Мая Нешкова с ексклузивна изповед пред в. "ШОУ", проговори за срещите си с Ванга!
Когато Мая Нешкова пее, хората постоянно се усмихват, тъй като духът им незабавно се приповдига. Тя е от певиците, които доста залагат на родолюбието в творчеството си, тъй като за нея България е над всичко. Вероятно няма българин, който да не е посрещал рожден ден – собствен или на другар, с емблематичната ария на Мая Нешкова „ Честит рожден ден”. Хит, който, несъмнено, е дело на композитора Кирил Икономов, който е и неин брачен партньор. Двамата са житейски и креативен тандем, откогато певицата е на професионална сцена.
В момента Мая Нешкова е в интензивно национално турне и пътува съвсем непрекъснато из страната. Датите за идните й концерти надлежно са: 15 май – Враца, 16-и – Видин, 17-и – Монтана, 31-ви – Велико Търново, 5-и юни – Габрово, 7-и – Русе и 11-и – Плевен. За националното издание обаче Мая Нешкова отдели особено време, с цел да показа повече от откровени мисли.
- Мая, постоянно си работила единствено със брачна половинка си – огромния композитор Кирил Икономов. Продължава ли да бъде по този начин?
- О, да (усмихва се), няма смяна. Аз пея единствено негови песни. Така ми е тръгнало и май по този начин ще остане. В самото начало, когато започнахме да работим дружно, в началото правихме непознати песни, последователно се преоткрихме и като тандем. Нещата се случиха непринудено. Покрай тази обстановка обаче към този момент съм станала и много капризна (смее се). Искам песента да е написана особено за мен. И освен да е написана като мотив, а и с отношение към мен, като към темперамент, психика, характер, откритост. Мъжът ми да вземем за пример има тази дарба – без значение че всички песни, които пея, са негови, когато написа за други сътрудници, това не му въздейства. И песните за тях нямат нищо общо с тези, които основава за мен. Това го прави в действителност неповторим.
- Това значи, че си отказвала на всеки различен наш композитор, който е желал в миналото да работи с теб?
- Само първата ми плоча от далечната 1982-ра, когато започвах кариерата си, беше такава – конгломерат от всички известни наши композитори. Там са и Митко Щерев, и Вили Казасян, и Атанас Койчев, и Александър Йосифов, и доста други. В нея е и първата ария, която мъжът ми ми написа – „ Китка за обич”, след което двамата продължихме с авторски триумфи – той написа музиката, а аз пея и пиша текстове на песните.
- Успехи, само че и подвиг, поради обстоятелството, че с Кирил Икономов сте една зодия и евентуално, когато спорите, прехвърчат милион искри!
- (Смее се.) Меко казано. Когато спорим, приличаме малко на италианци, само че пък елементарно ни минава. Кирил е доста земен, корав и лоялен, а аз съм по-романтичната. В такива моменти
той постоянно споделя с две думи: „ Тя ме пуска по пистата”
(смее се). Между другото той е доста сериозен към мен, което е прелестно. Знам, че в никакъв случай нищо няма да ми елементарни, даже и най-дребния подробност. След всеки концерт, в случай че съм направила и най-малкия пропуск, в гримьорната се стартира, само че всичко е с безпределно конструктивен звук от негова страна.
- Така пък сигурно сте ваксинирани и от порочната процедура, колкото и прелестни да са песните, спорът сред реализатор и композитор в един миг да наподобява неминуем! Родните образци са не един или два…
- Точно по този начин е, да, има го този миг, права си. А тези спорове пораждат, тъй като не са уредени добре авторските взаимоотношения. И колкото и да е нелогично една ария да се не разрешава, някои го вършат.
- О, само че ти също познаваш чудесно усета на забраняваните песни! Нищо, че възбраните не са идвали от композиторите им…
- Факт. Някога се случваше и това, само че аз се научих доста добре да виждам напред (усмихва се). Песните ми бяха забранявани до една, само че не по политически аргументи. По-скоро подобен беше режимът и разпоредбите му.
Трябваше някой някъде да ти дърпа конците
Няма по какъв начин просто да си свободен електрон и да правиш всичко, което искаш. Някой трябваше да печели от теб. Затова и се случваше това. А и имаше и нещо друго – типично българският нрав нееднократно е натежавал в обстановките. Говоря за човешката злоба, която може да доближи невиждани размери.
- Но това не те отхвърли като млад реализатор тогава! По-слабите характери стопират дотам…
- Ааа, не, по какъв начин ще ме откаже! В никакъв случай! Абсурд. Лично мен това ме караше само да бъда по-изобретателна (смее се), да мисля по какъв начин могат да се случат нещата даже в такава обстановка, при такива условия.
- Жив парадокс е и фактът, че даже емблематичната „ Честит рожден ден” е била забранявана. Крита е цели 4 години?!
- Така беше, да. Фактът, че до момента в който беше скрита песента, се родиха доста други песни на същата тематика, е повече от индикативен. Беше въпрос на пазар и ползи. Целта сигурно е била да се наложи нещо друго. Каквото и да си приказваме, в дъното на всичко стои комерсиалната цел, нищо по-различно. За да можем още веднъж да сме подвластни по някакъв метод.
- Кога усети, че ставаш в действителност огромна звезда в България?
- Имам няколко повратни момента в кариерата си. Преди, когато работех главно в Благоевград, обикалях служебно Кюстендил, Перник, района, не бях излизала в други градове из страната. Изведнъж взех решение, че би трябвало да пътувам на всички места. И един ден се прибрах с един голям лист от Концертна дирекция и по този начин се стартира с огромните турнета в България. Няма да не помни в никакъв случай по какъв начин на първия си концерт в летния спектакъл във Велинград, като излязох и видях какъв брой са доста хората, настръхнах. В този миг се замислих, че съм на прав път. После пристигна и „ Мелодия на годината”, където изпях „ Честит рожден ден”. Имаше рейсове с хора от Благоевград и от страната – които бяха пристигнали единствено с цел да ме чуят и видят. Беше показателно за мен. Виждах по какъв начин хората обичат това, което върша. Но
в никакъв случай не съм се считала за звезда или нещо по-специално
Аз съм един напълно естествен и земен човек. Не слугувам на славата. Достатъчно ми е да знам, че хората харесват музиката ми и имат потребност да я чуват. Наскоро за едно присъединяване ме посрещнаха с погачи и духова музика. Това са в действителност невероятни прекарвания.
- Много типично български традиции, които знам, че са ти доста близки по душа, тъй като посредством песните си ти постоянно до момента си рекламирала българското…
- Наистина е по този начин. Без да налагам доста това обръщение, то постоянно попада в творчеството ми. Въпреки че в последно време се хващам, че все по-често приказвам за това. Всъщност карам хората не толкоз да се замислят, че са българи, а да се самоуважават поради това. И хубавото е, че чувствам такова пробуждане в тях. Виждат го в мен и го придвижват в себе си.
- Допускам, че мисълта за емиграция в никакъв случай не е била на дневен ред?
- О, не, парадокс. Повече от ясно е. Била съм по целия свят и съм имала опция да остана под дърво и камък. Но в никакъв случай не ми е минавала такава мисъл. Чувствам се потребна тук, в България, обичам си родината и не бих си показала да пребивавам надалеч от нея. А работата ми е тази, която ми удостоверява всякога, че в това има смисъл. Окриляват ме посланията, реакциите и вътрешното задоволство. А и аз съм човек, който в никакъв случай не се отхвърля. Боря се до дъно за това, което желая и обичам.
- Като всеки българин сигурно си се сблъсквала с редица несправедливости. А знаем, че има парадокси, които остават с отворен финал…
- Със сигурност, да, цялостно е с парадокси, само че аз се научих във времето да уважавам хората, виждайки всеки на какво равнище е. По този метод съм построила и личната си философия. В такива моменти си споделям „ Господи, елементарни му, той е кьорав, не вижда”. Въпреки че има и моменти, в които се усещам безсилна – когато се сблъскам с арогантността в хората, която нормално носи и явните несправедливости по-късно. Безпочвеното самочувствие нормално ме прави безсилна, само че за миг, тъй като възприятието ми за естетика наподобява е по-развито и ме изкарва от този капан. Взимам се в ръце и в последна сметка намирам метод да заобиколя следващата обстановка с повече мъдрост. Все отново не арогантността и несправедливостите са главното в живота ни. Да, спънки са, само че би трябвало да ги заобикаляме, с цел да гледаме главното – самия живот. За някои неща се примиряваш, от други оставаш с мъка в душата, само че и в двата случая продължаваш напред.
- Ти си човек, който мощно се уповава на вярата. Но вярата не всеки път значи и пределна набожност, още повече че на религията все по-често за жал се гледа като на търговия…
- Така е, права си. Замисляла съм се за това, само че съгласно мен нещата се степенуват – тръгваш към религията, с цел да стигнеш до вярата. Не изключвам религията никога, тъй като оттова се стартира. А към този момент нататък всеки върви по собствен личен нравствен път, в случай че желае, несъмнено.
- А не е ли противоположното – от вярата към религията? Не всеки, който има вяра, е набожен в лимита на този смисъл.
- Мисля, че всичко идва от упованието и ненапълно примирението – да си кажеш, че си приключил, каквото си желал да свършиш, и продължаваш напред. Упованието е да отидеш, да запалиш свещичка, да се помолиш. А другояче на вярващия човек несъмнено не му е и нужно да отиде в черква. Обикновено, когато се роди някой и се кръщава, потегля по каноните на религията, обичаите и традициите. И когато всичко това се натрупа като мироглед в него, той към този момент има базата да се развива като набожен човек, който носи своите лични убеждения. Колкото до тези порочни практики, които се случват на религиозна основа – за жалост те са факт. Ние всички сме тленни хора, имаме своите недостатъци и оттова идва всичко останало. Когато ти самият си на по-високо равнище обаче, не обръщаш внимание на всичко това. Знаеш единствено, че църквата е единствено медиаторът.
- През 90-те с Кирил Икономов построихте храм наоколо до Благоевград. Кое ви предизвика да поискате да го създадете?
- Отново беше поради търсене и очакване във вярата. За нас това беше предизвикателство в едно безверно време, време на ерес. Израз на нематериалност и на апел. Заехме се, направихме го и след четири години се оказа, че е имало вярване, че ще има подобен храм, за което ние не знаехме (усмихва се).
- Поверие ли? Как разбрахте за него?
- Един поп, който служи в Америка, пристигна в храма. И тогава ни поразпита за какво и по какъв начин сме стигнали до концепцията да го създадем. От него разбрахме, че има 100-годишно вярване, че по устието на река Бистрица колите ще минават около черква. Думи, които е предсказала една жена – наричали са я баба Даче. Когато ни описа за всичко това, аз просто бях изумена, тъй като едно е да ти кажат, че някой е извършил дадена задача и напълно друго да чуеш за себе си, че си част от този смисъл. Дълбоко в себе си ние знаехме за какво сме го създали, без да допускаме, че сме част от това вярване. Беше по едно и също време и потресаващо, и приземяващо, тъй като това беше още един доста мощен миг, в който осъзнаваш, че всички сме едни прашинки във вселената. Вятърът те духа отсам, оттова, с цел да свършиш някъде нещо и по този начин.
- Може би появяването на този храм „ Успение Богородично” е обвързвана по някакъв метод с близначките, които толкоз дълги години чакахте в живота си?
- Близначките се случиха 5 години, откакто построихме църквата. 1991-ва осветихме храма, а те се родиха ‘96-а. И несъмнено бяха нашата премия, не знам (усмихва се). Господ просто чу молитвите ни. И това беше нашият най-щастлив интервал. Не съм си давала въобще сметка и какъв брой е било мъчно в действителност. Започнах лекуване през ‘92-ра, което продължи 4 години. После бях още година в болница, заченах и родих и през днешния ден не преставам да чувствам всичко това като най-щастливия си интервал.
- Предполагам, че изненадата е била в действителност огромна, когато сте разбрали, че децата са не едно, а две!
- О, да (смее се). Огромна! Ние нямахме храброст да се надяваме на едно, а когато разбрахме, че са две, чувството и прекарването бяха неповторими. И до момента в който се родят, дори не желаех да знам какъв пол са, молех се единствено да са живи и здрави. Те се родиха осмачета и беше доста трагично всичко. Слава богу, всичко завърши позитивно.
- Близначките към този момент са огромни девойки, които много интензивно се занимават с музика – получава се същинска последователност на фамилния гений!
- Така се получи май, да (усмихва се). Те пътуват с мен и са на сцената към този момент втора година. Двете са мой бек вокал, имат и лично шоу по време на концерта, а скоро ще стартират да вършат и солови изяви.
- Би ли ги насърчила да се явят в някой от музикалните ни формати? Как гледаш на опциите и най-много на действителността в тях?
- Всъщност едната ми щерка направи подобен опит преди няколко години, само че в един миг я скъсаха поради нас. Разбраха, че е наша щерка, получи се спор на ползи и този неин опит завърши. Но истината е, че и двете нямат предпочитание за такива формати. А аз нямам думата, тъй като, в случай че те решат, ще ги поддържа постоянно. Като че ли за момента изявата на сцената с мен им е задоволителна. Но в тези формати има нещо доста хубаво – че се работи доста на педал, от което можеш да научиш доста, само че и зависи кой какъв брой е интелигентен да възприема, в случай че не ще си разреши да изгори.
- Нелепо е да бъдеш отстранен единствено тъй като носиш избрана фамилия?!
- В случая се получи спор на ползи по линия на битката, която моят мъж води от години – за авторските права. Конкуренцията му беше в журито на въпросния формат и това разследване наподобява бе неизбежно (смее се). Само като схванаха коя фамилия носи щерка ни, и я отрязаха! Но тя самата не съжалява, макар че я предупреждавах за вероятността от сходен вид спорове. Защото системата е, меко казано, спорна, а ние сме в руслото, което може да обере негативите. Ако има по какъв начин да се случва течението, без да се обаждаш, си добър. Ако си против него – ставаш неприятен!
- Тежка ли се оказва за двете ви девойки тази известна фамилия?
- Истината е, че в обкръжението им даже не знаят, че ние сме техните родители. Те не желаят да се знае, тъй като считат, че това е метод да оформят и наложат самите себе си като персони.
Никога не са парадирали с семейството си
даже когато учеха в Музикалното учебно заведение. Ако се почувстват предизвикани обаче, не я икономисват. В последна сметка аз почитам доста избора им да желаят да се оправят сами, а не непрекъснато да усещат тежестта на семейството в всекидневието си. Скромни и положителни деца са. Трябва да се усещат добре в кожата си, а пък ние, с каквото можем, ще оказваме помощ. Засега ни се получава доста добре – пътуваме дружно, работим, вършим си удоволствието дружно и сме щастливи.
Имала е няколко срещи с Ванга
„ Много почитам вуйна Ванга, само че в никакъв случай не съм се възползвала от познанството си с нея. Много пъти съм водила другари и сътрудници, с цел да могат да влязат, да поговорят с нея. Но пристигна един интервал и в моя живот преди години, когато почувствах потребността да беседвам с нея. И тя направи това, което трябваше да направи – заръките й се случиха. Беше поискала от мен да й занеса медни съдове, които да са особено направени за мен. И откакто си свърши работата с тях, ги подарих на нашата черква. Леля Ванга бе неповторима жена, а ние имахме неповторимия късмет да сме й съвременници. Такава заложба е Божи подарък за страната ни.”
Анелия ПОПОВА, ШОУ
В момента Мая Нешкова е в интензивно национално турне и пътува съвсем непрекъснато из страната. Датите за идните й концерти надлежно са: 15 май – Враца, 16-и – Видин, 17-и – Монтана, 31-ви – Велико Търново, 5-и юни – Габрово, 7-и – Русе и 11-и – Плевен. За националното издание обаче Мая Нешкова отдели особено време, с цел да показа повече от откровени мисли.
- Мая, постоянно си работила единствено със брачна половинка си – огромния композитор Кирил Икономов. Продължава ли да бъде по този начин?
- О, да (усмихва се), няма смяна. Аз пея единствено негови песни. Така ми е тръгнало и май по този начин ще остане. В самото начало, когато започнахме да работим дружно, в началото правихме непознати песни, последователно се преоткрихме и като тандем. Нещата се случиха непринудено. Покрай тази обстановка обаче към този момент съм станала и много капризна (смее се). Искам песента да е написана особено за мен. И освен да е написана като мотив, а и с отношение към мен, като към темперамент, психика, характер, откритост. Мъжът ми да вземем за пример има тази дарба – без значение че всички песни, които пея, са негови, когато написа за други сътрудници, това не му въздейства. И песните за тях нямат нищо общо с тези, които основава за мен. Това го прави в действителност неповторим.
- Това значи, че си отказвала на всеки различен наш композитор, който е желал в миналото да работи с теб?
- Само първата ми плоча от далечната 1982-ра, когато започвах кариерата си, беше такава – конгломерат от всички известни наши композитори. Там са и Митко Щерев, и Вили Казасян, и Атанас Койчев, и Александър Йосифов, и доста други. В нея е и първата ария, която мъжът ми ми написа – „ Китка за обич”, след което двамата продължихме с авторски триумфи – той написа музиката, а аз пея и пиша текстове на песните.
- Успехи, само че и подвиг, поради обстоятелството, че с Кирил Икономов сте една зодия и евентуално, когато спорите, прехвърчат милион искри!
- (Смее се.) Меко казано. Когато спорим, приличаме малко на италианци, само че пък елементарно ни минава. Кирил е доста земен, корав и лоялен, а аз съм по-романтичната. В такива моменти
той постоянно споделя с две думи: „ Тя ме пуска по пистата”
(смее се). Между другото той е доста сериозен към мен, което е прелестно. Знам, че в никакъв случай нищо няма да ми елементарни, даже и най-дребния подробност. След всеки концерт, в случай че съм направила и най-малкия пропуск, в гримьорната се стартира, само че всичко е с безпределно конструктивен звук от негова страна.
- Така пък сигурно сте ваксинирани и от порочната процедура, колкото и прелестни да са песните, спорът сред реализатор и композитор в един миг да наподобява неминуем! Родните образци са не един или два…
- Точно по този начин е, да, има го този миг, права си. А тези спорове пораждат, тъй като не са уредени добре авторските взаимоотношения. И колкото и да е нелогично една ария да се не разрешава, някои го вършат.
- О, само че ти също познаваш чудесно усета на забраняваните песни! Нищо, че възбраните не са идвали от композиторите им…
- Факт. Някога се случваше и това, само че аз се научих доста добре да виждам напред (усмихва се). Песните ми бяха забранявани до една, само че не по политически аргументи. По-скоро подобен беше режимът и разпоредбите му.
Трябваше някой някъде да ти дърпа конците
Няма по какъв начин просто да си свободен електрон и да правиш всичко, което искаш. Някой трябваше да печели от теб. Затова и се случваше това. А и имаше и нещо друго – типично българският нрав нееднократно е натежавал в обстановките. Говоря за човешката злоба, която може да доближи невиждани размери.
- Но това не те отхвърли като млад реализатор тогава! По-слабите характери стопират дотам…
- Ааа, не, по какъв начин ще ме откаже! В никакъв случай! Абсурд. Лично мен това ме караше само да бъда по-изобретателна (смее се), да мисля по какъв начин могат да се случат нещата даже в такава обстановка, при такива условия.
- Жив парадокс е и фактът, че даже емблематичната „ Честит рожден ден” е била забранявана. Крита е цели 4 години?!
- Така беше, да. Фактът, че до момента в който беше скрита песента, се родиха доста други песни на същата тематика, е повече от индикативен. Беше въпрос на пазар и ползи. Целта сигурно е била да се наложи нещо друго. Каквото и да си приказваме, в дъното на всичко стои комерсиалната цел, нищо по-различно. За да можем още веднъж да сме подвластни по някакъв метод.
- Кога усети, че ставаш в действителност огромна звезда в България?
- Имам няколко повратни момента в кариерата си. Преди, когато работех главно в Благоевград, обикалях служебно Кюстендил, Перник, района, не бях излизала в други градове из страната. Изведнъж взех решение, че би трябвало да пътувам на всички места. И един ден се прибрах с един голям лист от Концертна дирекция и по този начин се стартира с огромните турнета в България. Няма да не помни в никакъв случай по какъв начин на първия си концерт в летния спектакъл във Велинград, като излязох и видях какъв брой са доста хората, настръхнах. В този миг се замислих, че съм на прав път. После пристигна и „ Мелодия на годината”, където изпях „ Честит рожден ден”. Имаше рейсове с хора от Благоевград и от страната – които бяха пристигнали единствено с цел да ме чуят и видят. Беше показателно за мен. Виждах по какъв начин хората обичат това, което върша. Но
в никакъв случай не съм се считала за звезда или нещо по-специално
Аз съм един напълно естествен и земен човек. Не слугувам на славата. Достатъчно ми е да знам, че хората харесват музиката ми и имат потребност да я чуват. Наскоро за едно присъединяване ме посрещнаха с погачи и духова музика. Това са в действителност невероятни прекарвания.
- Много типично български традиции, които знам, че са ти доста близки по душа, тъй като посредством песните си ти постоянно до момента си рекламирала българското…
- Наистина е по този начин. Без да налагам доста това обръщение, то постоянно попада в творчеството ми. Въпреки че в последно време се хващам, че все по-често приказвам за това. Всъщност карам хората не толкоз да се замислят, че са българи, а да се самоуважават поради това. И хубавото е, че чувствам такова пробуждане в тях. Виждат го в мен и го придвижват в себе си.
- Допускам, че мисълта за емиграция в никакъв случай не е била на дневен ред?
- О, не, парадокс. Повече от ясно е. Била съм по целия свят и съм имала опция да остана под дърво и камък. Но в никакъв случай не ми е минавала такава мисъл. Чувствам се потребна тук, в България, обичам си родината и не бих си показала да пребивавам надалеч от нея. А работата ми е тази, която ми удостоверява всякога, че в това има смисъл. Окриляват ме посланията, реакциите и вътрешното задоволство. А и аз съм човек, който в никакъв случай не се отхвърля. Боря се до дъно за това, което желая и обичам.
- Като всеки българин сигурно си се сблъсквала с редица несправедливости. А знаем, че има парадокси, които остават с отворен финал…
- Със сигурност, да, цялостно е с парадокси, само че аз се научих във времето да уважавам хората, виждайки всеки на какво равнище е. По този метод съм построила и личната си философия. В такива моменти си споделям „ Господи, елементарни му, той е кьорав, не вижда”. Въпреки че има и моменти, в които се усещам безсилна – когато се сблъскам с арогантността в хората, която нормално носи и явните несправедливости по-късно. Безпочвеното самочувствие нормално ме прави безсилна, само че за миг, тъй като възприятието ми за естетика наподобява е по-развито и ме изкарва от този капан. Взимам се в ръце и в последна сметка намирам метод да заобиколя следващата обстановка с повече мъдрост. Все отново не арогантността и несправедливостите са главното в живота ни. Да, спънки са, само че би трябвало да ги заобикаляме, с цел да гледаме главното – самия живот. За някои неща се примиряваш, от други оставаш с мъка в душата, само че и в двата случая продължаваш напред.
- Ти си човек, който мощно се уповава на вярата. Но вярата не всеки път значи и пределна набожност, още повече че на религията все по-често за жал се гледа като на търговия…
- Така е, права си. Замисляла съм се за това, само че съгласно мен нещата се степенуват – тръгваш към религията, с цел да стигнеш до вярата. Не изключвам религията никога, тъй като оттова се стартира. А към този момент нататък всеки върви по собствен личен нравствен път, в случай че желае, несъмнено.
- А не е ли противоположното – от вярата към религията? Не всеки, който има вяра, е набожен в лимита на този смисъл.
- Мисля, че всичко идва от упованието и ненапълно примирението – да си кажеш, че си приключил, каквото си желал да свършиш, и продължаваш напред. Упованието е да отидеш, да запалиш свещичка, да се помолиш. А другояче на вярващия човек несъмнено не му е и нужно да отиде в черква. Обикновено, когато се роди някой и се кръщава, потегля по каноните на религията, обичаите и традициите. И когато всичко това се натрупа като мироглед в него, той към този момент има базата да се развива като набожен човек, който носи своите лични убеждения. Колкото до тези порочни практики, които се случват на религиозна основа – за жалост те са факт. Ние всички сме тленни хора, имаме своите недостатъци и оттова идва всичко останало. Когато ти самият си на по-високо равнище обаче, не обръщаш внимание на всичко това. Знаеш единствено, че църквата е единствено медиаторът.
- През 90-те с Кирил Икономов построихте храм наоколо до Благоевград. Кое ви предизвика да поискате да го създадете?
- Отново беше поради търсене и очакване във вярата. За нас това беше предизвикателство в едно безверно време, време на ерес. Израз на нематериалност и на апел. Заехме се, направихме го и след четири години се оказа, че е имало вярване, че ще има подобен храм, за което ние не знаехме (усмихва се).
- Поверие ли? Как разбрахте за него?
- Един поп, който служи в Америка, пристигна в храма. И тогава ни поразпита за какво и по какъв начин сме стигнали до концепцията да го създадем. От него разбрахме, че има 100-годишно вярване, че по устието на река Бистрица колите ще минават около черква. Думи, които е предсказала една жена – наричали са я баба Даче. Когато ни описа за всичко това, аз просто бях изумена, тъй като едно е да ти кажат, че някой е извършил дадена задача и напълно друго да чуеш за себе си, че си част от този смисъл. Дълбоко в себе си ние знаехме за какво сме го създали, без да допускаме, че сме част от това вярване. Беше по едно и също време и потресаващо, и приземяващо, тъй като това беше още един доста мощен миг, в който осъзнаваш, че всички сме едни прашинки във вселената. Вятърът те духа отсам, оттова, с цел да свършиш някъде нещо и по този начин.
- Може би появяването на този храм „ Успение Богородично” е обвързвана по някакъв метод с близначките, които толкоз дълги години чакахте в живота си?
- Близначките се случиха 5 години, откакто построихме църквата. 1991-ва осветихме храма, а те се родиха ‘96-а. И несъмнено бяха нашата премия, не знам (усмихва се). Господ просто чу молитвите ни. И това беше нашият най-щастлив интервал. Не съм си давала въобще сметка и какъв брой е било мъчно в действителност. Започнах лекуване през ‘92-ра, което продължи 4 години. После бях още година в болница, заченах и родих и през днешния ден не преставам да чувствам всичко това като най-щастливия си интервал.
- Предполагам, че изненадата е била в действителност огромна, когато сте разбрали, че децата са не едно, а две!
- О, да (смее се). Огромна! Ние нямахме храброст да се надяваме на едно, а когато разбрахме, че са две, чувството и прекарването бяха неповторими. И до момента в който се родят, дори не желаех да знам какъв пол са, молех се единствено да са живи и здрави. Те се родиха осмачета и беше доста трагично всичко. Слава богу, всичко завърши позитивно.
- Близначките към този момент са огромни девойки, които много интензивно се занимават с музика – получава се същинска последователност на фамилния гений!
- Така се получи май, да (усмихва се). Те пътуват с мен и са на сцената към този момент втора година. Двете са мой бек вокал, имат и лично шоу по време на концерта, а скоро ще стартират да вършат и солови изяви.
- Би ли ги насърчила да се явят в някой от музикалните ни формати? Как гледаш на опциите и най-много на действителността в тях?
- Всъщност едната ми щерка направи подобен опит преди няколко години, само че в един миг я скъсаха поради нас. Разбраха, че е наша щерка, получи се спор на ползи и този неин опит завърши. Но истината е, че и двете нямат предпочитание за такива формати. А аз нямам думата, тъй като, в случай че те решат, ще ги поддържа постоянно. Като че ли за момента изявата на сцената с мен им е задоволителна. Но в тези формати има нещо доста хубаво – че се работи доста на педал, от което можеш да научиш доста, само че и зависи кой какъв брой е интелигентен да възприема, в случай че не ще си разреши да изгори.
- Нелепо е да бъдеш отстранен единствено тъй като носиш избрана фамилия?!
- В случая се получи спор на ползи по линия на битката, която моят мъж води от години – за авторските права. Конкуренцията му беше в журито на въпросния формат и това разследване наподобява бе неизбежно (смее се). Само като схванаха коя фамилия носи щерка ни, и я отрязаха! Но тя самата не съжалява, макар че я предупреждавах за вероятността от сходен вид спорове. Защото системата е, меко казано, спорна, а ние сме в руслото, което може да обере негативите. Ако има по какъв начин да се случва течението, без да се обаждаш, си добър. Ако си против него – ставаш неприятен!
- Тежка ли се оказва за двете ви девойки тази известна фамилия?
- Истината е, че в обкръжението им даже не знаят, че ние сме техните родители. Те не желаят да се знае, тъй като считат, че това е метод да оформят и наложат самите себе си като персони.
Никога не са парадирали с семейството си
даже когато учеха в Музикалното учебно заведение. Ако се почувстват предизвикани обаче, не я икономисват. В последна сметка аз почитам доста избора им да желаят да се оправят сами, а не непрекъснато да усещат тежестта на семейството в всекидневието си. Скромни и положителни деца са. Трябва да се усещат добре в кожата си, а пък ние, с каквото можем, ще оказваме помощ. Засега ни се получава доста добре – пътуваме дружно, работим, вършим си удоволствието дружно и сме щастливи.
Имала е няколко срещи с Ванга
„ Много почитам вуйна Ванга, само че в никакъв случай не съм се възползвала от познанството си с нея. Много пъти съм водила другари и сътрудници, с цел да могат да влязат, да поговорят с нея. Но пристигна един интервал и в моя живот преди години, когато почувствах потребността да беседвам с нея. И тя направи това, което трябваше да направи – заръките й се случиха. Беше поискала от мен да й занеса медни съдове, които да са особено направени за мен. И откакто си свърши работата с тях, ги подарих на нашата черква. Леля Ванга бе неповторима жена, а ние имахме неповторимия късмет да сме й съвременници. Такава заложба е Божи подарък за страната ни.”
Анелия ПОПОВА, ШОУ
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ