Както е известно от историята, древният Път на коприната е

Българският Път на коприната

Както е известно от историята, античният Път на коприната е свързвал по суша и море комерсиалните центрове в Китай със Средиземноморието. Той се разделял на северен и южен, като северният минавал през Волжка България и достигал Кримския полуостров, а оттова през Черно море и Мраморно море или Балканите стигал до Венеция. Южният път минава през Туркестан, Хорасан, Иран и Месопотамия, а оттова през Антиохия към Средиземно море или през Египет продължавал към Северна Африка.

Дали волжските българи са се занимавали с бубарство, не е известно, само че се знае, че копринената буба е била позната и отглеждана в Дунавска България. Според множеството откриватели, преместването й в българските земи е станало през Втората българска страна, даже съгласно други – още някъде по времето на цар Симеон, т.е. в първото българско царство.

До към края на XVIII в. бубарството се развива основно в Одринско, Хасковско, Преспанско и Битолско, а по-късно и в някои области на Северна България. Така през XIX в. се обрисуват няколко огромни бубарски региона. Първият е по междинното и долното течение на реките Марица, Струма и Вардар, а вторият обгръща предпланинската област на север от Централна Стара планина и продължава в Северозападна България.

За разцвета на бубарството и копринарството се счита интервалът сред 30-те и 70-те години на XIX в. Тогава в Берковица и близките села са се добивали към 100 000 оки пашкули. Годишният рандеман възлизал на повече от 6000 оки коприна, споделя Иво Пешков, шеф на Музеен комплекс-Берковица. Смята се, че в Ивайловградския край този занаят се придвижва от Одринско. Не е инцидентно, че точно тук той намира своето развиване, защото таман край Харманли, Свиленград и Ивайловград има най-хубави естествени условия за него.

В Източните Родопи, изключително за региона на Ивайловград, където след Балканските войни се преселват огромни групи българи, идващи от Мала Азия, бубарството става водещ занаят. Преселниците донасят със себе си тамошната технология за развъждане и рандеман на коприна, като строят и къщите си по този начин, че в тях да има оптимални условия за гледане на буби. Стените на тези постройки били правени доста дебели, с цел да може в стаите да се поддържа по натурален метод непрекъсната температура съвсем през цялата година. Технологията се резервира една и съща през вековете, което подсигурява освен достоверността, само че и неповторимите качества на коприната. Пашкулът е формиран от една единствена нишка, която доближава до 800 м дължина и може да издържи тегло до 45 кг. В бубарските раони се садят милиони черничеви дървета, с цел да се изхранват с листата им бубите.

В годините от Освобождението до 1989 година към 50 000 български фамилии, дружно с децата си, са се занимавали с бубарство. Стига се до такава степен, че в края на ХХ век България е преди всичко в Европа и на 8-мо в света по произвеждане на пашкули. Но в ново време, с настъпването на така наречен демоткратични промени идва и краят на този занаят.

В Паскалевата къща в Ивайловград – един от най-ярките мостри на обичайна градска бубарска къща от края на XIX в., оповестена за архитектурен монумент на културата, е показан обичайният обичай и занаят в ивайловградския край през Възраждането. В нея може да се види огромният бубарски салон – феят, който е употребен за развъждане на буби и посрещане на посетители отвън дейния сезон.

Преди време общините Ивайловград и гръцката Суфли стават патрньори по поект за туристически маршрут, разкриващ предишното и сегашното на бубарството в България и Гърция. У нас неговото трасе е: Ивайловград – Одринци – Сив бунар – Долно Луково – Мандрица – Горно Луково.