Като едно от най-големите исторически събития от края на ХIХ

Приятели - врагове, врагове - приятели

Като едно от най-големите исторически събития от края на ХIХ столетие Руско-турската война през 1877-1878 година е изпълнена с доста инциденти за милиони хора. От нейния излаз се вълнуват освен воюващите страни и народите на Балканския полуостров, които чакат да получат най-сетне освобождението си от вековното отоманско господство, само че и европейските страни. Всички те - Австро-Унгария, Германия, Франция, Италия и най-много Англия, си имат свои проекти. Във войната са въвлечени очевидно и скрито държавни глави, държавни управления, политици, дипломати, разследващи служби, вестници и списания. Но най-пряко усещат войната ония, които вземат участие в нея - армиите на двете воюващи страни, народите на територията, където се водят близо две години сражения на живот и гибел.
Добре опознават войната и една друга категория участници в нея - военните репортери. Именно посредством тези писатели, публицисти и художници, които са към 200 на брой и са пристигнали от съвсем всички страни в света, обществеността има опция да узнава всичко за войната. Най-много са кореспондентите, причислени към съветската войска - към 150. Но те не липсват и в армията на другата воюваща страна, като към десетина от тях стават очевидци на величието и драмата на прославения турски пълководец Осман паша.
После, когато отмине бурята, ще пристигна времето на спомените, на романите и повестите, на картините със сюжети от войната, които ще потресат със силата на изобразената в тях свирепост изключително доста хора...
Епизодът, за който ще стане дума, е привлякъл вниманието на няколко съветски военни репортери, които съпровождат отряда на военачалник Гурко. Събитията се развиват към месец и половина преди Осман паша да капитулира пред съветската войска при безуспешния му опит да раздра блокадата към Плевен. В основата на разказаната преживелица са употребявани записките на съветския боен сътрудник Всеволод Крестовски от книгата му "Двадцать месяцев в Действующий армий (1877-1878) ", архивни материали от Руско-турската война.

Октомври 1877 година се оказа извънредно леден и мъгляв. Влагата пронизваше до кости воюващите и от двете страни - съветската и турската. По цели дни мъглата в бяло-сивата си непрогледност обгръщаше всичко и царуваше властно по поречията на реките Искър, Вит и Огоста. Случайно ли още през септември, когато се водеха договарянията сред съветския главнокомандващ княз Николай Николаевич, братът на император Александър II, и Осман паша за прибиране труповете на убитите и погребването им след сраженията на 11 и 12 същия месец, турските офицери се бяха оплакали от неприятното време. Тогава те се бяха разговорили с съветския преводач Николай Макеев, до момента в който той чакаше отговора на пашата. Като досегашен чиновник в цариградското съветско посолство Макеев говореше великолепно турски език и в негово лице турските офицери от щаба на Осман паша бяха намерили превъзходен събеседник.
- Как вашите бойци и офицери понасят студа и тези непрестанни дъждове? - го бяха попитали те. - Защото за нас те са по-страшни от глада.
Всъщност същинският апетит за турската войска щеше да пристигна чак след месец, когато беше отсечен каналът, откъдето идваше снабдяването с хранителни запаси - шосето от София за Плевен. Но това щеше да стане в края на октомври, а тогава Макеев, сърбайки вкусното турско кафе в щаба на Осман паша, беше дал отговор:
- Ние в Русия сме привикнали на мраз...
Истината беше, че и за съветските бойци студеното време и мъглите не бяха мечтани посетители. С тази разлика, че те постоянно ги превръщаха в свои съдружници, възползваха се от тях. За страдание това не можа да се случи в кръвопролитните сражения за Горни Дъбрик и Телиш, които станаха от 24 до 28 октомври.
Войниците на ген. Гурко прегазиха през нощта река Вит над Рагьовата воденица, спускайки се от Йени Бъркач и налетяха стръвно като многохилядно ято от орли върху турците. Те разчитаха на мъглата и на изненадата. Но мъглата се подвигна рано тази утрин, някъде към пладне, а турските позиции бяха добре предпазени, с цел да бъдат завладяни с изненада.
Войниците на ген. Ахмед-Хивзи, който сподели, че неслучайно го сочеха сред най-добре квалифицираните и храбри турски офицери, имаха в ръцете си и най-модерното британско, френско и немско оръжие и отблъскваха доста пъти през първия ден от сраженията офанзивите на руснаците. Само за един ден бяха убити повече от 2 хиляди бойци и офицери. И въпреки всичко Ахмед-Хивзи паша бе заставен да се съобщи на ген. Гурко. Отдадоха му почести на почитание, каквито се поставят на заслужен съперник, само че той неведнъж бе повтарял, че съжалява дето е останал жив.
Два дни по-късно бе сломена съпротивата и на турците при село Телиш, които по заповед на ген. Гурко бяха обстрелвани в продължение на два часа и половина с към 100 артилерийски оръдия. Ген. Исмаил-Хакки паша стана заложник дружно с всичките си офицери и бойци. За свое опрощение той, усмихвайки се, бе споделил:
- Щом се съобщи моят шеф Ахмед-Хивзи паша, веднага като той откри за нужно да се съобщи при Горни Дъбник, то аз не виждам за какво също да не капитулирам?... Подчиненият постоянно и във всичко е задължен да взема образец от положителния шеф, а Ахмед-Хивзи - да го пази Аллах! - е най-достойният от достойните! Ние, като подчинени, бяхме длъжни да последваме неговия рационален образец. Това изискваше дори самата дисциплинираност.
Ген. Гурко, който почиташе храбрите съперници, не споделяше сходни откровения и по тази причина се отнесе прекомерно хладно към задоволството на ген. Хакки паша и към усмивките му, с които той удостояваше всички съветски офицери.
Между многото пленени турски офицери бързо притегли вниманието един от тях, може би най-възрастният. Пръв го беше разкрил Николай Макеев.
- Това е един прекомерно приветлив човек, който минимум наподобява на офицер. Господа, бих желал да се запознаете с Али ефенди! - говореше с екстаз Николай Дмитриевич на своите другари.
И освен предлагаше турския покорен офицер, само че и бързаше да води при него любопитните военни репортери. Изненадата беше в действителност огромна.
Той очароваше своите събеседници най-първо с почетната си възраст, защото наближаваше 70 години, с благодушния израз на лицето си, одухотворено от безхитростност, добрина и детска непорочност. Всички го назоваха просто Али ефенди.
Чинът му беше прекомерно непретенциозен за възрастта - капитан. Настанен беше в землянка дружно с още двама други турски офицери пленници, само че до момента в който те прекарваха по-голямата част от денонощието в непробуден сън, той седеше кръстато върху малко чердже.
На съветските гости незабавно направи усещане фактът, че Али ефенди няма нищо друго при себе си с изключение на униформата си - нито с какво да се завие, нито какво да облече във влажните и студени октомврийски дни и нощи.
- Али ефенди, къде е твоят багаж, нямаш ли кожух? - още при първото си посещаване го беше попитал Макеев.
- Имах багаж, имах, мой паша: въпреки и не доста, само че имах топла фланела имах, кожухче, одеяло... всичко това го имах, паша мой, имах и тютюн, а в този момент нямам нищо... изчезна... Иншаллах!...
- Как по този начин, по какъв начин е могло да изчезне?
- Иншаллах, мой паша!... Срам ме е да кажа, по какъв начин и по кое време стана това... срамно и съзнателно...
- Нима някой от нашите бойци е протегнал ръка на имуществото ви? - попита посредством Макеев военният сътрудник Всеволод Крестовски, с поруменяло от разстройване лице.
Руското командване беше издало заповед, с която се забраняваше и то със опасност от смъртно наказване да се ограбва имуществото на пленниците и да се демонстрират каквито и да било жестокости върху тях. Но всичко можеше да се случи и това точно безпокоеше освен Крестовски и Макеев, само че и останалите съветски офицери, които участваха в диалога с пленения турски капитан.
- О, не, не! - уверено бе възразил старикът. - Не, мой паша! Предай на този доблестен и достопочтен мой посетител, че аз нито за момент не съм си помислил нищо неприятно за съветския боец... Не, съветският боец, също както и турският боец, е честен; само че за позор и злощастие у нас има крадци, това са черкезите! Аз, по Божия воля капитан от артилерията, по време на сражението се намирах в батареята при моите оръдия, където останах и до края... Когато черкезите подразбрали, че работата отива към капитулация, те се спуснали да тършуват по нашите землянки и шатри и до момента в който ние се съвещавахме при бригадния военачалник Исмаил-Хакки, тези негодяи ограбили всичко у нас, дори наранили освен това с кинжалите си доста от нашите прислужници...
Този роман развълнува съветските офицери и още до вечерта в землянката на Али ефенди бяха доставени: топла вълнена фланела, дебели чорапи, чердже, на което той да седи, одеяло. Освен това му бяха подарени няколко калъпа тютюн, цигарена хартия, а също и няколко пачки цигари.
Старецът изключително доста се бе трогнал от тези дарове, които в настоящето му състояние имаха значение на движимости от първа нужда.
- О, благодаря ви, благодаря ви! - бе възкликнал той, стискайки поред ръцете на офицерите и кореспондентите. - Моите врагове, мои най-хубави другари! Нима това не е знамение?! Поданиците на моя падишах, моите бойни приятели ме ограбиха, а неприятелят внезапно ненадейно ме доставя мене, бедният старик, с всичко належащо!... Приятели - врагове, врагове - другари! Удивителни неща ни разкрива волята на Аллаха! Удивителни неща! И защо в действителност е тази война сред нас?!...
Руските офицери имаха подготвен отговор за всичките тези недоумения на положителния човек. Той откровено се беше натъжил, когато му разказваха за жестокостите, които бе направил измежду българското население Шефкет паша и за мародерствата върху телата на съветските бойци, направени от негови сънародници при Горни Дъбник и Телиш.
- Що се отнася до мен, аз в никакъв случай не съм убивал и не съм грабил. Моят свят е различен. Моят свят - това е поезията и музиката... Ритми и звуци, звуци и ритми - ето моят свят, господа!... Другото аз не познавам...
- О, ти си бил стихотворец, Али ефенди! - не сдържа удивлението си съветският боен сътрудник княз Шаховски, който преди войната бе посланик в съветското посолство в Цариград.
- Да, стихотворец, а още повече музикант - отвърна с някаква тъжна усмивка пленникът.
И сякаш, с цел да удостовери това свое качество, бе затананикал с разчувствания си старешки глас разнообразни мелодии, сред които и от творби на Моцарт, Лист, Росини, Доницети, Верди...
- Но аз въпреки всичко се стремях - разясни той - не към подражателство на великите мостри, а мечтаех за пресъздаването на нашата лична национална турска музика и на нейните достолепия, които прочее Европа не знае, а и не желае да знае... Всеки народ има своята лирика и музика и всеки народ има да каже на света нещо ново...
На всички, които посещаваха Али ефенди, им правеше усещане, че когато говореше, той просто се преобразяваше. Изчезваше слабостта и хилавостта му, той изправяше главата си, а жестовете му ставаха внезапно някак по-силни и безапелационни.
Старецът изпадна в същински екстаз, когато му подариха чисти нотни листове, молив и свирка. Възползвайки се от положителното му въодушевление, той се радваше като дете, един от гостите му го попита:
- Али ефенди, ти си толкоз млад и чист по душа, кажи ни на какъв брой години си?
- О, дълго живях под слънцето! С милостта на Аллах скоро ще навърша седемдесет.
- А какъв брой години си на военна работа?
- Карам петдесет и първата. От най-ранното юношество до тази минута аз послужвам на моите султани, нито един път не съм излизал в оставка...
- Но за какво имаш толкоз дребен чин? Ти си единствено "Колъ-агасы ", капитан по нашему?
Старецът подвигна плещи:
- Уви! От дребен още не ми върви!
...Като прекара известно време в Бохот, където беше настанена Главната квартира на съветското командване, Али ефенди дружно с останалите турски пленници бе изпратен в Русия. Сбогувайки се с многото свои нови другари и като записваше имената им за спомен, той непрестанно повтаряше:
- Приятели - врагове, врагове - другари! Мога ли в миналото да не помни това отлично сравнение! Не врагове, а другари открих аз в тази война...