Евгений Дайнов: Ще накара ли Путин Запада да ”клекне”
Коментар на Евгений Дайнов в:
" На Запад имаме политика, останалите имат единствено власт ", написа огромният закостенял мъдрец Роджър Скрутън в книгата си " The West and the Rest " ( " Западът и останалите " ) от 2002 година. Ще рече: при " останалите " властта не е конструирана, поддържана и сменяна от всички тези омекотяващи и опосредстващи механизми и институции на политиката, които трансформират властта от инструмент на подтисничество в инструмент за постигането на общото богатство. Сред " останалите ", обаче, има и такива страни, в които даже властта е сведена до най-оголеното си проявяване: мощ.
В Русия е по този начин. И единствено в случай че си представим, какво тъкмо значи това, ще можем да разберем какво прави Путин из интернационалните каузи от няколко седмици. Там, където няма политика, а единствено мощ, нещата са толкоз опростени, че са тъкмо такива, каквито наподобяват. И тъй като не се преценяват със сложността на света, подхранват една непрекъснато повтаряща се „ неприятна безкрайност”, както би споделил Хегел.
Как историята се повтаря
Путиновите закани по адрес на Украйна повтарят нещо, което към този момент се е случвало в историята на (Съветска) Русия. В своето болшевишко начало тази страна е уверена, че е носена напред от ветровете на историята и най-после ще покори целия свят. Не става обаче тъкмо по този начин. Към края на 1950-те години тя е във омраза с тогавашните си военновременни съдружници Съединени американски щати и Англия. И е в това време изоставена от два основни геополитически съдружника - Китай в Азия и Югославия в Европа.
Съветските водачи свиват мераците си до това да запазят към този момент постигнатото. Затова през 1961 година построяват Берлинската стена като знак на окопаването във към този момент превзетото. Същевременно стената е знак, че към този момент не настъпват в международен проект. За да не стане това прекомерно ясно, обаче, се пробват да жилят Запада в Третия свят - от Кубинската рецесия през 1962 година, та до въоръжаването на партизански групи в Африка и Латинска Америка през 1970-те и по-нататък.
В момента, в който през 2007 година Путин разгласи курс на борба със Запада, той също бе уверен, че Русия оттук нататък ще настава. Това бе концепцията, криеща се зад декларациите му, че ще размени „ еднополюсния” с „ многополюсен” модел на света. Последваха разнообразни опити за обединяване, под съветско управление, на другите не-западни „ полюси” срещу „ единия полюс” - т.е. против Съединени американски щати. В последна сметка това не се получи, защото нарочените за съратници в тази работа - като Индия, Бразилия и Китай - избраха да следват личните си, а не на Путин ползи. Доста бързо те си дадоха сметка, че техните стопански системи са много по-силни от съветската, последователно пропадаща по размер до нивото на Южна Корея и Португалия.
Така Путинова Русия, както и Съветската преди този момент, се оказа без съществени съдружници със лична тежест в международните каузи. Последва Путинов вид на провокация против Запада от вида на руските опити за дестабилизиране на Третия свят по времето, когато Путин е бил лейтенант в Комитет за Държавна сигурност (на СССР). Това са войните на Путин в Грузия през 2008 година и нахлуването в Украйна, довело до поглъщането на Крим. Спирането на газоподаването към Европа през 2009 година, от своя страна, бе повтаряне на опита на Кремъл да задуши Западен Берлин с обсада в следвоенния интервал.
Посланието на Путин е ясно
Сумарното Путиново обръщение бе ясно: „ Правя, каквото си желая из прилежащите ми страни, а вас, западняците, ви държа в ръцете си, тъй като в случай че доста знаете, ще ви спра топлото”. Разчетът очевидно бе Западът да се пречупи и да стартира да дава на Русия това, което желае - най-много признаването ѝ като свръхсила, равна на целия Запад. Това обаче още веднъж нямаше по какъв начин да се случи на страна с беден размер на стопанската система, пренебрежително разказана от починалия Джон Маккейн като „ бензиностанция с искания за държава”.
След като през 1960-те години руските водачи се обкръжиха с Берлинската стена и не съумяха да пречупят Съединени американски щати с провокациите, довели до Кубинската рецесия, те схванаха, че никой няма да ги вземе на съществено, до момента в който не си оправят стопанската система. Това Путин също разбра някъде след 2015 година. Както своите прародители от 1960-те години, и той разгласи икономическа рационализация. Не му се получи по същите аргументи, по които не им се получи във втората половина на 1960-те години: липса на действителна частна благосъстоятелност, липса на механизми за налагането на контракти, липса на правда, властови произвол (списъкът е дълъг).
Малко след неуспеха на икономическата си рационализация, старите руски водачи схванаха още нещо: че светът отвън тях влиза в нова фаза на промишлено и софтуерно развиване, в която фаза те не вземат участие и затова са обречени на бързо закъснение. Тогава заложиха на голата мощ, като нахлуха в Чехословакия през 1968 година и за малко да сторят същото в Полша през 1980-та. И в двата случая руснаците си бяха внушили, че чешките и полските претенции за промени са в действителност интервенции на западните разузнавания, опитващи се да откъснат части от съветската външна страна. Посланието бе ясно: не пипайте нашето, тъй като ще стреляме.
Днес Путин е в същото състояние. Осъзнал е, че светът влиза в нова и друга от всичко известно фаза на софтуерно развиване, и че неговата примитивна стопанска система няма никакъв късмет да тича напред наедно с другите. Единствената вероятност пред Русия е все по-видимо закъснение и все по-смешно изглеждаща стопанска система. А такива страни никой огромен състезател не възприема като равни.
Както в края на 1960-те, по този начин и през днешния ден реакцията на Кремъл е силова. Намерението е да задържи каквото може в този момент - преди сриването на стопанската система и престижа си. Целта в тази ситуация е Украйна - по същите аргументи, както едно време Чехословакия и Полша (и Унгария преди тях). Кремъл не има вяра, че такива „ дребни държавици” (по Путин) могат да имат свои претенции, свои мечти и своя политика. Ако те не се подчиняват на съветската мощ, значи се подчиняват на непозната - западна - мощ. А значи - тази западна мощ би трябвало да бъде спряна в този момент, до момента в който още на Русия не се подиграват всички. За да не стане по този начин, че западната мощ да стартира да отхапва от самата Русия парче по парче, както сподели Путин на годишната конференция в края на 2021 година.
Путин повтаря тактиката на руските водачи от 1970-те
Със опасността за използването на военна мощ в Украйна (и не само), Путин има за цел да принуди Запада да му подсигурява, че неговото си е негово. Тук той повтаря нещо, което руските водачи правеха в средата на 1970-те. Тогава те принудиха Запада да влезе в „ Хелзинкския процес”. Целта бе Западът да признае документално ненарушимостта на границите, открити след Втората международна война - т.е. да не бърника из Източна Европа, а да остави тази територия като подопечна на руската мощ.
Същото желае през днешния ден Путин от Запада: да не дава на Украйна очаквания да стане „ западна” страна, както и да понижи военното си наличие в страните, които през днешния ден са в НАТО, само че допреди едно потомство бяха във Варшавския контракт и са считани за съветски „ заден двор”. Затова предизвика Запада както с римейк на Кубинската рецесия (като заплашва да нахлуе в Украйна и не само), по този начин и със прекъсването на газоподаването в западна посока. Надеждата на Путин е Западът, притиснат по едно и също време от опасността за война и от липса на газ, да клекне. Да каже: „ Добре, Влад, да сядаме да подписваме”.
През 1970-те години Западът направи тъкмо това. Подписа се, че откритите след войната граници в Европа са непроменяеми. Това обаче не реши никакви проблеми на Съюз на съветските социалистически републики, защото не границите бяха руският проблем. Проблемът беше напълно различен - източноевропейските страни не желаеха да трансформират държавни граници, а просто не желаеха да живеят повече под съветски диктат: класическо за руснаците комплициране на външна и вътрешна политика.
Виждайки тогава кашата в главите на руските водачи, западните водачи на драго сърце се подписаха под Хелзинкските споразумения – тъй като знаеха, че не това ще реши проблемите на руснаците с източните европейци. В последна сметка Западът елегантно изигра руснаците, като ги накара те пък да се подпишат, че против ненарушимостта на границите (които, дублирам, никой нямаше желание да нарушава) ще съблюдават човешките права и свободи както в Русия, по този начин и в подопечните ѝ източноевропейски страни. Не след дълго във всички страни от Варшавския контракт започнаха публични придвижвания, които желаеха от управляващите си единствено едно: да съблюдават подписа си във връзка с правата и свободите. От тези придвижвания се родиха тези, които най-после смъкнаха диктаторите.
Какво желае Путин през днешния ден
Днес, несъмнено, обстановката е по-различна. Путин не приказва за неприкосновеност на границите. Той желае друго: да диктува на източноевропейските „ държавици” доколко могат да бъдат членове на НАТО и на Европейски Съюз, а на Украйна - да не бъде до никаква степен. В неговата глава, в случай че Западът одобри това, значи отдръпва своята мощ и опразва територия за нахлуването на съветската мощ.
В главата си Путин вижда Русия като към момента задоволително мощна, с цел да накара Запада да влезе в някакво повтаряне на „ Хелзинкския процес”. Русия обаче към този момент няма силата да стори това. При това състояние единственото, което му остава, е да отстъпи обществено (както направи Хрушчов при Кубинската криза) или да държи обстановката напрегната, като в това време върти непрекъснати военни и невоенни провокации против Запада, както правеше Брежнев след Хрушчов. Да влиза и излиза от прилежащи страни, да стопира газа на Европа, да подкокоросва Венецуела или Никарагуа против Съединени американски щати.
Изводът е, че можем да чакаме въоръжени провокации от страна на Русия, както и прекъсването на газа (това към този момент започна). Но надали ще забележим онази огромна война в Европа, с която тия дни съветският външен министър Лавров ни заплаши.
А в случай че неуспехът на цялата интервенция в действителност докара до някакъв разпад вътре в Русия, то това няма по какъв начин да бъде приписано на Запада. Съветският съюз се разпадна независимо, без непозната интервенция, точно тъй като следваше онази политика на голата мощ, която Путин повтаря сега.
" На Запад имаме политика, останалите имат единствено власт ", написа огромният закостенял мъдрец Роджър Скрутън в книгата си " The West and the Rest " ( " Западът и останалите " ) от 2002 година. Ще рече: при " останалите " властта не е конструирана, поддържана и сменяна от всички тези омекотяващи и опосредстващи механизми и институции на политиката, които трансформират властта от инструмент на подтисничество в инструмент за постигането на общото богатство. Сред " останалите ", обаче, има и такива страни, в които даже властта е сведена до най-оголеното си проявяване: мощ.
В Русия е по този начин. И единствено в случай че си представим, какво тъкмо значи това, ще можем да разберем какво прави Путин из интернационалните каузи от няколко седмици. Там, където няма политика, а единствено мощ, нещата са толкоз опростени, че са тъкмо такива, каквито наподобяват. И тъй като не се преценяват със сложността на света, подхранват една непрекъснато повтаряща се „ неприятна безкрайност”, както би споделил Хегел.
Как историята се повтаря
Путиновите закани по адрес на Украйна повтарят нещо, което към този момент се е случвало в историята на (Съветска) Русия. В своето болшевишко начало тази страна е уверена, че е носена напред от ветровете на историята и най-после ще покори целия свят. Не става обаче тъкмо по този начин. Към края на 1950-те години тя е във омраза с тогавашните си военновременни съдружници Съединени американски щати и Англия. И е в това време изоставена от два основни геополитически съдружника - Китай в Азия и Югославия в Европа.
Съветските водачи свиват мераците си до това да запазят към този момент постигнатото. Затова през 1961 година построяват Берлинската стена като знак на окопаването във към този момент превзетото. Същевременно стената е знак, че към този момент не настъпват в международен проект. За да не стане това прекомерно ясно, обаче, се пробват да жилят Запада в Третия свят - от Кубинската рецесия през 1962 година, та до въоръжаването на партизански групи в Африка и Латинска Америка през 1970-те и по-нататък.
В момента, в който през 2007 година Путин разгласи курс на борба със Запада, той също бе уверен, че Русия оттук нататък ще настава. Това бе концепцията, криеща се зад декларациите му, че ще размени „ еднополюсния” с „ многополюсен” модел на света. Последваха разнообразни опити за обединяване, под съветско управление, на другите не-западни „ полюси” срещу „ единия полюс” - т.е. против Съединени американски щати. В последна сметка това не се получи, защото нарочените за съратници в тази работа - като Индия, Бразилия и Китай - избраха да следват личните си, а не на Путин ползи. Доста бързо те си дадоха сметка, че техните стопански системи са много по-силни от съветската, последователно пропадаща по размер до нивото на Южна Корея и Португалия.
Така Путинова Русия, както и Съветската преди този момент, се оказа без съществени съдружници със лична тежест в международните каузи. Последва Путинов вид на провокация против Запада от вида на руските опити за дестабилизиране на Третия свят по времето, когато Путин е бил лейтенант в Комитет за Държавна сигурност (на СССР). Това са войните на Путин в Грузия през 2008 година и нахлуването в Украйна, довело до поглъщането на Крим. Спирането на газоподаването към Европа през 2009 година, от своя страна, бе повтаряне на опита на Кремъл да задуши Западен Берлин с обсада в следвоенния интервал.
Посланието на Путин е ясно
Сумарното Путиново обръщение бе ясно: „ Правя, каквото си желая из прилежащите ми страни, а вас, западняците, ви държа в ръцете си, тъй като в случай че доста знаете, ще ви спра топлото”. Разчетът очевидно бе Западът да се пречупи и да стартира да дава на Русия това, което желае - най-много признаването ѝ като свръхсила, равна на целия Запад. Това обаче още веднъж нямаше по какъв начин да се случи на страна с беден размер на стопанската система, пренебрежително разказана от починалия Джон Маккейн като „ бензиностанция с искания за държава”.
След като през 1960-те години руските водачи се обкръжиха с Берлинската стена и не съумяха да пречупят Съединени американски щати с провокациите, довели до Кубинската рецесия, те схванаха, че никой няма да ги вземе на съществено, до момента в който не си оправят стопанската система. Това Путин също разбра някъде след 2015 година. Както своите прародители от 1960-те години, и той разгласи икономическа рационализация. Не му се получи по същите аргументи, по които не им се получи във втората половина на 1960-те години: липса на действителна частна благосъстоятелност, липса на механизми за налагането на контракти, липса на правда, властови произвол (списъкът е дълъг).
Малко след неуспеха на икономическата си рационализация, старите руски водачи схванаха още нещо: че светът отвън тях влиза в нова фаза на промишлено и софтуерно развиване, в която фаза те не вземат участие и затова са обречени на бързо закъснение. Тогава заложиха на голата мощ, като нахлуха в Чехословакия през 1968 година и за малко да сторят същото в Полша през 1980-та. И в двата случая руснаците си бяха внушили, че чешките и полските претенции за промени са в действителност интервенции на западните разузнавания, опитващи се да откъснат части от съветската външна страна. Посланието бе ясно: не пипайте нашето, тъй като ще стреляме.
Днес Путин е в същото състояние. Осъзнал е, че светът влиза в нова и друга от всичко известно фаза на софтуерно развиване, и че неговата примитивна стопанска система няма никакъв късмет да тича напред наедно с другите. Единствената вероятност пред Русия е все по-видимо закъснение и все по-смешно изглеждаща стопанска система. А такива страни никой огромен състезател не възприема като равни.
Както в края на 1960-те, по този начин и през днешния ден реакцията на Кремъл е силова. Намерението е да задържи каквото може в този момент - преди сриването на стопанската система и престижа си. Целта в тази ситуация е Украйна - по същите аргументи, както едно време Чехословакия и Полша (и Унгария преди тях). Кремъл не има вяра, че такива „ дребни държавици” (по Путин) могат да имат свои претенции, свои мечти и своя политика. Ако те не се подчиняват на съветската мощ, значи се подчиняват на непозната - западна - мощ. А значи - тази западна мощ би трябвало да бъде спряна в този момент, до момента в който още на Русия не се подиграват всички. За да не стане по този начин, че западната мощ да стартира да отхапва от самата Русия парче по парче, както сподели Путин на годишната конференция в края на 2021 година.
Путин повтаря тактиката на руските водачи от 1970-те
Със опасността за използването на военна мощ в Украйна (и не само), Путин има за цел да принуди Запада да му подсигурява, че неговото си е негово. Тук той повтаря нещо, което руските водачи правеха в средата на 1970-те. Тогава те принудиха Запада да влезе в „ Хелзинкския процес”. Целта бе Западът да признае документално ненарушимостта на границите, открити след Втората международна война - т.е. да не бърника из Източна Европа, а да остави тази територия като подопечна на руската мощ.
Същото желае през днешния ден Путин от Запада: да не дава на Украйна очаквания да стане „ западна” страна, както и да понижи военното си наличие в страните, които през днешния ден са в НАТО, само че допреди едно потомство бяха във Варшавския контракт и са считани за съветски „ заден двор”. Затова предизвика Запада както с римейк на Кубинската рецесия (като заплашва да нахлуе в Украйна и не само), по този начин и със прекъсването на газоподаването в западна посока. Надеждата на Путин е Западът, притиснат по едно и също време от опасността за война и от липса на газ, да клекне. Да каже: „ Добре, Влад, да сядаме да подписваме”.
През 1970-те години Западът направи тъкмо това. Подписа се, че откритите след войната граници в Европа са непроменяеми. Това обаче не реши никакви проблеми на Съюз на съветските социалистически републики, защото не границите бяха руският проблем. Проблемът беше напълно различен - източноевропейските страни не желаеха да трансформират държавни граници, а просто не желаеха да живеят повече под съветски диктат: класическо за руснаците комплициране на външна и вътрешна политика.
Виждайки тогава кашата в главите на руските водачи, западните водачи на драго сърце се подписаха под Хелзинкските споразумения – тъй като знаеха, че не това ще реши проблемите на руснаците с източните европейци. В последна сметка Западът елегантно изигра руснаците, като ги накара те пък да се подпишат, че против ненарушимостта на границите (които, дублирам, никой нямаше желание да нарушава) ще съблюдават човешките права и свободи както в Русия, по този начин и в подопечните ѝ източноевропейски страни. Не след дълго във всички страни от Варшавския контракт започнаха публични придвижвания, които желаеха от управляващите си единствено едно: да съблюдават подписа си във връзка с правата и свободите. От тези придвижвания се родиха тези, които най-после смъкнаха диктаторите.
Какво желае Путин през днешния ден
Днес, несъмнено, обстановката е по-различна. Путин не приказва за неприкосновеност на границите. Той желае друго: да диктува на източноевропейските „ държавици” доколко могат да бъдат членове на НАТО и на Европейски Съюз, а на Украйна - да не бъде до никаква степен. В неговата глава, в случай че Западът одобри това, значи отдръпва своята мощ и опразва територия за нахлуването на съветската мощ.
В главата си Путин вижда Русия като към момента задоволително мощна, с цел да накара Запада да влезе в някакво повтаряне на „ Хелзинкския процес”. Русия обаче към този момент няма силата да стори това. При това състояние единственото, което му остава, е да отстъпи обществено (както направи Хрушчов при Кубинската криза) или да държи обстановката напрегната, като в това време върти непрекъснати военни и невоенни провокации против Запада, както правеше Брежнев след Хрушчов. Да влиза и излиза от прилежащи страни, да стопира газа на Европа, да подкокоросва Венецуела или Никарагуа против Съединени американски щати.
Изводът е, че можем да чакаме въоръжени провокации от страна на Русия, както и прекъсването на газа (това към този момент започна). Но надали ще забележим онази огромна война в Европа, с която тия дни съветският външен министър Лавров ни заплаши.
А в случай че неуспехът на цялата интервенция в действителност докара до някакъв разпад вътре в Русия, то това няма по какъв начин да бъде приписано на Запада. Съветският съюз се разпадна независимо, без непозната интервенция, точно тъй като следваше онази политика на голата мощ, която Путин повтаря сега.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ