Асеновградчанка с послание към съгражданите си с носталгично есе по повод днешния празник
Към днешна дата Диляна Тодорова живее в Димитровград
Община Асеновград получи хубав роман, „ Едно претърпяно есе отдадено на детството в прелестния асеновградски край “ на Диляна Тодорова. Към днешна дата дамата живее в Димитровград, само че още се връща обратно в незабравимите си мемоари от Асеновград. Тя споделя с носталгия, че Асеновград й липсва. За нея градът постоянно е бил и ще остане стожер на мъдрост, етническа приемливост и благоденствие. Място, където хората си подават ръка с мир, водени от човещината. Макар, че от дълго време не живее в асеновградския край тя споделя, че е признателна за своите корени. По този мотив посредством есе Диляна изпраща обръщение до асеновградчани. Творбата е отличена от журито на състезанието „ Ний всички сме деца на майката земя “, проведен от НЧ „ Христо Смирненски 1946 “, кв. Овча Купел, София, Столична община.
ЗА ПРОГЛЕЖДАНЕТО
Били ли сте в миналото в чудния Асеновградски край? Там където Тракия свършва в пазвите на Родопите, там където лозята ще се трансфорат в мавруд и пивка малага, там където може да опитате обичайни зелеви сърми, с размер на хапки, там където черниците стават на копринени влакна?… Обичам тази девствена, в която съм израснала, в която прекарах детството си. Винаги ще я обичам – със загатна за дядо и баба, остарялата къща с дървената люлка на двора, най-вкусните праскови, които подслаждаха детството ми и оня мъх по тях, когато не са изцяло узрели… Когато изчезне, значи нещо и от нас към този момент е изчезнало…
Чуден край, с безчет лястовичи гнезда, с прелитащи напълно ниско щъркели, с деца, които лудуват и берат неузрели сливи и череши – неузрели като тях самите, само че нетърпеливи да пораснат…
Обичам да се връщам там. Обичам да описвам и една история за тази особена земя, която през днешния ден звучи настоящо.
Съвсем покрай селото, в равното тракийско поле се издига манастир – беззащитен от хребетите на планината, гордо изправен измежду плодородните нивя, той е бил привлекателен център на просветители и дръзки революционери. Но не е прочут с това, а с една особена легенда, която и през днешния ден ни дава редица отговори…
Някога тези земи принадлежали на турски бей – богат стопанин, който събирал налог за валията на султана. Но както постоянно е отредено в живота – не може да имаме всичко. Той имал щерка – млада госпожица – красива, само че незряща. Момичето залинявало, последователно губело зрението си, страдало. Страдал и богатия стопанин. Принудил се да дири избавление за детето си и го намерил при една бедна гяурка. Странна жена била, не се страхувала от силата му, не се поколебала и решила да му помогне. Посочила му мястото под един камък, от което извирала лековита вода. Местните хора го наричали аязмо. Казала му да мие очите на детето си с тази вода и в случай че откри излекуване, да построи храм. Ако ли не, да пристигна и да постъпи с дамата съгласно волята си, както прилича на един стопанин.
Но водата в действителност била лековита, девойката възстановила зрението си и още веднъж можела да вижда света и хората…
А беят дарил тъкмо тази най-плодородна земя в тракийското поле за православен манастир, който съществува и през днешния ден, единствено на десетина километра от Асеновград.
Невероятна е тази антична история, само че е знак на изконното разбиране за етническа приемливост и съгласие. Хората се раждаме с очи, които могат да са разнообразни на цвят, подарък от Бог или Аллах, с цел да възприемаме един и същи свят, който е нашият общ дом. Нека всеки носи вярата в сърцето си, такава каквото му е отредена. Тъкмо вярата са очите, през които възприемаме света и виждаме, даже невидимото…
Аязмото и през днешния ден лекува всеки, който се нуждае от помощ. Всеки, който е пристигнал с вяра, има право да я получи. Светът го моделираме ние хората посредством дейностите и държанието си. Нека се замислим над тази мъдра постъпка от преди две епохи.
Лековита е тази вода, лекува очите, които в действителност виждат – оттатък величието, оттатък страха, оттатък вярата… Този извор лекува метода, по който възприемаме света – не посредством ятаган, а с протегната ръка…
Не е задоволително единствено да гледаме, а да виждаме същински скъпите неща, които ще ни надживеят…
Тогава този извор в никакъв случай няма да пресъхне…
Община Асеновград получи хубав роман, „ Едно претърпяно есе отдадено на детството в прелестния асеновградски край “ на Диляна Тодорова. Към днешна дата дамата живее в Димитровград, само че още се връща обратно в незабравимите си мемоари от Асеновград. Тя споделя с носталгия, че Асеновград й липсва. За нея градът постоянно е бил и ще остане стожер на мъдрост, етническа приемливост и благоденствие. Място, където хората си подават ръка с мир, водени от човещината. Макар, че от дълго време не живее в асеновградския край тя споделя, че е признателна за своите корени. По този мотив посредством есе Диляна изпраща обръщение до асеновградчани. Творбата е отличена от журито на състезанието „ Ний всички сме деца на майката земя “, проведен от НЧ „ Христо Смирненски 1946 “, кв. Овча Купел, София, Столична община.
ЗА ПРОГЛЕЖДАНЕТО
Били ли сте в миналото в чудния Асеновградски край? Там където Тракия свършва в пазвите на Родопите, там където лозята ще се трансфорат в мавруд и пивка малага, там където може да опитате обичайни зелеви сърми, с размер на хапки, там където черниците стават на копринени влакна?… Обичам тази девствена, в която съм израснала, в която прекарах детството си. Винаги ще я обичам – със загатна за дядо и баба, остарялата къща с дървената люлка на двора, най-вкусните праскови, които подслаждаха детството ми и оня мъх по тях, когато не са изцяло узрели… Когато изчезне, значи нещо и от нас към този момент е изчезнало…
Чуден край, с безчет лястовичи гнезда, с прелитащи напълно ниско щъркели, с деца, които лудуват и берат неузрели сливи и череши – неузрели като тях самите, само че нетърпеливи да пораснат…
Обичам да се връщам там. Обичам да описвам и една история за тази особена земя, която през днешния ден звучи настоящо.
Съвсем покрай селото, в равното тракийско поле се издига манастир – беззащитен от хребетите на планината, гордо изправен измежду плодородните нивя, той е бил привлекателен център на просветители и дръзки революционери. Но не е прочут с това, а с една особена легенда, която и през днешния ден ни дава редица отговори…
Някога тези земи принадлежали на турски бей – богат стопанин, който събирал налог за валията на султана. Но както постоянно е отредено в живота – не може да имаме всичко. Той имал щерка – млада госпожица – красива, само че незряща. Момичето залинявало, последователно губело зрението си, страдало. Страдал и богатия стопанин. Принудил се да дири избавление за детето си и го намерил при една бедна гяурка. Странна жена била, не се страхувала от силата му, не се поколебала и решила да му помогне. Посочила му мястото под един камък, от което извирала лековита вода. Местните хора го наричали аязмо. Казала му да мие очите на детето си с тази вода и в случай че откри излекуване, да построи храм. Ако ли не, да пристигна и да постъпи с дамата съгласно волята си, както прилича на един стопанин.
Но водата в действителност била лековита, девойката възстановила зрението си и още веднъж можела да вижда света и хората…
А беят дарил тъкмо тази най-плодородна земя в тракийското поле за православен манастир, който съществува и през днешния ден, единствено на десетина километра от Асеновград.
Невероятна е тази антична история, само че е знак на изконното разбиране за етническа приемливост и съгласие. Хората се раждаме с очи, които могат да са разнообразни на цвят, подарък от Бог или Аллах, с цел да възприемаме един и същи свят, който е нашият общ дом. Нека всеки носи вярата в сърцето си, такава каквото му е отредена. Тъкмо вярата са очите, през които възприемаме света и виждаме, даже невидимото…
Аязмото и през днешния ден лекува всеки, който се нуждае от помощ. Всеки, който е пристигнал с вяра, има право да я получи. Светът го моделираме ние хората посредством дейностите и държанието си. Нека се замислим над тази мъдра постъпка от преди две епохи.
Лековита е тази вода, лекува очите, които в действителност виждат – оттатък величието, оттатък страха, оттатък вярата… Този извор лекува метода, по който възприемаме света – не посредством ятаган, а с протегната ръка…
Не е задоволително единствено да гледаме, а да виждаме същински скъпите неща, които ще ни надживеят…
Тогава този извор в никакъв случай няма да пресъхне…
Източник: novinata.bg
КОМЕНТАРИ