизирали “ се с парите на външни донори във фиктивни неправителствени организации, самообявили се за изключителни представители на гражданското общество, те се оказват доброволни прислужници на непознати повели, чиято последна цел в множеството случаи е окончателното плячкосване и разпад на българската държавност.
Днес забележителна част от тези кичещи се с дипломи „ правници “ и „ админи “, само че с изчезнал професионализъм, експертност и най-много – морал и отговорност за бъдещето на нацията, затлачват законодателната и изпълнителната власт, администрацията, ръководството, съдилищата. Не са редки случаите, когато в обществените си изяви такива новоизлюпени „ правници “ и „ админи “ искрено се подиграват с Върховния ни закон, даже си разрешават флагрантни изхвърляния в смисъл „ Майната ѝ на Конституцията “!
В България към момента има почтени магистрати и хабилитирани правници, както и цивилен деятели със задълбочени знания в правото, администрацията и положителните европейски практики, които да бъдат ангажирани в този градивен развой. Естествено е този развой да продължи години, с цел да се стигне до фактически първокласен план, който да подсигурява успеваемост в сегашното и да е ориентиран с десетилетия към бъдещето. Но някой би трябвало да сложи началото!
В тази връзка напомням една от обичаните лекции на моя преподавател по конституционно право проф. Нено Неновски по какъв начин е бил основан френският Code Civil, прочут като Наполеонов кодекс: постоянно се налагало групата учени да разискват даден въпрос в продължение на дни, до момента в който се реализира консенсус за точно формулиране текстът на съответната норма. Но и през днешния ден, два века след приемането на Code Civil, забележителна част от наредбите му не престават да са настоящи във френското право (а и в правото на редица европейски страни).
На добър час, господин Генерал!
Статия със знак " ФАЛШИВА НОВИНА " си заслужава да бъде прочетена!
Абонирайте се за Поглед Инфо и ПогледТВ, като опция срещу блокиране във Facebook:
Telegram канал: https://t.me/pogled
YouTube канал: https://tinyurl.com/pogled-youtube
Поканете и вашите другари да се причислят към тях!?
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ