Калин Манолов е дългогодишен журналист, председател на Управителния съвет на

Калин Манолов е дълготраен публицист, ръководител на Управителния съвет на Института за свободен капитализъм " Атлас ". Текстът е от блога му.

През последните години – не прецизирам какъв брой, с цел да не обидя някого – безмълвно се възмущаваме от безогледния обир на " политическата класа ". Така за съзвучие назоваваме кликата от нагли бездарници, лъжци и крадци, в чиито ръце сме предали огромна част от имуществото си, и сме окичили с най-висшите почести. Направили сме го непринудено и сме го правили неведнъж. Търпим ги всеки ден да минават пренебрежително край нас, да се перчат с благосъстоянията и купите си, като че ли са ги спечелили сами, и да желаят да ги почитаме. Някой сюрпризиран, че към този момент упорстват и да ги обичаме?

Кои са " те ", е ясно – политиците и прилежащите им олигарси. Но какви са? Що за хора са?

Някои са откровени нарушители, чието място е в пандиза. Други са просто тарикати, сграбчили опцията да забогатеят. Но всички са чудовищно алчни, безпределно надменни, без никакво възприятие за дълг, чест и достолепие. И

колкото по-безчовечно някой е работил, толкоз е по-сигурен в кариерата и триумфа си.

Ние им даваме тази сигурност. Страхът, който трябваше да изпитват те поради закононарушенията си, го изпитваме ние поради малодушието си. Но те са единни, тъй като пазят благосъстоянията си. Ние сме разединени, тъй като не пазим свободата си.

Защо не я пазим? Защото се чудим дали е застрашена.

Не сме първите. Нито сме единствено в България. Процесите в Европа и света все по-често навявават асоциации с възхода на нацизма/фашизма/комунизма. И преди съвсем век, и в този момент, консервативните партии са завивали към националистическото дясно, а социалистическите – към радикалното ляво. И тогава, и в този момент, непринадлежащите към нито една от двете партии са се чувствали политически бездомни. И тогава, и в този момент, политически умерените са презирали интелектуално крайните. И тогава, и в този момент, са се питали: да ги одобряваме ли насериозно? Да се борим ли против тях или да ги пренебрегваме?

Повечето хора, които си задават сходни въпроси, избират игнорирането. Пренебрежението. Отвращението. Презрението. И по този начин оказват помощ на авторитаристите, протегнали мръсни ръце към свободата ни. А както споделяше Рейгън, " Свободата не е в никакъв случай по-далече от едно потомство от изгубване. Ние не я предаваме на децата ни посредством кръвта си. За нея би трябвало да се борим, да се бием, да я пазиме и на тях би трябвало да предадем да вършат същото. "

Ако желаеме да сме свободни, би трябвало непрекъснато да пазиме свободното общество.

Да водим война на хрумвания с съперниците, да се борим за сърцата на хората и основно на младите.

Но не със спорадични митинги на площада. А като поддържаме партии, които авансово създават философския пиедестал, върху който считат да развиват обществото. И го изясняват по този начин, че обществото да го разбере. За задачата авансово са си обезпечили поддръжката на интелектуалците, които образуват публичното мнение и популяризират новите хрумвания. Как? Като са им предложили стратегия, която запленява въображението. Която не съдържа единствено " нещата такива, каквито са ", нито е тип воднист социализъм. Говоря за същински демократичен манифест, който да предлага промени в обществената конструкция, надхвърлящи даже богатото въображение на интелектуалците.

Някой да е написал подобен манифест? Да има такава дясна партия?

Няма. А след това се чудим за какво площадите все по-трудно се пълнят, а когато се изпълнят, пристигналите се питат докога ще разхождат кучетата си, а керванът ще си върви. И се окайват, че " ще си умрат на някой асфалт, викайки педесе и шест години ос-тав-ка! "

Няма по какъв начин да променим нещо, в случай че не споделяме общи полезности. Поне трите фундаментални: живот, независимост, благосъстоятелност.

Неприкосновеността им за всеки субект би трябвало да бъде абсолютно обезпечена и надеждно предпазена. Първо с конституцията, след това с всички други принадлежности и институции, с които разполага страната. Включително прокуратурата.

Както обаче не може да има " нови форми на политически синтез оттатък формалните разбирания за ляво и дясно ", по този начин не може един митинг да бъде сплотяваща политическа цел. Особено когато от трибуната различно се предлага различен, не по-малко несъответствуващ претендент. Когато приказва всеки различен, само че не и непопулярните водачи. Когато гражданското искане не се поддържа с политическо деяние.

Такова деяние изисква вдъхновяващи хрумвания. Няма по-вдъхновяваща политическа концепция, нито по-висша политическа полезност, от Свободата. За страдание тя не е такава в общата канара на човешките богатства. Моралът обаче е. Затова десните са длъжни да защитят Свободата на полето на морала.

За задачата обаче би трябвало да водят политика, основана на морал.

Или в случай че ги е позор от думата " морал " – на идеология. Тоест на система от полезности и хрумвания, които с изключение на да изясняват обществото, стимулират и направляват избран вид публични дейности.

Не можеш да правиш политика, в случай че отричаш идеологиите, ерго – морала. Поне не дясна. И никога – сполучлива.

А когато си несполучлив, би трябвало да бъдеш сменен.

Като несъответствуващ претендент за основен прокурор. И по същите аргументи.