Колко ни струва майната му?
Животът е прелестен! Но умеем ли да го ценим? И за какво по този начин неразумно го пропиляваме, когато може и другояче? Нали индивидът е сякаш мислещо създание? На всички еднообразно ни се желае да живеем повечко и по опция най-добре. И все пак продължаваме да вършим безразсъдства – всеки ден, всеки час. И не осъзнаваме това. Обикновено се оправдаваме, че в този момент ни се е паднало. Майната му, ще пребивавам както намеря за добре! И се замисляме за следствията, едвам когато е към този момент късно, когато е окончателно късно. А можеше да бъде и другояче. Тичаме, препускаме по стръмните трудности на живота, безусловно се самоунищожаваме с шеметна скорост.
Когато сме на 30-сет започваме да грабим от живота с цялостни шепи всичко, което ни се изпречи на пътя. Искаме семейство, добра кариера, желаеме и занимания, дружно с всички вероятни пороци, желаеме най-богатата и най-вредна храна. Искаме всичко едновременно. Защо да забавяме движение, та здравето ни е цветущо! Майната им на всички, които ни поучават! Ясно ни е всичко, можем всичко. Не желаеме ум, желаеме пари!
На 40-сет към този момент вече сме създали семейство, имаме и кариера, само че това не ни стига. Трябват ни не малко, трябват ни повече пари. Искаме прекрасен дом. Банките дават пари. Става малко мъчно и то при какви условия! Но ние напираме и съумяваме. И им ставаме плебеи за цялостен живот. И тогава тръгваме да търсим друга работа, за повече пари. Семейството остава някак си на назад във времето. Правим дом, само че дали ще ни остане фамилията? Но не – ние отново не мислим задоволително. Един забързан бургер сред почивките в службата, вечерта полуфабрикат – за фамилната вечеря. Биричка, винце, мазнотийки и пуканки. Абе карай да върви! Един живот пребивавам, ще опитам от всичко. И тъкмо тогава фамилията ни стартира да се разпада. Единият от двамата потегля да търси по-различен живот, тъй като този не му харесва. И си споделяме – животът е неправдив към мен. Но, майната му, ще се оправя!
И това не е най-лошото, което може да ни сполети.
Българинът е твърд и множеството въпреки всичко стигат до 50-те. И тук към този момент – бам, силите свършват, физиологията ни ни предава! Инсулт, инфаркт, диабет и още нещо…... Честито братко! Защо не се спря, когато можеше? Защо не се запази? Ето това ти струваше " майната му “ за всеки неблагоразумен ход.
Според последната статистика на Национален статистически институт, продължителността на живота у нас понижава с всяка година. Стигаме едвам до 73 години междинна дълготрайност. Това е прекомерно малко. Но ти го осъзнаваш едвам когато стигнеш 60-те. Тогава си казваш – усещам се млад по дух, имам още сили, а ми остава още малко да пребивавам. В най-хубавият случай още 10-на години. Несправедливо е! Когато бях млад проектите ми не бяха такива.
А представяте ли си какво си мислят 70-сет и 80-сет годишните? Сигурно към този момент нямат предпочитание да живеят. Започват от ден на ден да мислят за гибелта, до която се приближават. И се предават на нея, в упованието и. Къде отиде " майната му “? Равносметката за пропиляния живот е повече от тъжна.
Всичко това, което разказвам, несъмнено, се отнася май за множеството от нас - българите, които по този начин и не успяхме да повишим стандарта си на живот, ценностната си система, самочувствието си. Всъщност – някои имат голямо самочувствие и родолюбиво споделят – ние сме най-хубавите в света. Тук природата е подарък, тук животът е спокоен. Но не, не е по този начин. Нито природата си ценим, нито сме най-хубавите.
Мисля си, че тези, в добре развитите и богати страни с изключение на, че живеят по-добре от нас, са и по-разумни от нас. Живеят си умерено, семпло, с по-бавни темпове и по-леко. И когато станат на 70-сет, съвсем постоянно си споделят: Животът ми в този момент стартира. Нямам грижи с деца, към този момент съм финансово постоянен, имам прекрасен дом. Ще вървя по екскурзии и ще си пребивавам както желая. Никой не може да ми каже нищо. Пък - колкото дал Господ. И благодарят на Всевишния за всеки нов безоблачен ден.
Е, за какво да не се отнася това и за нас? Животът е прелестен!
Когато сме на 30-сет започваме да грабим от живота с цялостни шепи всичко, което ни се изпречи на пътя. Искаме семейство, добра кариера, желаеме и занимания, дружно с всички вероятни пороци, желаеме най-богатата и най-вредна храна. Искаме всичко едновременно. Защо да забавяме движение, та здравето ни е цветущо! Майната им на всички, които ни поучават! Ясно ни е всичко, можем всичко. Не желаеме ум, желаеме пари!
На 40-сет към този момент вече сме създали семейство, имаме и кариера, само че това не ни стига. Трябват ни не малко, трябват ни повече пари. Искаме прекрасен дом. Банките дават пари. Става малко мъчно и то при какви условия! Но ние напираме и съумяваме. И им ставаме плебеи за цялостен живот. И тогава тръгваме да търсим друга работа, за повече пари. Семейството остава някак си на назад във времето. Правим дом, само че дали ще ни остане фамилията? Но не – ние отново не мислим задоволително. Един забързан бургер сред почивките в службата, вечерта полуфабрикат – за фамилната вечеря. Биричка, винце, мазнотийки и пуканки. Абе карай да върви! Един живот пребивавам, ще опитам от всичко. И тъкмо тогава фамилията ни стартира да се разпада. Единият от двамата потегля да търси по-различен живот, тъй като този не му харесва. И си споделяме – животът е неправдив към мен. Но, майната му, ще се оправя!
И това не е най-лошото, което може да ни сполети.
Българинът е твърд и множеството въпреки всичко стигат до 50-те. И тук към този момент – бам, силите свършват, физиологията ни ни предава! Инсулт, инфаркт, диабет и още нещо…... Честито братко! Защо не се спря, когато можеше? Защо не се запази? Ето това ти струваше " майната му “ за всеки неблагоразумен ход.
Според последната статистика на Национален статистически институт, продължителността на живота у нас понижава с всяка година. Стигаме едвам до 73 години междинна дълготрайност. Това е прекомерно малко. Но ти го осъзнаваш едвам когато стигнеш 60-те. Тогава си казваш – усещам се млад по дух, имам още сили, а ми остава още малко да пребивавам. В най-хубавият случай още 10-на години. Несправедливо е! Когато бях млад проектите ми не бяха такива.
А представяте ли си какво си мислят 70-сет и 80-сет годишните? Сигурно към този момент нямат предпочитание да живеят. Започват от ден на ден да мислят за гибелта, до която се приближават. И се предават на нея, в упованието и. Къде отиде " майната му “? Равносметката за пропиляния живот е повече от тъжна.
Всичко това, което разказвам, несъмнено, се отнася май за множеството от нас - българите, които по този начин и не успяхме да повишим стандарта си на живот, ценностната си система, самочувствието си. Всъщност – някои имат голямо самочувствие и родолюбиво споделят – ние сме най-хубавите в света. Тук природата е подарък, тук животът е спокоен. Но не, не е по този начин. Нито природата си ценим, нито сме най-хубавите.
Мисля си, че тези, в добре развитите и богати страни с изключение на, че живеят по-добре от нас, са и по-разумни от нас. Живеят си умерено, семпло, с по-бавни темпове и по-леко. И когато станат на 70-сет, съвсем постоянно си споделят: Животът ми в този момент стартира. Нямам грижи с деца, към този момент съм финансово постоянен, имам прекрасен дом. Ще вървя по екскурзии и ще си пребивавам както желая. Никой не може да ми каже нищо. Пък - колкото дал Господ. И благодарят на Всевишния за всеки нов безоблачен ден.
Е, за какво да не се отнася това и за нас? Животът е прелестен!
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ