Какво може да се случи за едно десетилетие? Едно дете

Какво може да се случи за едно десетилетие? Едно дете да се роди и да приключи началното си обучение, един човек да се построи като персона и един волейболен цикъл да се завърти още веднъж.

Силвано Пранди – индивидът, който стои първоначално и края на това десетилетие. Страхотен експерт на 71 години, минал през всички огромни тимове в Италия, ставал първенец на родината си 4 пъти, печели Купата още толкоз, победител в Шампионската лига с „ Торино “ (или Купа на първенците тогава) и последният човек, който е качвал българския народен тим на почетна стълбичка на огромно състезание.

Силвано Пранди гледаше с горделивост своите момчета през 2009 година, до момента в който те се радваха на бронзовите си медали от европейското състезание. Беше поел тима месеци по-рано, беше направил равномерен преход в поколенията и беше съумял да сътвори колектив.

10 години по-късно още веднъж той ще води „ лъвовете “. След интервала на Пламен Константинов, който се отличаваше с доста предпочитание, само че слаба реализация на другояче положителния проект, италианецът посегна към таралежа и си го пъхна в гащите.
Силвано Пранди още веднъж поема волейнационалите Договорът му е до края на януари 2020 година
Българският народен тим по волейбол не е елементарна материя. В него се борят много неща – предпочитание и отвращение за игра, самочувствие и непрекъснато възприятие на недооцененост, млади и остарели, изтощени и контузени, хрумвания и хъс, предпочитание и мързел. И всичко това се разиграва на, отвън и към игрището, по време, преди и след мач. Скандалите, отказванията, завръщанията и претенциите не са непознати за отбора. От 2014 година с тях се опитваше да се оправи Константинов. И някак не съумя. Използва разнообразни похвати – от молби до откровени псувни, само че все нещо се изплъзваше.

На фона на стоманените му нерви и пряк език, Пранди наподобява жертван. Че по какъв начин ще се оправи с тази група безусловно разнообразни като темперамент момчета един 71-годишен треньор?

Всъщност, може би има светлина в тунела. По-голямата част от волейболистите, които сега носят фланелката на националния тим, получиха първите си спортни екипи с трикольор точно при Пранди. Близнаците Братоеви, Николай Пенчев, капитанът Виктор Йосифов. Те би трябвало да се поклонят до земята на италианеца за шанса, който им сервира на тепсия с първите повиквателни.

В последните години наклонността е ясна – българските треньори не всяват нужния почит у състезателите. Може би повода е, че волейболната общественост у нас е прекомерно дребна и трансформацията от другар или прочут в ментор е сложна. Може би виновност има и тази народопсихология, в която постоянно се появява едно дяволче, което крещи: „ Този ли ще ми каже на мен?! “. Със експертите от чужбина обаче обстановката е друга, а и поради стажа на Пранди, има вяра нещата да си дойдат на мястото и да е ясно кой е шефът в залата.

Отворен обаче остава въпросът с кои състезатели ще работи италианецът. Защото времето тече, 10 години се изнизаха и неговите млади гении не са толкоз млади, а от пресен лъх, който да раздвижи застоялия въздух в българската волейболна зала, потребност има!

Треньорът е на разположение – добър или неприятен, умел или демодиран. Договорът е подписан! От тук нататък въпросът е: „ Къде е тимът? “.