Когато някой пипне светините на българщината Изложбата на Михаил Вучков

Когато някой пипне светините на българщината Изложбата на Михаил Вучков " Другите българки " покрива и двете условия - и по тази причина справедливо се трансформира в шлагер в обществените мрежи. Върху познатите ни картини на Майстора са инсталирани лица на транссексуални. Посланието на този мощен политически жест на взаимност не е мъчно да се разгадае: тези хора са сред нас, наши близки, другари, сътрудници - те са красиви, те са БЪЛГАРИ. Но! Избликнаха разнородни съображения от вида „ това в този момент изкуство ли е? “ и „ ами и аз мога да го направя с фотошопа “. И както постоянно възмущението има количествен измерител: Министерството на културата дало за плана цели 10 000 лв., с които един пенсионер може да живее две години. Наред с това националистическото опълчение видя в плана поругаване на художествена реликва, което, несъмнено, е по-тежък състав на закононарушение. Та не е ли Владимир Димитров висшо олицетворение на българщината? Как смее някой да го " дописва "? Ами той в никакъв случай не би нарисувал тези небинарни хора, които патриотите редовно изтласкват вън от здравото национално тяло. И по този начин възмутени консуматори подеха всеобщо качване на истинските картини от художника - от една страна респект във връзка 140-ата година от рождението му, от друга митинг против безродниците и отцеругателите. Само че тази палачинка с картинките елементарно се обръща. Появиха се майтапчии, които контраатакуваха с облици на ВМРО-дейци, залепени в колажите като " други българки ". Сега чакаме крайнодесни набези на залата при откриването, жив щит от посланици, поканени за поддръжка, дълбокомислени утринни блокове и всичко останало, което съпътства изкуството у нас. Ако обобщавам - акцията в действителност съживи загатна за Майстора, който другояче събира прахуляк из галериите. Сакрализирането на разнообразни културни явления у нас е достигнало плашещи размери. Помните по какъв начин през 2007 патриотичното войнство се подвигна на пердах против плана на Мартина Балева, която искаше да изследва метода, по който една картина е спомогнала за митологизирането на кланетата от 1876. Яростта стигна до физически закани и предложение на премия за адреса на Балева, а " Атака " внесе закон за наказателна отговорност на оня, който отхвърля " геноцида " на българите в Османската империя. Подобни табута тегнат върху произхода на античните българи, фашизоидния темперамент на режима преди 1944, македонската национална еднаквост, автохтонната античност на траките и какво ли не още. Ако изпуснем даже единствено един конец Но най-абсурдни са възбраните в областта на изкуството. Разбира се, у нас е невероятно да се показват във кино версия национални герои като Левски и Ботев - всевъзможен облик на сакралните персонажи ни наскърбява, както наскърбява изобразяването на божеството в еврейската и в мюсюлманската вяра. Или вземете възмущението от публикуването на " Под игото " през 2019 в осъвременена версия, където по думите на преводачката Нели Стефанова били заменени 6000 остарели и турски думи, неразбираеми за актуалния младеж. Изглежда разумно - аз да вземем за пример не разбирам изрази като " Вай, ханзър ериф! " и „ Гечмиш ола, бай Марко! ", камо ли горките възпитаници. Е да, но нали е неразрешено да се редактира свещеното писание? Романът на Вазов нормално се озовава на върха на всички ранглисти: дали хората са го чели, или просто знаят, че би трябвало да са го чели - това е различен въпрос. Но при изобразителното изкуство май не е напълно ясно до каква степен може да стигне сакрализацията. По същия метод ли ще бъде отбраняван Златьо Бояджиев? Гюдженов сигурно. Но Светлин Русев? Мърквичка? Проведена до дъно, сходна сакрализация на културното завещание води до цялостна бюрократична парализа: забраняваме всичко, което излиза от канона - и шапка на сопа. Марсел Дюшан, нарисувал преди век мустаци и брадичка на Мона Лиза, у нас ще има да изчака. Дали сходна сакрализация приказва за религия и поклонение пред личната нация? Всички знаем, че е тъкмо противоположното. Причина за нея е несигурността, страхът, че в случай че изпуснем даже единствено един конец, българското за момент ще се разплете окончателно.