Кузман Илиев разкри как да излезем от кризата в година на икономически предизвикателства
Какви са поуките - пазарът би трябвало да бъде оставен самичък да поправя грешките. Политически стимулирани и късогледи намеси единствено ще удължат и обострят мъката. Изправени сме пред година на икономическите провокации и решения. МВФ към този момент съпостави сегашната стопанска рецесия с най-голямата и продължителна в историята на Западния свят - Голямата Депресия от 30-те години на предишния век.
Това написа в собствен разбор за "Труд " икономистът Кузман Илиев.
В тази светлина е добре да погледнем обратно към предишното и да почерпим хрумвания за това какво би трябвало и не би трябвало да се прави през днешния ден. В публичното и академичното пространство се е наложило мнението, че светът - и в частност Съединени американски щати - излизат от кошмара поради дейностите на администрацията на президента Франклин Делано Рузвелт с така наречен Нов курс. Добавят се и “позитивните” резултати за стопанската система от Втората международна война. Разбирането е, че по време на рецесията ФЕД не работи задоволително уверено и не помпа задоволително пари в системата, което предопределя потресаващото „ впрягане на печатницата “ от 2007-2009 година, и през днешния ден.
Съединени американски щати и светът излизат от Депресията не „ поради “, а „ макар “ Новия курс. ФЕД залива системата с пари, само че банките и тогава, и през днешния ден не съумяват в началото да всмукват тази ликвидност и я задържат като свръхрезерви. Именно евтиният заем, оркестриран от централната банка, е посял семената на стопанското злополучие - 20-те години преди този момент ще останат в историята като Бурните (ревящи), където разгулът и привидният разцвет царуват, замъглявайки взора на нищо неподозиращите бизнесмени и семейства.
Началото на края, несъмнено, идва когато през октомври 1929 година пазарът на акции се срутва, а даже топ-икономисти за времето си не имат вяра на очите си. Самият Ъруин Фишер малко преди този момент успокоява обществеността, че е достигнато плато, само че няма мотив за терзания. Като фарс това се повтори и през 2005 година, когато бъдещият гуверньор на ФЕД Бен Бернанке също отхвърляше заплахата от балонизация и срив. Ударът при всички такива рецесии е най-силен в финансовото интензивни браншове като строителство, автомобилостроене и тежка индустрия. Това е разумно, тъй като изкуствено ниските лихви изкривяват най-силно проекти и оценките на дълготрайните капиталови планове.
Друг огромен мит е, че Рузвелт харчи ловко, вдигайки стопанската система на крайници, а „ пазарният “ Хърбър Хувър преди него надали не е бил „ закостенял “ фискално. Всъщност Хувър стартира с фанфари нов курс, а Рузвелт единствено надгражда икономическата полуда, идвайки на власт точно с заричане, че ще прекрати „ ексцентричните и безрасъдните разходи “ на предшественика си. Христоматиен образец за политическо двуличие и вероломно изкривяване на историята.
„ Десният “ Хувър в действителност поставя на трупчета пазарните решения, открити от епохи от класическите икономисти. Започва масирани инфраструктурни планове, с цел да завърти колелото на подема и усилва разноските, макар топящите се доходи.
Най-големият му грях обаче е плод на цялостното непознаване на икономическата просвета. В серия от конференции той склонява огромните индустриални водачи и синдикати да не пипат заплати и хонорари.
„ Покупателната мощ “ съгласно него, ще издърпа локомотива, а ударът следва да е стихотворец от „ облагите “. Не след дълго поради спадащите доходи на фирмите и действително големите разноски за заплати, уволненията и банкрутите добиват пагубни размери. Липсата на еластичност в заплащането води до свръхбезработица, достигнала 30 %, а в обособени сектори над 50. Парадоксално, само че при спадащи поголовно цени, опазване на работните заплати на същите номинални равнища значи действителен техен растеж, превъзхождащ равнищата на взрива от сполучливите години на предното десетилетие. В добавка към това прибягва до пагубно повдигане на всевъзможни налози, което смазва производители от частния бранш, а оттова дефицитът в хазната спада в резултат на влошените доходи.
Въвеждат се серия от протекционистични ограничения, целящи да лимитират вноса, а актът Смут-Хали ще остане в историята като връх на незаконното безумство - на десетки хиляди вносни артикули са наложени тежки мита. Светът дава отговор с контрамита, а световният стокообмен ще се свие с невъобразимите 66 на 100 в резултат на мярката.
Когато през 1933-та на власт е Рузвелт, той бързо къса връзката на $ със златото и го конфискува от жителите. Целта: опцията да се обезцени валутата и заплатите и оттова да спадне тежестта върху смазания бизнес, завещание от Хувър. Това, което следва, е стопански апокалипсис. Депресията продължава над 10 години, удряйки двойни дъна на спад и безработица, която приблизително е 18 % за интервала. За да бъде избран отново, Рузвелт подхваща колосални инфраструктурни планове, които стопански са чиста загуба. Политически обаче електорат и компании, получаващи поръчките, са удовлетворени, а клиентелизмът и политическата лихва избуяват.
Създадени са държавно покровителствани картели - аграрни, индустриални и синдикални, чиято цел е да поддържат високи цени за съответни икономически субекти. По модела на фашизма и корпоративизма в Италия, индустриални администрации и служащи дефинират цени на продукция и индустриални фактори. Прибягва се до фиксиране на цени - облекло, храни, наеми, парцели. Нищо не е пожалено, а естественият резултат е появяването на „ черен пазар “ за артикули заради неефективното „ изчистване “ на предложение и търсене. Куриозно тъжни са епизодите, в които посред всеобщ апетит, са избивани ферми с свине и е изнесено изтеглено на открито от оборота жито - с цел да се спре спада в цените им.
През това време Фед печата солидно, само че проблемите от предходното десетилетие на агресия са толкоз мощни, че 1/3 от банкова система се срутва оглушително, а това свива паричното предложение и води до спад в цените.
Статистически Съединени американски щати излизат от рецесията, когато влизат във Втората международна война. Статистически, тъй като частните вложения и ползване ще се възвръщат едвам по-късно, а държавните разноски за самолети, бомби и свита безработица поради бойци на фронта - не значат благополучие.
И Хувър, и Рузвелт харчат, контролират и мачкат пазара като обезумели. Книгата на лорд Джойн Мейнард Кейнс „ Обща доктрина на заетостта, лихвата и парите “ излиза едвам през 1936 година, оправдавайки дейностите им и държавната интервенция в пазарните връзки като лек против рецесиите оттук нататък. Не е необичайно, че след това ще се трансформира в надали не библия за държавници и апаратчици из целия свят.
Любопитен, назидателен и слабопознат епизод е тежката криза, която удря Съединени американски щати малко след Първата международна война - 1920 година. Инфлацията, финансирала влизането в Първата международна война, обърква сигналите и шокът е тежък. Президентът по това време Уорън Хардинг обаче понижава разноските и налозите, а системата се почиства от грешките бързо и единствено след година стартира растежът.
Какви са поуките? В рецесия пазарът би трябвало да бъде оставен да поправя грешките. Държавата би трябвало да ореже разноските си и данъчно-осигурителната тежест, с цел да остави пространство на бизнесмените да основават стойност. Те също би трябвало да са гъвкави и да усъвършенстват разноски, с цел да запазят марж на облага и да оцелеят. Спадът в цените на индустриалните фактори - земя, труд и машини - ще върне желанието за вложения и напредък. Колкото по-бързо се възстановят частните вложения и доверието, толкоз по-бързо ще се излезе от рецесията. Политически стимулирани и късогледи намеси единствено ще удължат и обострят мъката.
Това написа в собствен разбор за "Труд " икономистът Кузман Илиев.
В тази светлина е добре да погледнем обратно към предишното и да почерпим хрумвания за това какво би трябвало и не би трябвало да се прави през днешния ден. В публичното и академичното пространство се е наложило мнението, че светът - и в частност Съединени американски щати - излизат от кошмара поради дейностите на администрацията на президента Франклин Делано Рузвелт с така наречен Нов курс. Добавят се и “позитивните” резултати за стопанската система от Втората международна война. Разбирането е, че по време на рецесията ФЕД не работи задоволително уверено и не помпа задоволително пари в системата, което предопределя потресаващото „ впрягане на печатницата “ от 2007-2009 година, и през днешния ден.
Съединени американски щати и светът излизат от Депресията не „ поради “, а „ макар “ Новия курс. ФЕД залива системата с пари, само че банките и тогава, и през днешния ден не съумяват в началото да всмукват тази ликвидност и я задържат като свръхрезерви. Именно евтиният заем, оркестриран от централната банка, е посял семената на стопанското злополучие - 20-те години преди този момент ще останат в историята като Бурните (ревящи), където разгулът и привидният разцвет царуват, замъглявайки взора на нищо неподозиращите бизнесмени и семейства.
Началото на края, несъмнено, идва когато през октомври 1929 година пазарът на акции се срутва, а даже топ-икономисти за времето си не имат вяра на очите си. Самият Ъруин Фишер малко преди този момент успокоява обществеността, че е достигнато плато, само че няма мотив за терзания. Като фарс това се повтори и през 2005 година, когато бъдещият гуверньор на ФЕД Бен Бернанке също отхвърляше заплахата от балонизация и срив. Ударът при всички такива рецесии е най-силен в финансовото интензивни браншове като строителство, автомобилостроене и тежка индустрия. Това е разумно, тъй като изкуствено ниските лихви изкривяват най-силно проекти и оценките на дълготрайните капиталови планове.
Друг огромен мит е, че Рузвелт харчи ловко, вдигайки стопанската система на крайници, а „ пазарният “ Хърбър Хувър преди него надали не е бил „ закостенял “ фискално. Всъщност Хувър стартира с фанфари нов курс, а Рузвелт единствено надгражда икономическата полуда, идвайки на власт точно с заричане, че ще прекрати „ ексцентричните и безрасъдните разходи “ на предшественика си. Христоматиен образец за политическо двуличие и вероломно изкривяване на историята.
„ Десният “ Хувър в действителност поставя на трупчета пазарните решения, открити от епохи от класическите икономисти. Започва масирани инфраструктурни планове, с цел да завърти колелото на подема и усилва разноските, макар топящите се доходи.
Най-големият му грях обаче е плод на цялостното непознаване на икономическата просвета. В серия от конференции той склонява огромните индустриални водачи и синдикати да не пипат заплати и хонорари.
„ Покупателната мощ “ съгласно него, ще издърпа локомотива, а ударът следва да е стихотворец от „ облагите “. Не след дълго поради спадащите доходи на фирмите и действително големите разноски за заплати, уволненията и банкрутите добиват пагубни размери. Липсата на еластичност в заплащането води до свръхбезработица, достигнала 30 %, а в обособени сектори над 50. Парадоксално, само че при спадащи поголовно цени, опазване на работните заплати на същите номинални равнища значи действителен техен растеж, превъзхождащ равнищата на взрива от сполучливите години на предното десетилетие. В добавка към това прибягва до пагубно повдигане на всевъзможни налози, което смазва производители от частния бранш, а оттова дефицитът в хазната спада в резултат на влошените доходи.
Въвеждат се серия от протекционистични ограничения, целящи да лимитират вноса, а актът Смут-Хали ще остане в историята като връх на незаконното безумство - на десетки хиляди вносни артикули са наложени тежки мита. Светът дава отговор с контрамита, а световният стокообмен ще се свие с невъобразимите 66 на 100 в резултат на мярката.
Когато през 1933-та на власт е Рузвелт, той бързо къса връзката на $ със златото и го конфискува от жителите. Целта: опцията да се обезцени валутата и заплатите и оттова да спадне тежестта върху смазания бизнес, завещание от Хувър. Това, което следва, е стопански апокалипсис. Депресията продължава над 10 години, удряйки двойни дъна на спад и безработица, която приблизително е 18 % за интервала. За да бъде избран отново, Рузвелт подхваща колосални инфраструктурни планове, които стопански са чиста загуба. Политически обаче електорат и компании, получаващи поръчките, са удовлетворени, а клиентелизмът и политическата лихва избуяват.
Създадени са държавно покровителствани картели - аграрни, индустриални и синдикални, чиято цел е да поддържат високи цени за съответни икономически субекти. По модела на фашизма и корпоративизма в Италия, индустриални администрации и служащи дефинират цени на продукция и индустриални фактори. Прибягва се до фиксиране на цени - облекло, храни, наеми, парцели. Нищо не е пожалено, а естественият резултат е появяването на „ черен пазар “ за артикули заради неефективното „ изчистване “ на предложение и търсене. Куриозно тъжни са епизодите, в които посред всеобщ апетит, са избивани ферми с свине и е изнесено изтеглено на открито от оборота жито - с цел да се спре спада в цените им.
През това време Фед печата солидно, само че проблемите от предходното десетилетие на агресия са толкоз мощни, че 1/3 от банкова система се срутва оглушително, а това свива паричното предложение и води до спад в цените.
Статистически Съединени американски щати излизат от рецесията, когато влизат във Втората международна война. Статистически, тъй като частните вложения и ползване ще се възвръщат едвам по-късно, а държавните разноски за самолети, бомби и свита безработица поради бойци на фронта - не значат благополучие.
И Хувър, и Рузвелт харчат, контролират и мачкат пазара като обезумели. Книгата на лорд Джойн Мейнард Кейнс „ Обща доктрина на заетостта, лихвата и парите “ излиза едвам през 1936 година, оправдавайки дейностите им и държавната интервенция в пазарните връзки като лек против рецесиите оттук нататък. Не е необичайно, че след това ще се трансформира в надали не библия за държавници и апаратчици из целия свят.
Любопитен, назидателен и слабопознат епизод е тежката криза, която удря Съединени американски щати малко след Първата международна война - 1920 година. Инфлацията, финансирала влизането в Първата международна война, обърква сигналите и шокът е тежък. Президентът по това време Уорън Хардинг обаче понижава разноските и налозите, а системата се почиства от грешките бързо и единствено след година стартира растежът.
Какви са поуките? В рецесия пазарът би трябвало да бъде оставен да поправя грешките. Държавата би трябвало да ореже разноските си и данъчно-осигурителната тежест, с цел да остави пространство на бизнесмените да основават стойност. Те също би трябвало да са гъвкави и да усъвършенстват разноски, с цел да запазят марж на облага и да оцелеят. Спадът в цените на индустриалните фактори - земя, труд и машини - ще върне желанието за вложения и напредък. Колкото по-бързо се възстановят частните вложения и доверието, толкоз по-бързо ще се излезе от рецесията. Политически стимулирани и късогледи намеси единствено ще удължат и обострят мъката.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ