Петър Волгин и неговият Живот в радиото - перманентна битка срещу статуквото
" Живот в радиото ", по този начин е озаглавил автобиографичната си книга (изд. " Изток-Запад " ) известният водещ, публицист и политически коментатор Петър Волгин, която преди ден бе показана на публиката.
На близо 400 страници Волгин споделя на първо място за работата си в стратегия " Хоризонт " на БНР, където е бил дълготраен началник и водещ на предаванията " 12 плюс 3 ", " Без надзор ", " Дим над водата ", " Деконструкция " " Политически НЕкоректно ". Някои от тях са сваляни от ефир, а Волгин постоянно е наказван и даже уволняван.
В книгата той споделя за всички борби, които е трябвало да води в името на това слушателите да чуват неща, за които не е признато да се приказва.
Професионалният път на Петър Волгин в БНР е историята на една непрекъсната опозиция, на перманентната гражданска война против статуквото.
С книгата си, както и с всиките си изяви Петър Волгин демонстрира, че би трябвало да чупим клишета, да излизаме от заложените схеми. Само по този начин можем да бъдем сигурни, че животът ни има смисъл.
Епицентър. бг ще разгласява няколко фрагмента от книгата на Волгин " Живот в радиото ".
Днес ви предлагаме главата:
Ето Симеон идва!
А имаше какво да се разяснява. До парламентарните избори оставаха по-малко от три месеца. Управляващите от Съюз на демократичните сили смятаха, че ще ги завоюват без проблеми. Да, недоволството у огромна част от хората във връзка на държавното управление на Ив. Костов непрекъснато се усилваше. Само че главната опозиционна мощ Българска социалистическа партия не успяваше да се възползва от това. Хората недоволстваха, само че доста от тях не смятаха, че социалистическата партия е добра опция. Единственото, от което хората на Костов евентуално са се тормозили, беше енигматичното държание на Симеон Сакскобургготски.
В началото на 2001 година Конституционният съд попари възможните планове на някогашния монарх да стане президент. Оставаше му само опцията да се бори за премиерското място. Повечето наблюдаващи смятаха, че той няма да се впуска в сходна случка. Вярно е, хората го харесваха, обаче с цел да спечелиш парламентарните избори, твърдяха мастити разбирачи, е нужна добре смазана партийна машина, с която Симеон не разполага.
Ето в такива дълбокомислени разсъждения минаваше времето до 6 април 2001 година, когато Симеон Сакскобургготски, изправен на поляната пред двореца „ Врана “, произнесе станалото към този момент популярно свое послание. Всъщност той не сподели нищо по-различно от това, което приказват водачите на нови политически партии – ситуацията в страната е зле, хората страдат, в случай че желаете смяна и по-добър живот, изберете мен. Сакскобургготски разгласи и основаването на нова политическа мощ, която носеше неговото име – Национално придвижване „ Симеон Втори “. Може би единственото друго в експозето на новия партиен водач беше споменаването на една цифра: Готов съм да предложа скица от стопански ограничения и социално-икономическо партньорство, чрез които не по-късно от 800 дни фамозното българско усърдие и деятелност ще трансформират живота ви. Публиката, наподобява, разбра напълно безусловно претендента за предстоящ министър председател и реши, че в случай че му връчи властта, след 800 дни България ще се трансформира в същински земен парадайс.
Имаше много сюрпризирани, откакто Симеон недвусмислено съобщи, че ще взе участие на идните парламентарни избори. А най-изненадани бяха маститите политолози, гравитиращи към ръководещия Съюз на демократичните сили. До самия 6 април те не спираха да убеждават Иван Костов, че Сакскобургготски не съставлява опасност за него и че в формалното си послание щял да каже по какъв начин застава с целия си престиж зад Съюз на демократичните сили, признака на евроатлантическата модерност. Е, той пък сподели тъкмо противоположното на това, което пророкуваха разбирачите. И яростта, с която се нахвърлиха върху новия съперник, беше обяснима.
Разбира се, аз не харесвах ръководещите. А пък откакто техните прислужници в БНР уволниха мен и сътрудниците ми, напълно нямах мотиви да ги одобрявам. Обаче не гледах с особена благосклонност и на зараждащата се партия и на нейния водач. Поради една съществена причина. Струваше ми се, че желанието на болшинството гласоподаватели да заложат на Сакскобургготски показва един бездънен народопсихологически комплекс. Тоест ние признавахме, че не сме в положение да решим сами проблемите си и постоянно чакаме някой извън да пристигна и да свърши нашата работа.
В коментара си за страницата „ Без надзор “ на „ 24 часа “ написах следното:
Продължаваме да разчитаме не на себе си, а на някой различен, който да ни ОПРАВИ. Не имаме вяра в личните си качества, не се осмеляваме да допуснем даже, че измежду 8 милиона българи има най-малко няколкостотин души, които са в положение да свършат нещо потребно за страната си. И няма какво да се сърдим нито на Симеон Втори, нито на царедворците, които ще се изпотрепят от бързане, с цел да влязат в листите. Големият проблем е в нашия си комплекс за непълноценност, в неспособността да преодолеем инфантилизма си.
А единствено два дни преди Симеон Сакскобургготски да направи обръщението, което щеше да преобърне българската политика, се случи събитие, извънредно значимо за всички протестиращи в БНР. Върховният административен съд разгласи за нелегитимен избора на Иван Бориславов за началник на радиото. Върховен административен съд анулира решението на НСРТ от 6 февруари, защото е взето въз основа на оферти, които са в прорез със Закона за юридическите лица с нестопанска цел и с уставите на организациите, номинирали Бориславов за началник. Така изчезна главният темел, върху който се крепеше властта в БНР – претенцията за легитимност.
Вече не просто ние, протестиращите, нито пък симпатизиращи на битката ни хора твърдяхме, че от 6 февруари насам радиовластта е нелегитимна. Сега тъкмо същото сподели и съдът – институцията, чиито решения трябваше да бъдат одобрявани от всички. Без значение дали им харесва или не. Междувременно и.д. шефът Бръзицов и подчинените му по-дребни началници напълно не се впечатлиха от обстоятелството, че съдът на процедура ги е оповестил за нелегитимни. Седмица след решението на Върховен административен съд бяха уволнени и последните знакови лица на митингите в радиото – Силвия Великова, Таня Величкова, Петър Галев, Красимир Луканов, Диана Чепишева, Катя Лещанска.
Формално властта в БНР можеше да чества победа. Всички нейни отявлени критици в радиото бяха уволнени. Но това беше класическа куха победа. Първо, голямата част от българското общество като се изключи железобетонните почитатели на Съюз на демократичните сили ни поддържаше. Второ, съвсем цялата медийна общественост беше на наша страна. Дори и проправителствените вестници „ Капитал “ и „ Дневник “ не си позволяваха да поддържат Бръзицов и компания. Единствено „ Демокрация “ продължаваше да възхвалява „ духовността “ и „ интелигентното говорене “, които се леели от ефира на БНР при новата власт. Все отново приказваме за печатния орган на ръководещата партия. Там нямаше по какъв начин да излиза друго. Трето, от ден на ден ми се струваше, че извънредно дърварският метод на осъществяване на разправата в радиото ще се отрази освен на професионалните биографии на превратаджиите. Беше неизбежно това да удари и рейтинга на ръководещата партия. Във въздуха се усещаше все по-засилващото се отрицание към държавното управление на Иван Костов. Случаят в БНР единствено потвърждаваше тезата за самозабравянето на този министър председател, за това, че публичното мнение за него няма никакво значение, че прави само нещата, които си е наумил. Може би, в случай че оставаха две години до изборите, щеше да му се размине, хората щяха да не помнят. Само че до изборите оставаха единствено два месеца и репресиите в БНР нямаше по какъв начин да не се отразят върху резултатите.
А последните уволнения се отразиха и на самите радиоуправляващи. Нашият колета Величко Конакчиев, който беше влезнал в Управително съвет на БНР и до този миг защитаваше всичките дейности на този орган, подаде оставка. Обясни, че бил изрично срещу уволненията и по тази причина напуснал. По-подозрително настроените сътрудници си обясниха напускането му като опит „ да вземе завоя “. Съдът към този момент беше определил избора на Иван Бориславов за началник за противозаконен, което означаваше, че рано или късно ще има ново управление. Ето за какво подозрителните сътрудници смятаха, че Величко просто се пробва да се разграничи от довчерашните си другари и даже също да се разгласи за протестиращ. Аз пък не желаех да мисля по този начин. Искаше ми се да имам вяра, че при всичките си недостатъци Величко въпреки всичко е заслужен човек, че е осъзнал какъв брой неверно е било да се ангажира с актуалната власт в радиото и че откровено се разкайва. Смятах, че е редно да му извиним.
И в това време бях уверен, че има хора, на които не трябва да бъде прощавано. Най-вече поради претенциите им. Говоря за тези, които се бяха провъзгласили за „ интелектуалци “, „ създатели “, „ културен хайлайф “ и които от тази висота раздаваха морални присъди, наричайки ни „ комунисти “, „ ченгета “, „ некултурници “. Действителността сподели, че точно хората с най-големите искания се провалиха най-зрелищно. Със зъби и нокти бяха защитавали идея, която не просто болшинството българи, само че и самият съд дефинираха като нелегитимна. Някои от тези лица не просто бяха защитавали Бориславов, Бръзицов и останалата компания, ами бяха призовавали за още по-крути ограничения по отношение на публицистите, които не одобряваха тези лица.
Тези, които се определяха като „ съвест на нацията “, които се кълняха, че са подготвени да умрат за свободата на изложение на мненията даже когато са разнообразни от техните, в този момент упорстваха за цензура и уволнения. В името на плурализма и демокрацията, несъмнено. И едно от най-важните неща, които нашият митинг направи отвън отбраната на свободата на словото, беше точно демаскирането на сходни „ интелектуалци “ и „ създатели “. Битката към БНР сподели, че никакъв „ културен хайлайф “ не са тези хора. Ставаше дума за най-обикновени службогонци, които криеха меркантилността си зад приказки, защитаващи „ духовността “. По един забавен метод този митинг се трансформира в продължение на спряното към този момент „ Без надзор “. Защото една от главните цели, които си поставях в шоуто, беше точно разобличаването на претенциозността. В най-различните нейни проявления. Много хора точно за това ми се сърдеха. Защото там споделях и показвах неща, които те не биха желали да се чуят или покажат.
Искаха да бъдат морални или интелектуални стожери, до момента в който аз намерено демонстрирах убогата им същина. Вярно, в един миг цензурските им напъни съумяха – „ Без надзор “ беше спряно, аз бях уволнен. Но за мен по-важното бе да скъсам интелектуалното було, с което въпросните „ създатели “ се опитваха да прикриват бездарието си. И тъй като не смятах, че сходни лица заслужават амнистия, нямах никакво желание да спирам с проявлението на същинския им лик. Ето какво написах във връзка „ демократичните интелектуалци “ на страницата „ Без надзор “ в „ 24 часа “:
Това са персони, които оцеляват при всички режими и във всички условия! Не единствено оцеляват. Те благоденстват и просперират. Не толкоз от дълго време възпяваха социалистическия парадайс, в този момент се прехласват пред капиталистическите чудеса. А най-интересното е, че никой не може да ги помръдне от моралните пиедестали, върху които сами са се качили. И в случай че единствено се опиташ да им припомниш предходното блюдолизнечене, мигновено ще те разгласят за гамен, тъпанар и рушител на културната традиция. Основният миг в тази традиция е, че съвсем всички български интелектуалци са изпитвали голямо наслаждение от близостта си с властта. Нещо повече, за тях държавният пост, секретарката и служебният автомобил са наложителна част от имиджа на създателя. Липсата на тези атрибути кара българският публицист да се усеща несръчен и неуспешен. В дълбокото несъзнавано на неговата провинциална душица кабинетът с меката мебел има доста по-висока цена от издадените книги. Някой може да каже, че и в други времена и страни огромните писатели са служили на властта. Гьоте да вземем за пример е бил скришен консултант. Само дето има една дребна детайлност. От Гьоте ще остане „ Фауст “, а от нашенските секрети и очевидни съветници на властта, които, кой знае за какво, се назовават интелектуалци, ще остане единствено чувството за нечистоплътност.
Разбира се, използвах многото отворило ми се свободно време след уволнението от БНР освен с цел да обмислям за хамелеонщината на българския интелектуалец, за пристрастеността му да служи на всяка власт, била тя комунистическа, антикомунистическа или някаква по средата. Много желаех, когато се върнем на работа (в това в никакъв случай не съм се съмнявал), да създадем едно друго радио. Различно освен от това, което беше сега и което се беше трансформирало в царство на бездарието и властопослушанието. Исках да бъде друго и от това, в което ние работехме. Исках да бъдем още по-смели, още по-иновативни, да не се опасяваме да опитвам. Исках непрекъснато да демонстрираме, че БНР и в частност „ Хоризонт “ не са някаква чугунена институция, която не предстои на смяна. Тъкмо противоположното. Именно тъй като бяхме институция, новите неща, истинските неща, трябваше първо при нас да се случват. Вярвах тогава, а и не преставам да имам вяра, че в националното радио работят хора, които в пъти превъзхождат заетите в частните медии.
Единственото, по което може би им отстъпвахме, беше дързостта. На тях не им пукаше. Ние непрекъснато се съобразявахме. Ама какво ще каже този, какво ще означи оня, по какъв начин ще ни оцени третият. Крайно ненужно беше това вземане предвид. Само си губехме времето с него. Просто трябваше да работим, да опитвам, да не се плашим от неточности. Повечето от тези, които протестирахме най-активно против безобразията, вършени от НСРТ и от техните назначенци, бяхме на малко по-малко или на малко повече от 30 години. Беше неуместно да чакаме да станем на 50, с цел да почнем да мислим за някакви дълбоки промени. Сега трябваше да го вършим. Трябваше да използваме силата около митингите и да стартираме в действителност на чисто. Никога не съм считал, че преди избора на Бориславов за началник БНР е била съвършената медия. Работейки там, правейки „ скандалното “ си радио-шоу, най-добре виждах минусите на радиото.
Но в това време знаех, че тези дефекти могат да бъдат преодолени. Разбира се, това нямаше да стане с назначението за началници на всякакви чичовци, чиято креативна фикция беше изчезнала още преди десетилетия. Недостатъците можеха да бъдат преодолени с напъните на всички.
Един от главните проблеми на доста от работещите в БНР във всички негови стратегии беше, че гледаха на работното си място като на обществен дом. За тях радиото беше комфортно пространство, където можеше да се живее добре с малко старания. Вярно, заплащането не беше кой знае какво, само че човек можеше да се помири с този факт, в случай че не се постановяваше да се напряга изключително. Много желаех да сложим край точно на това мислене. БНР не трябваше да бъде обществен дом, а място за смели опити. В него трябваше да работят хора, които са подготвени да подценен спокойствието си в името на новото. След като с „ Без надзор “ бях посочил, че е изцяло допустимо скъсването с уюта на статуквото, за какво същото да не създадат и други? Струваше ми се изцяло постижимо. Също по този начин изцяло допустимо ми изглеждаше намаляването на броя на „ мъртвите души “ в радиото, на хората, които можеха да бъдат видени единствено в деня на приемането на заплатата. Бях уверен, че същински положителната работа се прави с малко, само че добре стимулирани хора. Споделях възгледа, че е по-добре да работиш с двама души, които да получават доста пари, в сравнение с с двайсет, които да се задоволяват със стотинки. Струваше ми се, че дълбоката рецесия, в която беше вкарано националното радио, не трябва да бъде тълкувана единствено като злокобно събитие. Тя можеше да се трансформира и във опция. Възможност да се отървем, в случай че не от всички, то най-малко от огромна част от недъзите си. Именно времето след огромна рецесия е най-подходящо за радикални преобразувания. В спокойните интервали множеството хора нямат никакво предпочитание да се трансформират. Дори и нещо да не е наред, те си споделят, че могат да си карат и по този начин. А в този момент с очите си видяхме, че няма по какъв начин да си я „ караме, както до момента “.
Всъщност превратът, замяната на съвсем целия „ Хоризонт “ за негативно време станаха вероятни точно поради съществуването на голям брой „ мъртви души “. Тъкмо те, които в продължение на години се бяха спотайвали по кьошетата, нагледно казано, в този момент използваха момента, с цел да изпълзят и самомнително да заявят, че с нищо не са по-лоши от останалите, че заслужават да им се даде късмет. Е, получиха си шанса, в резултат на което радиото се срина. Потвърди се наблюдението ми, че отводът от промени може да се отрази пагубно на организацията. Така че, в случай че в този момент искахме БНР в действителност да се промени, а не просто ние да се върнем на старите си места, трябваше да настояваме за съществени промени в метода на работа и в подбора на хората.
И до момента в който аз запълвах свободното си време с сходни концептуални медийни разсъждения, започваше подготовката на следващия кръг от драмата към БНР. След като съдът разгласи за незабележим избора на Иван Бориславов за началник, предстоеше за трети път в границите на пет месеца НСРТ да избира общоприет шеф на радиото. Основната разлика с предходните два избора беше, че в този момент съвсем нямаше искащи да заемат поста. Първо, постът се оказа извънредно неустойчив, второ, НСРТ, който организираше състезанието, беше изгубил всевъзможен престиж и, трето, предстояха парламентарни избори. Нямаше да бъде никаква изненада, в случай че има нови ръководещи и те решат да сменят шефовете на БНР и Българска национална телевизия. Така че какъв беше смисълът да се бориш за позиция, от която ще бъдеш махнат след три месеца? Вероятно точно сходни разсъждения бяха отказали хората с добра професионална известност в медийните среди да се ангажират с присъединяване в третия за годината конкурс за радиошеф. Обаче нов началник въпреки всичко трябваше да има. И освен поради правосъдното премахване на остарелия. По време на тримесечното извънредно некадърно ръководство на Бориславов, Бръзицов и компания БНР беше потънало. В бюджета зееха големи дупки, а се бяхме сринали и в рейтингите. Независимо от конкуренцията постоянно сме били преди всичко във всички ранглисти, а в този момент се бяхме свлекли на трета позиция. Ето за какво радиото час по-скоро трябваше да има нов шеф. При това трябваше да е човек, който да се употребява с доверието на колкото се може по-голяма част от работещите там.
След няколко седмици на публични и неофициални диалози, в които интензивно се включихме и ние, протестиращите, с евентуални претенденти, след голям брой повече или по-малко безапелационни отводи се оказа, че единственият човек, който изрази подготвеност да застане отпред на БНР беше... Поля Станчева. Очевидна беше иронията в това развиване на събитията. Само преди половин година Поля беше кандидатурата на ръководещата партия и сигурен претендент за поста. Не съумя от първия път, не съумя и от втория, а изглеждаше, че в този момент, когато ръководещите бяха инкасирали тежки загуби поради метода, по който (не) се оправиха с рецесията в БНР, тя най-сетне щеше да успее. Сега обаче за разлика отпреди половин година Поля Станчева към този момент не беше кандидатката на Съюз на демократичните сили. Първо, след неуспеха си с радиото ръководещата партия правеше всичко допустимо, с цел да се дистанцира от ставащото там. И, второ, самата Поля бягаше от сходно обвързване. Да, Съюз на демократичните сили към момента управляваше, обаче новата партия, ръководена от царя, печелеше от ден на ден и повече благосклонности. Ето за какво на инат на прогнозите на услужливите към властта социологически организации Иван Костов можеше и да не повтори мандата си. Поля Станчева сигурно си е давала сметка за това и надлежно по никакъв начин не би желала да продължи да бъде етикетирана като „ индивидът на Съюз на демократичните сили “.
В последна сметка НСРТ реши да не организира конкурс за общоприет шеф на БНР, а непосредствено да назначи на поста Поля Станчева. Тя в действителност изглеждаше най-хубавият вид в оня миг. Беше отказала да влезе в Управителния съвет на Бориславов и надлежно не можеше да бъде упрекната, че е подкрепяла превратаджиите. В също време през целия интервал на рецесията изрично отхвърляше да поддържа намерено протестиращите. Това пък означаваше, че последователите на отиващото си управление нямаха съображение да се опасяват, че ще ги репресира. Класическа консенсусна персона – нито въплъщение на статуквото вид „ Бориславов “, нито абсурден бунтовник вид „ Волгин “ или „ Великова “. Би трябвало да няма недоволни от нейното избиране за радиошеф. Допълнителни точки ѝ донесе обещанието, че ще върне на работа всички уволнени от предходното управление. Вярно, не посочи по кое време ще стане това, оправдавайки се с някакви бюрократични аргументи. Ние пък имахме единствено едно условие – звученето на стратегиите да бъде възобновено във типа преди 19 март 2001 година, т.е. преди датата на преврата.
А аз имах доста мощно чувство, че нашето връщане на работа беше в директна взаимозависимост от резултатите на парламентарните избори. Бях сигурен, че в случай че Съюз на демократичните сили, чиито функционери стояха в основата на разправата с радиото, спечелеше изборите, възобновяване ни щеше много да се забави. Обратно, в случай че ръководещите загубеха, щяхме да се върнем в БНР допустимо най-бързо. Разбира се, партията на Костов прилагаше всевъзможни номера в устрема си да завоюва. Първо, беше отказана регистрация на Национална движение „Симеон Втори". Царската партия отговори, като се коалира с две тотално незнайни до този миг партии, и по този начин се яви на изборите. Вторият и много по-хитър ход на ръководещите беше в основаването на две обединения, чиито имена изумително напомняха името на Национална движение „Симеон Втори". Идеята беше, че немалка част от възрастните почитатели на Сакскобургготски ще се заблудят и ще гласоподават за някое от ментетата. Въпреки тези „ маньоври “ обаче, както и макар масираната поддръжка, която оказваха на Съюз на демократичните сили националните радио и телевизия, във въздуха просто се усещаше желанието за смяна. И с всеки минал ден ставаше все по-ясно, че множеството от хората, които желаеха Съюз на демократичните сили да отстъпи властта, имаха намерение да поддържат партията на царя.
На 17 юни 2001 година, датата на парламентарните избори, стана ясно това, в което верноподаническите социолози и медии на Иван Костов изрично отказваха да повярват. За основаната единствено два месеца по-рано партия на царя гласоподаваха близо 2 милиона гласоподаватели. Това бяха 42,7% и 120 депутатски места. Национална движение „Симеон Втори" сигурно щеше да има безусловно болшинство в Народното събрание, в случай че не бяха двете царски „ ментета “. Едното взе 1,7%, а второто за малко не влезе и в Народното събрание със своите 3,44%. Тъй или другояче триумфът на Симеон Сакскобургготски беше реалност. Както и неуспехът на Иван Костов, чиято партия завоюва едвам 18,2%. Победата на Национална движение „Симеон Втори" се очакваше, само че никой не смяташе тя да бъде толкоз безапелационна. Иван Костов беше толкоз смутен, толкоз афектиран на гласоподавателите, че в продължение на две години не даде нито едно изявление. Аз пък бях сигурен, че станалото в радиото – опитите за цензура, превратът, уволненията – са изиграли напълно немаловажна роля в желанието на хората да се отърват от властническото Костово ръководство. Директно бяха видели какви ги прави една самозабравила се власт. Така че, без да ни заплащат нито тайните служби, нито Българска социалистическа партия, нито Национална движение „Симеон Втори", протестиращите в БНР бяхме съдействали за загубата на Съюз на демократичните сили, т.е. за възобновяване на демокрацията.
Точно четири дни след изборите всички уволнени от радиото бяхме възобновени на работа. На предходните си места. Единствената оригиналност беше обвързвана с мен. Освен началник на „ 12 плюс 3 “ към този момент бях началник и на обзорното политическо предаване „ Нещо повече “. Имаше обаче и една друга, доста по-съществена смяна в професионалното ми съществуване. Оставях „ Без надзор “ в предишното и започвах ново предаване. То щеше да се излъчва в събота от 12.15 ч. и да се назовава „ Дим над водата “. В знак на респект към една от обичаните ми групи „ Дийп Пърпъл “.
Протест, изродил се в бутафория...
На 14 юни 2013 година те назначиха за началник на Държавната организация за национална сигурност (ДАНС), т.е. на профилирания орган за контраразузнаване и сигурност Делян Пеевски. Той беше предприемач и медиен магнат, който по съвместителство работеше като народен представител от партията на Ахмед Доган. Имайки поради неприятния имидж в обществото на този 33-годишен „ съумял млад мъж “, както той самичък наричаше себе си, въобще не беше изненада, че единствено няколко часа след новината за неговото назначение за началник на ДАНС центърът на София се изпълни с протестиращи хора. Аз, несъмнено, също отидох пред Министерския съвет, с цел да поддържа с персоналното си наличие настояването за моментална оставка на Пеевски. На площада в действителност имаше всевъзможни хора – от налудните антикомунисти до хардкор левичари, от обичайните участници във всички типове митинги до хора, които за последно са протестирали на улицата преди повече от 20 години.
Само с едно свое предопределение новото държавно управление беше съумяло да настрои против себе голям брой български жители и да накара да стоят един до различен хора, които другояче даже не си говореха. Следващият ден беше събота и аз водех „ Деконструкция “. Започнах с това, че няма естествен човек, който би одобрил назначението на Делян Пеевски за началник на ДАНС. Предположих, че новите ръководещи се намират в толкоз тежка взаимозависимост от олигархичната група, чието лице е Пеевски, че нищо не могат да откажат. Казах още, че сега най-силно би трябвало да стачкуват точно редовите членове на ръководещата Българска социалистическа партия.
Защото левицата е знак на правдивост, взаимност, битка за по-добър живот на елементарните хора. Назначението на Пеевски пък е най-хубавото доказателство, че върхушката на Българска социалистическа партия няма нищо общо с същинските полезности на левицата. Завърших с това, че сега не трябва да се разделяме на леви и десни, либерали и консерватори, капиталисти и антикапиталисти. Сега всички без значение от политическите и идеологическите ни убеждения би трябвало да протестираме, до момента в който Делян Пеевски не бъде отхвърлен от поста. Десет минути преди края на предаването пристигна новината, че Пеевски е подал оставката си. Така неговото престояване на поста началник на ДАНС продължи единствено 24 часа. При закриването на „ Деконструкция “ споделих, че по-късно вечерта би трябвало още веднъж да протестираме. Просто би трябвало да накажем с нашето възмущение глупавия ход на държавното управление. Със сигурност, когато видят нашата непоносимост към сходни назначения, ръководещите доста ще внимават с всеки идващ собствен ход. И не просто призовавах да продължим с митинги. Ходих още няколко вечери на тях.
А с всеки минал ден тези митинги ме учудваха от ден на ден, а отношението ми към тях ставаше все по-критично. За това си имаше напълно основателни аргументи. Първо, от площадите някак неусетно изчезнаха хората с леви убеждения. Останаха десните, либералите и, несъмнено, последователите на ГЕРБ, която се намираше в непривичната за нея роля на съпротива. Второ, в написаните лозунги и виковете стартира да доминира пещерният антикомунизъм, присъщ за началото на 90-те години от вида „ с цел да има мир, Българска социалистическа партия в Сибир “ и други сходни глупотевини. И, трето, откакто Делян Пеевски към този момент не беше началник на ДАНС, главното искане на протестиращите стана това за оставката на държавното управление.
При това незабавна. Да, аз също обществено, по националното радио, бях подлагал на критика кабинета поради назначението на Пеевски. Но не смятах, че това е задоволителна причина за незабавна оставка на държавното управление. Пък и бях уверен, че ГЕРБ би трябвало да изкара един мандат в съпротива, а оставка на кабинета и нови избори щяха бързо да върнат на власт Бойко Борисов. Не мислех, че това е здравословно за демокрацията. Имаше и още една причина, която ме караше да се дистанцирам все по-силно от митингите против държавното управление. И тя се криеше в извънредно високото самочувствие, което демонстрираха неговите водачи и представители. С говоренето си в медиите те създаваха чувството, че само хората, които желаят оставката на държавното управление на Орешарски, са интелигентни и прелестни.
Всичко останали, които не се борят със зъби и нокти за тази оставка, са тъпи и изостанали. Използвайки един текст на писателя Георги Господинов, в който моят бивш другар пишеше, че „ протестиращият човек е хубав “, тези хора се самонарекоха „ умни и красиви “. Това самоизтъкване не просто ми беше неприятно. То ме отвращаваше. А до момента в който към момента обикалях улиците дружно с протестиращите, означих и различен един доста значителен миг. Личеше си, че огромната част от тези хора имат добър веществен статус.
Тоест въобще не ставаше дума за безработни или за жители с отчайващо ниски приходи. За болшинството протестиращи парите не бяха никакъв проблем. И това мощно личеше. И по никакъв начин не правеше положително усещане. Поне на мен. Най-вече поради снизхождението, с което тези хора се отнасяха към съгражданите си с по-ниски приходи, към тези, които не могат всяка вечер да вървят да стачкуват, тъй като би трябвало да работят, да изкарват пари, колкото и малко да са те.
Ето такива мисли ми се въртяха в главата, до момента в който следих дейните протестиращи.
А тъй като бях привикнал да приказвам по радиото за всичко, което мисля, започнах да споделям със слушателите на „ Деконструкция “ тези си наблюдения. Ето какво написах в уводния си коментар тъкмо две седмици след началото на митингите:
От няколко години светът ври и кипи. Статуквото е разтърсвано от всевъзможни митинги, протести и революции. Видяхме Арабска пролет, „ Окупирай Уолстрийт “, десетки хиляди недоволни хора излизаха и не престават да излизат по улиците на най-големите европейски и международни столици.
Като съпоставям митингите в другите страни и тези у нас, оставам с усещането, че и в тази сфера ние сме неповторими. Оказва се, че българските протестиращи са най-задоволените протестиращи в света. Как по този начин? Ами ето по този начин – по целия свят хората желаят по-добро систематизиране на приходите, по-високи заплати, по-достойни пенсии, орязване привилегиите на банкерите и топмениджърите. Искат суровите ограничения да бъдат ориентирани не против работещите до изнемога, а против представителите на транснационалната капиталистическа класа, които в действителност провокираха световната рецесия.
А у нас няма нищо такова. В най-бедната страна от Европейски Съюз, в страната с най-ниски заплати и пенсии никой не желае смяна на тъкмо това статукво. Така и не мога да схвана за какво хората, които стачкуват през днешния ден, не желаят да приказват за най-големия проблем на България – неравенството. Даже ми се коства, че нещо като цензура е наложена – за морални полезности и правова страна може да се приказва, а за ниски приходи не може. Явно съгласно „ умните и красивите “, изповядващи светлите десни хрумвания, това е демонстрация на неприятен усет и даже по-лошо, демонстрация на комунизъм, да не дава Господ! И тъй като никой не желае да бъде разгласен за болшевик, всички оглушително мълчат по тематиките, засягащи бедността.
Като цяло целият екип на „ Деконструкция “ – аз, Божан и Калина, не беше във екстаз от протестиращите, които скоро всички почнаха да назовават „ протестъри “. При това въобще не се бяхме наговаряли да имаме някаква наложително единодушие. Божан в никакъв случай не е харесвал протестния възторг. Всяко прекалено вдъхновение към сходни дейности му се виждаше подозрително. Предпочиташе да се подгавря с сходни мероприятия, в сравнение с да им се възхищава.
В своята графа „ Отечествен радиопреглед “ в „ Деконструкция “ той сподели следното:
Мнозина от митинга си показват рухването на държавното управление на Пламен Орешарски като финала от „ Властелинът на пръстените “, където Мордор се разпада в пламъци, а дребните безстрашни хобити и всички други положителни, красиви и умни приказни създания се прегръщат и плачат от благополучие. Тука обаче няма да е по този начин. Изгонваме ги в този момент, почитаеми, и даже не е нужно да се прибираме от площадите. Просто би трябвало да посрещнем с лаврови венци генерал-лейтенант експремиера лекар Борисов, качен на своя правилен в борбите Буцефал, т.е. вторият човек в ГЕРБ, господин Цветан Цветанов. Така мафиотизацията и олигархията ще бъдат победени за следващ път, а Делян Пеевски изобщо да не се надява на такива неща като началник на ДАНС. Той ще бъде строго осъден. Ще получи само два-три милиарда, с цел да си купи този път дял от фейсбук, малко блогъри и няколко неправителствени организации, с цел да не се излага пред хората с остарелите си способи на влияние върху масите.
Думите на Божан в действителност се оказаха оракулски. След края на митингите, които сякаш трябваше да унищожат изцяло мафията и олигархията, Делян Пеевски освен не беше опустошен и унищожен, ами в противен случай, стана още по-богат и авторитетен.
Междувременно справедливите митинги против назначението на този човек за началник на ДАНС от дълго време се бяха трансформирали в протестърска бутафория. В нея участваха няколко групи хора – деятелите на ГЕРБ, които желаеха още веднъж да видят партията си на власт, последователи на ДСБ, Съюз на демократичните сили и всевъзможни други дребни десни партии, които не бяха съумели да влязат в Народното събрание, както и деятели на демократичните неправителствени организации, които избраха на власт да е ГЕРБ, а не Българска социалистическа партия. Цялата тази нечестива амалгама се представяше за „ достоверно гражданско общество “, която се бори за „ морал в политиката “. Пълна неистина и измама, която не можех да претърпявам. Постоянно се гаврех с това лъжегражданско общество – както в „ Деконструкция “, по този начин и от страницата си във Facebook. Постоянно се подигравах с протестърите. И те, естествено, нямаше по какъв начин да харесат това. Съвсем скоро герберите, костовистите и софийските либерали ме оповестиха за собствен главен зложелател. Аз пък въобще не се трогнах и заявих, че всеки естествен човек би се зарадвал, когато разбере, че тези наследници на Тартюф не го харесват.
Познавах задоволително добре множеството протестъри, които раздвояваха в последно време вниманието си сред рецензиите си към държавното управление и хейта по мой адрес. Бяхме се движили в едни и същи среди, даже в избрани моменти имахме общи хрумвания. Само че с времето пътищата ни се разделиха. Повечето от тях останаха в областта на нетърпящия възражения демократизъм, на безкомпромисното десничарство. Основаха редица неправителствени организации, прехранваха се от задгранични помощи. Аз пък започнах мощно да не одобрявам тези занимания. Особено не ми харесваха опитите деятелите на всевъзможните NGO да се показват като „ глас и съвест на епохата “, да се изживяват като безспорни „ носители на експертизата “ и снизходително да поучават всички останали.
Именно тези хора, които толкоз не харесвах, се трансфораха в съществени представители на протестърската бутафория от лятото на 2013 година Силно ме дразнеше и това, че тези хора правеха всичко допустимо, с цел да върнат ГЕРБ на власт, а другояче се обявяваха за съперници на Бойко Борисов и за „ непартийни деятели “. Не ги харесвах и ми личеше. Те също не ме харесваха. Изобщо не ме вълнуваше тяхното отношение, само че, за жалост, това опълчване се възпроизведе и на терена на Българското национално радио. Оказа се, че някои от сътрудниците ми в „ Хоризонт “ поддържат протестърите. Това не ме изненада. В оня миг медиите представяха протестърите като жертвоготовни герои, като самоотвержени борци против статуквото.
Трябваше да ги харесваш, в случай че искаш да си съвременен и в крайник в времето. „ Не виждате ли какъв драмсъстав са всички тези „ цивилен деятели “, пробвах се да увещавам сътрудниците, които харесваха протестърите, никакви идеали не ги интересуват. Единственото, което желаят, е да върнат ГЕРБ на власт, както и да вкарат в Народното събрание другите десни партийки, които се издъниха на последните избори. “ Не ми имаха вяра. Смятаха, че протестърите са прелестни хора, които би трябвало да бъдат подкрепяни. И надлежно почнахме да се караме. Днес от дистанцията на времето признавам, че беше неточност да се карам с сътрудниците си поради тези използвачи. Особено скърбя за безумните разногласия, които водихме със Силвия Великова, и за това, че стигнахме до такава степен да не си приказваме година и половина. Толкова дълго време бяхме работили дружно, в това число и в мои излъчвания. Даже дружно ни уволниха през 2001 година Безумно беше да се караме поради едни политически лицемери.
Много ме дразнеха тези хора. Най-силно ме потрисаха претенциите им. А най-ужасна беше претенцията им, че са „ либерали “ и „ бранители на свободата на словото “. Ето какво написах по този мотив в една публикация за в. „ Преса “, озаглавена „ Нетърпимостта на десницата “:
Сигурно сте забелязали, че не „ комунистите “, а точно десните демократи преследват с особена непоносимост всяко мнение, което се разграничава от тяхното, и са подготвени да раздерат всеки човек, който се осмели да изкаже позиция, оспорваща десн
На близо 400 страници Волгин споделя на първо място за работата си в стратегия " Хоризонт " на БНР, където е бил дълготраен началник и водещ на предаванията " 12 плюс 3 ", " Без надзор ", " Дим над водата ", " Деконструкция " " Политически НЕкоректно ". Някои от тях са сваляни от ефир, а Волгин постоянно е наказван и даже уволняван.
В книгата той споделя за всички борби, които е трябвало да води в името на това слушателите да чуват неща, за които не е признато да се приказва.
Професионалният път на Петър Волгин в БНР е историята на една непрекъсната опозиция, на перманентната гражданска война против статуквото.
С книгата си, както и с всиките си изяви Петър Волгин демонстрира, че би трябвало да чупим клишета, да излизаме от заложените схеми. Само по този начин можем да бъдем сигурни, че животът ни има смисъл.
Епицентър. бг ще разгласява няколко фрагмента от книгата на Волгин " Живот в радиото ".
Днес ви предлагаме главата:
Ето Симеон идва!
А имаше какво да се разяснява. До парламентарните избори оставаха по-малко от три месеца. Управляващите от Съюз на демократичните сили смятаха, че ще ги завоюват без проблеми. Да, недоволството у огромна част от хората във връзка на държавното управление на Ив. Костов непрекъснато се усилваше. Само че главната опозиционна мощ Българска социалистическа партия не успяваше да се възползва от това. Хората недоволстваха, само че доста от тях не смятаха, че социалистическата партия е добра опция. Единственото, от което хората на Костов евентуално са се тормозили, беше енигматичното държание на Симеон Сакскобургготски.
В началото на 2001 година Конституционният съд попари възможните планове на някогашния монарх да стане президент. Оставаше му само опцията да се бори за премиерското място. Повечето наблюдаващи смятаха, че той няма да се впуска в сходна случка. Вярно е, хората го харесваха, обаче с цел да спечелиш парламентарните избори, твърдяха мастити разбирачи, е нужна добре смазана партийна машина, с която Симеон не разполага.
Ето в такива дълбокомислени разсъждения минаваше времето до 6 април 2001 година, когато Симеон Сакскобургготски, изправен на поляната пред двореца „ Врана “, произнесе станалото към този момент популярно свое послание. Всъщност той не сподели нищо по-различно от това, което приказват водачите на нови политически партии – ситуацията в страната е зле, хората страдат, в случай че желаете смяна и по-добър живот, изберете мен. Сакскобургготски разгласи и основаването на нова политическа мощ, която носеше неговото име – Национално придвижване „ Симеон Втори “. Може би единственото друго в експозето на новия партиен водач беше споменаването на една цифра: Готов съм да предложа скица от стопански ограничения и социално-икономическо партньорство, чрез които не по-късно от 800 дни фамозното българско усърдие и деятелност ще трансформират живота ви. Публиката, наподобява, разбра напълно безусловно претендента за предстоящ министър председател и реши, че в случай че му връчи властта, след 800 дни България ще се трансформира в същински земен парадайс.
Имаше много сюрпризирани, откакто Симеон недвусмислено съобщи, че ще взе участие на идните парламентарни избори. А най-изненадани бяха маститите политолози, гравитиращи към ръководещия Съюз на демократичните сили. До самия 6 април те не спираха да убеждават Иван Костов, че Сакскобургготски не съставлява опасност за него и че в формалното си послание щял да каже по какъв начин застава с целия си престиж зад Съюз на демократичните сили, признака на евроатлантическата модерност. Е, той пък сподели тъкмо противоположното на това, което пророкуваха разбирачите. И яростта, с която се нахвърлиха върху новия съперник, беше обяснима.
Разбира се, аз не харесвах ръководещите. А пък откакто техните прислужници в БНР уволниха мен и сътрудниците ми, напълно нямах мотиви да ги одобрявам. Обаче не гледах с особена благосклонност и на зараждащата се партия и на нейния водач. Поради една съществена причина. Струваше ми се, че желанието на болшинството гласоподаватели да заложат на Сакскобургготски показва един бездънен народопсихологически комплекс. Тоест ние признавахме, че не сме в положение да решим сами проблемите си и постоянно чакаме някой извън да пристигна и да свърши нашата работа.
В коментара си за страницата „ Без надзор “ на „ 24 часа “ написах следното:
Продължаваме да разчитаме не на себе си, а на някой различен, който да ни ОПРАВИ. Не имаме вяра в личните си качества, не се осмеляваме да допуснем даже, че измежду 8 милиона българи има най-малко няколкостотин души, които са в положение да свършат нещо потребно за страната си. И няма какво да се сърдим нито на Симеон Втори, нито на царедворците, които ще се изпотрепят от бързане, с цел да влязат в листите. Големият проблем е в нашия си комплекс за непълноценност, в неспособността да преодолеем инфантилизма си.
А единствено два дни преди Симеон Сакскобургготски да направи обръщението, което щеше да преобърне българската политика, се случи събитие, извънредно значимо за всички протестиращи в БНР. Върховният административен съд разгласи за нелегитимен избора на Иван Бориславов за началник на радиото. Върховен административен съд анулира решението на НСРТ от 6 февруари, защото е взето въз основа на оферти, които са в прорез със Закона за юридическите лица с нестопанска цел и с уставите на организациите, номинирали Бориславов за началник. Така изчезна главният темел, върху който се крепеше властта в БНР – претенцията за легитимност.
Вече не просто ние, протестиращите, нито пък симпатизиращи на битката ни хора твърдяхме, че от 6 февруари насам радиовластта е нелегитимна. Сега тъкмо същото сподели и съдът – институцията, чиито решения трябваше да бъдат одобрявани от всички. Без значение дали им харесва или не. Междувременно и.д. шефът Бръзицов и подчинените му по-дребни началници напълно не се впечатлиха от обстоятелството, че съдът на процедура ги е оповестил за нелегитимни. Седмица след решението на Върховен административен съд бяха уволнени и последните знакови лица на митингите в радиото – Силвия Великова, Таня Величкова, Петър Галев, Красимир Луканов, Диана Чепишева, Катя Лещанска.
Формално властта в БНР можеше да чества победа. Всички нейни отявлени критици в радиото бяха уволнени. Но това беше класическа куха победа. Първо, голямата част от българското общество като се изключи железобетонните почитатели на Съюз на демократичните сили ни поддържаше. Второ, съвсем цялата медийна общественост беше на наша страна. Дори и проправителствените вестници „ Капитал “ и „ Дневник “ не си позволяваха да поддържат Бръзицов и компания. Единствено „ Демокрация “ продължаваше да възхвалява „ духовността “ и „ интелигентното говорене “, които се леели от ефира на БНР при новата власт. Все отново приказваме за печатния орган на ръководещата партия. Там нямаше по какъв начин да излиза друго. Трето, от ден на ден ми се струваше, че извънредно дърварският метод на осъществяване на разправата в радиото ще се отрази освен на професионалните биографии на превратаджиите. Беше неизбежно това да удари и рейтинга на ръководещата партия. Във въздуха се усещаше все по-засилващото се отрицание към държавното управление на Иван Костов. Случаят в БНР единствено потвърждаваше тезата за самозабравянето на този министър председател, за това, че публичното мнение за него няма никакво значение, че прави само нещата, които си е наумил. Може би, в случай че оставаха две години до изборите, щеше да му се размине, хората щяха да не помнят. Само че до изборите оставаха единствено два месеца и репресиите в БНР нямаше по какъв начин да не се отразят върху резултатите.
А последните уволнения се отразиха и на самите радиоуправляващи. Нашият колета Величко Конакчиев, който беше влезнал в Управително съвет на БНР и до този миг защитаваше всичките дейности на този орган, подаде оставка. Обясни, че бил изрично срещу уволненията и по тази причина напуснал. По-подозрително настроените сътрудници си обясниха напускането му като опит „ да вземе завоя “. Съдът към този момент беше определил избора на Иван Бориславов за началник за противозаконен, което означаваше, че рано или късно ще има ново управление. Ето за какво подозрителните сътрудници смятаха, че Величко просто се пробва да се разграничи от довчерашните си другари и даже също да се разгласи за протестиращ. Аз пък не желаех да мисля по този начин. Искаше ми се да имам вяра, че при всичките си недостатъци Величко въпреки всичко е заслужен човек, че е осъзнал какъв брой неверно е било да се ангажира с актуалната власт в радиото и че откровено се разкайва. Смятах, че е редно да му извиним.
И в това време бях уверен, че има хора, на които не трябва да бъде прощавано. Най-вече поради претенциите им. Говоря за тези, които се бяха провъзгласили за „ интелектуалци “, „ създатели “, „ културен хайлайф “ и които от тази висота раздаваха морални присъди, наричайки ни „ комунисти “, „ ченгета “, „ некултурници “. Действителността сподели, че точно хората с най-големите искания се провалиха най-зрелищно. Със зъби и нокти бяха защитавали идея, която не просто болшинството българи, само че и самият съд дефинираха като нелегитимна. Някои от тези лица не просто бяха защитавали Бориславов, Бръзицов и останалата компания, ами бяха призовавали за още по-крути ограничения по отношение на публицистите, които не одобряваха тези лица.
Тези, които се определяха като „ съвест на нацията “, които се кълняха, че са подготвени да умрат за свободата на изложение на мненията даже когато са разнообразни от техните, в този момент упорстваха за цензура и уволнения. В името на плурализма и демокрацията, несъмнено. И едно от най-важните неща, които нашият митинг направи отвън отбраната на свободата на словото, беше точно демаскирането на сходни „ интелектуалци “ и „ създатели “. Битката към БНР сподели, че никакъв „ културен хайлайф “ не са тези хора. Ставаше дума за най-обикновени службогонци, които криеха меркантилността си зад приказки, защитаващи „ духовността “. По един забавен метод този митинг се трансформира в продължение на спряното към този момент „ Без надзор “. Защото една от главните цели, които си поставях в шоуто, беше точно разобличаването на претенциозността. В най-различните нейни проявления. Много хора точно за това ми се сърдеха. Защото там споделях и показвах неща, които те не биха желали да се чуят или покажат.
Искаха да бъдат морални или интелектуални стожери, до момента в който аз намерено демонстрирах убогата им същина. Вярно, в един миг цензурските им напъни съумяха – „ Без надзор “ беше спряно, аз бях уволнен. Но за мен по-важното бе да скъсам интелектуалното було, с което въпросните „ създатели “ се опитваха да прикриват бездарието си. И тъй като не смятах, че сходни лица заслужават амнистия, нямах никакво желание да спирам с проявлението на същинския им лик. Ето какво написах във връзка „ демократичните интелектуалци “ на страницата „ Без надзор “ в „ 24 часа “:
Това са персони, които оцеляват при всички режими и във всички условия! Не единствено оцеляват. Те благоденстват и просперират. Не толкоз от дълго време възпяваха социалистическия парадайс, в този момент се прехласват пред капиталистическите чудеса. А най-интересното е, че никой не може да ги помръдне от моралните пиедестали, върху които сами са се качили. И в случай че единствено се опиташ да им припомниш предходното блюдолизнечене, мигновено ще те разгласят за гамен, тъпанар и рушител на културната традиция. Основният миг в тази традиция е, че съвсем всички български интелектуалци са изпитвали голямо наслаждение от близостта си с властта. Нещо повече, за тях държавният пост, секретарката и служебният автомобил са наложителна част от имиджа на създателя. Липсата на тези атрибути кара българският публицист да се усеща несръчен и неуспешен. В дълбокото несъзнавано на неговата провинциална душица кабинетът с меката мебел има доста по-висока цена от издадените книги. Някой може да каже, че и в други времена и страни огромните писатели са служили на властта. Гьоте да вземем за пример е бил скришен консултант. Само дето има една дребна детайлност. От Гьоте ще остане „ Фауст “, а от нашенските секрети и очевидни съветници на властта, които, кой знае за какво, се назовават интелектуалци, ще остане единствено чувството за нечистоплътност.
Разбира се, използвах многото отворило ми се свободно време след уволнението от БНР освен с цел да обмислям за хамелеонщината на българския интелектуалец, за пристрастеността му да служи на всяка власт, била тя комунистическа, антикомунистическа или някаква по средата. Много желаех, когато се върнем на работа (в това в никакъв случай не съм се съмнявал), да създадем едно друго радио. Различно освен от това, което беше сега и което се беше трансформирало в царство на бездарието и властопослушанието. Исках да бъде друго и от това, в което ние работехме. Исках да бъдем още по-смели, още по-иновативни, да не се опасяваме да опитвам. Исках непрекъснато да демонстрираме, че БНР и в частност „ Хоризонт “ не са някаква чугунена институция, която не предстои на смяна. Тъкмо противоположното. Именно тъй като бяхме институция, новите неща, истинските неща, трябваше първо при нас да се случват. Вярвах тогава, а и не преставам да имам вяра, че в националното радио работят хора, които в пъти превъзхождат заетите в частните медии.
Единственото, по което може би им отстъпвахме, беше дързостта. На тях не им пукаше. Ние непрекъснато се съобразявахме. Ама какво ще каже този, какво ще означи оня, по какъв начин ще ни оцени третият. Крайно ненужно беше това вземане предвид. Само си губехме времето с него. Просто трябваше да работим, да опитвам, да не се плашим от неточности. Повечето от тези, които протестирахме най-активно против безобразията, вършени от НСРТ и от техните назначенци, бяхме на малко по-малко или на малко повече от 30 години. Беше неуместно да чакаме да станем на 50, с цел да почнем да мислим за някакви дълбоки промени. Сега трябваше да го вършим. Трябваше да използваме силата около митингите и да стартираме в действителност на чисто. Никога не съм считал, че преди избора на Бориславов за началник БНР е била съвършената медия. Работейки там, правейки „ скандалното “ си радио-шоу, най-добре виждах минусите на радиото.
Но в това време знаех, че тези дефекти могат да бъдат преодолени. Разбира се, това нямаше да стане с назначението за началници на всякакви чичовци, чиято креативна фикция беше изчезнала още преди десетилетия. Недостатъците можеха да бъдат преодолени с напъните на всички.
Един от главните проблеми на доста от работещите в БНР във всички негови стратегии беше, че гледаха на работното си място като на обществен дом. За тях радиото беше комфортно пространство, където можеше да се живее добре с малко старания. Вярно, заплащането не беше кой знае какво, само че човек можеше да се помири с този факт, в случай че не се постановяваше да се напряга изключително. Много желаех да сложим край точно на това мислене. БНР не трябваше да бъде обществен дом, а място за смели опити. В него трябваше да работят хора, които са подготвени да подценен спокойствието си в името на новото. След като с „ Без надзор “ бях посочил, че е изцяло допустимо скъсването с уюта на статуквото, за какво същото да не създадат и други? Струваше ми се изцяло постижимо. Също по този начин изцяло допустимо ми изглеждаше намаляването на броя на „ мъртвите души “ в радиото, на хората, които можеха да бъдат видени единствено в деня на приемането на заплатата. Бях уверен, че същински положителната работа се прави с малко, само че добре стимулирани хора. Споделях възгледа, че е по-добре да работиш с двама души, които да получават доста пари, в сравнение с с двайсет, които да се задоволяват със стотинки. Струваше ми се, че дълбоката рецесия, в която беше вкарано националното радио, не трябва да бъде тълкувана единствено като злокобно събитие. Тя можеше да се трансформира и във опция. Възможност да се отървем, в случай че не от всички, то най-малко от огромна част от недъзите си. Именно времето след огромна рецесия е най-подходящо за радикални преобразувания. В спокойните интервали множеството хора нямат никакво предпочитание да се трансформират. Дори и нещо да не е наред, те си споделят, че могат да си карат и по този начин. А в този момент с очите си видяхме, че няма по какъв начин да си я „ караме, както до момента “.
Всъщност превратът, замяната на съвсем целия „ Хоризонт “ за негативно време станаха вероятни точно поради съществуването на голям брой „ мъртви души “. Тъкмо те, които в продължение на години се бяха спотайвали по кьошетата, нагледно казано, в този момент използваха момента, с цел да изпълзят и самомнително да заявят, че с нищо не са по-лоши от останалите, че заслужават да им се даде късмет. Е, получиха си шанса, в резултат на което радиото се срина. Потвърди се наблюдението ми, че отводът от промени може да се отрази пагубно на организацията. Така че, в случай че в този момент искахме БНР в действителност да се промени, а не просто ние да се върнем на старите си места, трябваше да настояваме за съществени промени в метода на работа и в подбора на хората.
И до момента в който аз запълвах свободното си време с сходни концептуални медийни разсъждения, започваше подготовката на следващия кръг от драмата към БНР. След като съдът разгласи за незабележим избора на Иван Бориславов за началник, предстоеше за трети път в границите на пет месеца НСРТ да избира общоприет шеф на радиото. Основната разлика с предходните два избора беше, че в този момент съвсем нямаше искащи да заемат поста. Първо, постът се оказа извънредно неустойчив, второ, НСРТ, който организираше състезанието, беше изгубил всевъзможен престиж и, трето, предстояха парламентарни избори. Нямаше да бъде никаква изненада, в случай че има нови ръководещи и те решат да сменят шефовете на БНР и Българска национална телевизия. Така че какъв беше смисълът да се бориш за позиция, от която ще бъдеш махнат след три месеца? Вероятно точно сходни разсъждения бяха отказали хората с добра професионална известност в медийните среди да се ангажират с присъединяване в третия за годината конкурс за радиошеф. Обаче нов началник въпреки всичко трябваше да има. И освен поради правосъдното премахване на остарелия. По време на тримесечното извънредно некадърно ръководство на Бориславов, Бръзицов и компания БНР беше потънало. В бюджета зееха големи дупки, а се бяхме сринали и в рейтингите. Независимо от конкуренцията постоянно сме били преди всичко във всички ранглисти, а в този момент се бяхме свлекли на трета позиция. Ето за какво радиото час по-скоро трябваше да има нов шеф. При това трябваше да е човек, който да се употребява с доверието на колкото се може по-голяма част от работещите там.
След няколко седмици на публични и неофициални диалози, в които интензивно се включихме и ние, протестиращите, с евентуални претенденти, след голям брой повече или по-малко безапелационни отводи се оказа, че единственият човек, който изрази подготвеност да застане отпред на БНР беше... Поля Станчева. Очевидна беше иронията в това развиване на събитията. Само преди половин година Поля беше кандидатурата на ръководещата партия и сигурен претендент за поста. Не съумя от първия път, не съумя и от втория, а изглеждаше, че в този момент, когато ръководещите бяха инкасирали тежки загуби поради метода, по който (не) се оправиха с рецесията в БНР, тя най-сетне щеше да успее. Сега обаче за разлика отпреди половин година Поля Станчева към този момент не беше кандидатката на Съюз на демократичните сили. Първо, след неуспеха си с радиото ръководещата партия правеше всичко допустимо, с цел да се дистанцира от ставащото там. И, второ, самата Поля бягаше от сходно обвързване. Да, Съюз на демократичните сили към момента управляваше, обаче новата партия, ръководена от царя, печелеше от ден на ден и повече благосклонности. Ето за какво на инат на прогнозите на услужливите към властта социологически организации Иван Костов можеше и да не повтори мандата си. Поля Станчева сигурно си е давала сметка за това и надлежно по никакъв начин не би желала да продължи да бъде етикетирана като „ индивидът на Съюз на демократичните сили “.
В последна сметка НСРТ реши да не организира конкурс за общоприет шеф на БНР, а непосредствено да назначи на поста Поля Станчева. Тя в действителност изглеждаше най-хубавият вид в оня миг. Беше отказала да влезе в Управителния съвет на Бориславов и надлежно не можеше да бъде упрекната, че е подкрепяла превратаджиите. В също време през целия интервал на рецесията изрично отхвърляше да поддържа намерено протестиращите. Това пък означаваше, че последователите на отиващото си управление нямаха съображение да се опасяват, че ще ги репресира. Класическа консенсусна персона – нито въплъщение на статуквото вид „ Бориславов “, нито абсурден бунтовник вид „ Волгин “ или „ Великова “. Би трябвало да няма недоволни от нейното избиране за радиошеф. Допълнителни точки ѝ донесе обещанието, че ще върне на работа всички уволнени от предходното управление. Вярно, не посочи по кое време ще стане това, оправдавайки се с някакви бюрократични аргументи. Ние пък имахме единствено едно условие – звученето на стратегиите да бъде възобновено във типа преди 19 март 2001 година, т.е. преди датата на преврата.
А аз имах доста мощно чувство, че нашето връщане на работа беше в директна взаимозависимост от резултатите на парламентарните избори. Бях сигурен, че в случай че Съюз на демократичните сили, чиито функционери стояха в основата на разправата с радиото, спечелеше изборите, възобновяване ни щеше много да се забави. Обратно, в случай че ръководещите загубеха, щяхме да се върнем в БНР допустимо най-бързо. Разбира се, партията на Костов прилагаше всевъзможни номера в устрема си да завоюва. Първо, беше отказана регистрация на Национална движение „Симеон Втори". Царската партия отговори, като се коалира с две тотално незнайни до този миг партии, и по този начин се яви на изборите. Вторият и много по-хитър ход на ръководещите беше в основаването на две обединения, чиито имена изумително напомняха името на Национална движение „Симеон Втори". Идеята беше, че немалка част от възрастните почитатели на Сакскобургготски ще се заблудят и ще гласоподават за някое от ментетата. Въпреки тези „ маньоври “ обаче, както и макар масираната поддръжка, която оказваха на Съюз на демократичните сили националните радио и телевизия, във въздуха просто се усещаше желанието за смяна. И с всеки минал ден ставаше все по-ясно, че множеството от хората, които желаеха Съюз на демократичните сили да отстъпи властта, имаха намерение да поддържат партията на царя.
На 17 юни 2001 година, датата на парламентарните избори, стана ясно това, в което верноподаническите социолози и медии на Иван Костов изрично отказваха да повярват. За основаната единствено два месеца по-рано партия на царя гласоподаваха близо 2 милиона гласоподаватели. Това бяха 42,7% и 120 депутатски места. Национална движение „Симеон Втори" сигурно щеше да има безусловно болшинство в Народното събрание, в случай че не бяха двете царски „ ментета “. Едното взе 1,7%, а второто за малко не влезе и в Народното събрание със своите 3,44%. Тъй или другояче триумфът на Симеон Сакскобургготски беше реалност. Както и неуспехът на Иван Костов, чиято партия завоюва едвам 18,2%. Победата на Национална движение „Симеон Втори" се очакваше, само че никой не смяташе тя да бъде толкоз безапелационна. Иван Костов беше толкоз смутен, толкоз афектиран на гласоподавателите, че в продължение на две години не даде нито едно изявление. Аз пък бях сигурен, че станалото в радиото – опитите за цензура, превратът, уволненията – са изиграли напълно немаловажна роля в желанието на хората да се отърват от властническото Костово ръководство. Директно бяха видели какви ги прави една самозабравила се власт. Така че, без да ни заплащат нито тайните служби, нито Българска социалистическа партия, нито Национална движение „Симеон Втори", протестиращите в БНР бяхме съдействали за загубата на Съюз на демократичните сили, т.е. за възобновяване на демокрацията.
Точно четири дни след изборите всички уволнени от радиото бяхме възобновени на работа. На предходните си места. Единствената оригиналност беше обвързвана с мен. Освен началник на „ 12 плюс 3 “ към този момент бях началник и на обзорното политическо предаване „ Нещо повече “. Имаше обаче и една друга, доста по-съществена смяна в професионалното ми съществуване. Оставях „ Без надзор “ в предишното и започвах ново предаване. То щеше да се излъчва в събота от 12.15 ч. и да се назовава „ Дим над водата “. В знак на респект към една от обичаните ми групи „ Дийп Пърпъл “.
Протест, изродил се в бутафория...
На 14 юни 2013 година те назначиха за началник на Държавната организация за национална сигурност (ДАНС), т.е. на профилирания орган за контраразузнаване и сигурност Делян Пеевски. Той беше предприемач и медиен магнат, който по съвместителство работеше като народен представител от партията на Ахмед Доган. Имайки поради неприятния имидж в обществото на този 33-годишен „ съумял млад мъж “, както той самичък наричаше себе си, въобще не беше изненада, че единствено няколко часа след новината за неговото назначение за началник на ДАНС центърът на София се изпълни с протестиращи хора. Аз, несъмнено, също отидох пред Министерския съвет, с цел да поддържа с персоналното си наличие настояването за моментална оставка на Пеевски. На площада в действителност имаше всевъзможни хора – от налудните антикомунисти до хардкор левичари, от обичайните участници във всички типове митинги до хора, които за последно са протестирали на улицата преди повече от 20 години.
Само с едно свое предопределение новото държавно управление беше съумяло да настрои против себе голям брой български жители и да накара да стоят един до различен хора, които другояче даже не си говореха. Следващият ден беше събота и аз водех „ Деконструкция “. Започнах с това, че няма естествен човек, който би одобрил назначението на Делян Пеевски за началник на ДАНС. Предположих, че новите ръководещи се намират в толкоз тежка взаимозависимост от олигархичната група, чието лице е Пеевски, че нищо не могат да откажат. Казах още, че сега най-силно би трябвало да стачкуват точно редовите членове на ръководещата Българска социалистическа партия.
Защото левицата е знак на правдивост, взаимност, битка за по-добър живот на елементарните хора. Назначението на Пеевски пък е най-хубавото доказателство, че върхушката на Българска социалистическа партия няма нищо общо с същинските полезности на левицата. Завърших с това, че сега не трябва да се разделяме на леви и десни, либерали и консерватори, капиталисти и антикапиталисти. Сега всички без значение от политическите и идеологическите ни убеждения би трябвало да протестираме, до момента в който Делян Пеевски не бъде отхвърлен от поста. Десет минути преди края на предаването пристигна новината, че Пеевски е подал оставката си. Така неговото престояване на поста началник на ДАНС продължи единствено 24 часа. При закриването на „ Деконструкция “ споделих, че по-късно вечерта би трябвало още веднъж да протестираме. Просто би трябвало да накажем с нашето възмущение глупавия ход на държавното управление. Със сигурност, когато видят нашата непоносимост към сходни назначения, ръководещите доста ще внимават с всеки идващ собствен ход. И не просто призовавах да продължим с митинги. Ходих още няколко вечери на тях.
А с всеки минал ден тези митинги ме учудваха от ден на ден, а отношението ми към тях ставаше все по-критично. За това си имаше напълно основателни аргументи. Първо, от площадите някак неусетно изчезнаха хората с леви убеждения. Останаха десните, либералите и, несъмнено, последователите на ГЕРБ, която се намираше в непривичната за нея роля на съпротива. Второ, в написаните лозунги и виковете стартира да доминира пещерният антикомунизъм, присъщ за началото на 90-те години от вида „ с цел да има мир, Българска социалистическа партия в Сибир “ и други сходни глупотевини. И, трето, откакто Делян Пеевски към този момент не беше началник на ДАНС, главното искане на протестиращите стана това за оставката на държавното управление.
При това незабавна. Да, аз също обществено, по националното радио, бях подлагал на критика кабинета поради назначението на Пеевски. Но не смятах, че това е задоволителна причина за незабавна оставка на държавното управление. Пък и бях уверен, че ГЕРБ би трябвало да изкара един мандат в съпротива, а оставка на кабинета и нови избори щяха бързо да върнат на власт Бойко Борисов. Не мислех, че това е здравословно за демокрацията. Имаше и още една причина, която ме караше да се дистанцирам все по-силно от митингите против държавното управление. И тя се криеше в извънредно високото самочувствие, което демонстрираха неговите водачи и представители. С говоренето си в медиите те създаваха чувството, че само хората, които желаят оставката на държавното управление на Орешарски, са интелигентни и прелестни.
Всичко останали, които не се борят със зъби и нокти за тази оставка, са тъпи и изостанали. Използвайки един текст на писателя Георги Господинов, в който моят бивш другар пишеше, че „ протестиращият човек е хубав “, тези хора се самонарекоха „ умни и красиви “. Това самоизтъкване не просто ми беше неприятно. То ме отвращаваше. А до момента в който към момента обикалях улиците дружно с протестиращите, означих и различен един доста значителен миг. Личеше си, че огромната част от тези хора имат добър веществен статус.
Тоест въобще не ставаше дума за безработни или за жители с отчайващо ниски приходи. За болшинството протестиращи парите не бяха никакъв проблем. И това мощно личеше. И по никакъв начин не правеше положително усещане. Поне на мен. Най-вече поради снизхождението, с което тези хора се отнасяха към съгражданите си с по-ниски приходи, към тези, които не могат всяка вечер да вървят да стачкуват, тъй като би трябвало да работят, да изкарват пари, колкото и малко да са те.
Ето такива мисли ми се въртяха в главата, до момента в който следих дейните протестиращи.
А тъй като бях привикнал да приказвам по радиото за всичко, което мисля, започнах да споделям със слушателите на „ Деконструкция “ тези си наблюдения. Ето какво написах в уводния си коментар тъкмо две седмици след началото на митингите:
От няколко години светът ври и кипи. Статуквото е разтърсвано от всевъзможни митинги, протести и революции. Видяхме Арабска пролет, „ Окупирай Уолстрийт “, десетки хиляди недоволни хора излизаха и не престават да излизат по улиците на най-големите европейски и международни столици.
Като съпоставям митингите в другите страни и тези у нас, оставам с усещането, че и в тази сфера ние сме неповторими. Оказва се, че българските протестиращи са най-задоволените протестиращи в света. Как по този начин? Ами ето по този начин – по целия свят хората желаят по-добро систематизиране на приходите, по-високи заплати, по-достойни пенсии, орязване привилегиите на банкерите и топмениджърите. Искат суровите ограничения да бъдат ориентирани не против работещите до изнемога, а против представителите на транснационалната капиталистическа класа, които в действителност провокираха световната рецесия.
А у нас няма нищо такова. В най-бедната страна от Европейски Съюз, в страната с най-ниски заплати и пенсии никой не желае смяна на тъкмо това статукво. Така и не мога да схвана за какво хората, които стачкуват през днешния ден, не желаят да приказват за най-големия проблем на България – неравенството. Даже ми се коства, че нещо като цензура е наложена – за морални полезности и правова страна може да се приказва, а за ниски приходи не може. Явно съгласно „ умните и красивите “, изповядващи светлите десни хрумвания, това е демонстрация на неприятен усет и даже по-лошо, демонстрация на комунизъм, да не дава Господ! И тъй като никой не желае да бъде разгласен за болшевик, всички оглушително мълчат по тематиките, засягащи бедността.
Като цяло целият екип на „ Деконструкция “ – аз, Божан и Калина, не беше във екстаз от протестиращите, които скоро всички почнаха да назовават „ протестъри “. При това въобще не се бяхме наговаряли да имаме някаква наложително единодушие. Божан в никакъв случай не е харесвал протестния възторг. Всяко прекалено вдъхновение към сходни дейности му се виждаше подозрително. Предпочиташе да се подгавря с сходни мероприятия, в сравнение с да им се възхищава.
В своята графа „ Отечествен радиопреглед “ в „ Деконструкция “ той сподели следното:
Мнозина от митинга си показват рухването на държавното управление на Пламен Орешарски като финала от „ Властелинът на пръстените “, където Мордор се разпада в пламъци, а дребните безстрашни хобити и всички други положителни, красиви и умни приказни създания се прегръщат и плачат от благополучие. Тука обаче няма да е по този начин. Изгонваме ги в този момент, почитаеми, и даже не е нужно да се прибираме от площадите. Просто би трябвало да посрещнем с лаврови венци генерал-лейтенант експремиера лекар Борисов, качен на своя правилен в борбите Буцефал, т.е. вторият човек в ГЕРБ, господин Цветан Цветанов. Така мафиотизацията и олигархията ще бъдат победени за следващ път, а Делян Пеевски изобщо да не се надява на такива неща като началник на ДАНС. Той ще бъде строго осъден. Ще получи само два-три милиарда, с цел да си купи този път дял от фейсбук, малко блогъри и няколко неправителствени организации, с цел да не се излага пред хората с остарелите си способи на влияние върху масите.
Думите на Божан в действителност се оказаха оракулски. След края на митингите, които сякаш трябваше да унищожат изцяло мафията и олигархията, Делян Пеевски освен не беше опустошен и унищожен, ами в противен случай, стана още по-богат и авторитетен.
Междувременно справедливите митинги против назначението на този човек за началник на ДАНС от дълго време се бяха трансформирали в протестърска бутафория. В нея участваха няколко групи хора – деятелите на ГЕРБ, които желаеха още веднъж да видят партията си на власт, последователи на ДСБ, Съюз на демократичните сили и всевъзможни други дребни десни партии, които не бяха съумели да влязат в Народното събрание, както и деятели на демократичните неправителствени организации, които избраха на власт да е ГЕРБ, а не Българска социалистическа партия. Цялата тази нечестива амалгама се представяше за „ достоверно гражданско общество “, която се бори за „ морал в политиката “. Пълна неистина и измама, която не можех да претърпявам. Постоянно се гаврех с това лъжегражданско общество – както в „ Деконструкция “, по този начин и от страницата си във Facebook. Постоянно се подигравах с протестърите. И те, естествено, нямаше по какъв начин да харесат това. Съвсем скоро герберите, костовистите и софийските либерали ме оповестиха за собствен главен зложелател. Аз пък въобще не се трогнах и заявих, че всеки естествен човек би се зарадвал, когато разбере, че тези наследници на Тартюф не го харесват.
Познавах задоволително добре множеството протестъри, които раздвояваха в последно време вниманието си сред рецензиите си към държавното управление и хейта по мой адрес. Бяхме се движили в едни и същи среди, даже в избрани моменти имахме общи хрумвания. Само че с времето пътищата ни се разделиха. Повечето от тях останаха в областта на нетърпящия възражения демократизъм, на безкомпромисното десничарство. Основаха редица неправителствени организации, прехранваха се от задгранични помощи. Аз пък започнах мощно да не одобрявам тези занимания. Особено не ми харесваха опитите деятелите на всевъзможните NGO да се показват като „ глас и съвест на епохата “, да се изживяват като безспорни „ носители на експертизата “ и снизходително да поучават всички останали.
Именно тези хора, които толкоз не харесвах, се трансфораха в съществени представители на протестърската бутафория от лятото на 2013 година Силно ме дразнеше и това, че тези хора правеха всичко допустимо, с цел да върнат ГЕРБ на власт, а другояче се обявяваха за съперници на Бойко Борисов и за „ непартийни деятели “. Не ги харесвах и ми личеше. Те също не ме харесваха. Изобщо не ме вълнуваше тяхното отношение, само че, за жалост, това опълчване се възпроизведе и на терена на Българското национално радио. Оказа се, че някои от сътрудниците ми в „ Хоризонт “ поддържат протестърите. Това не ме изненада. В оня миг медиите представяха протестърите като жертвоготовни герои, като самоотвержени борци против статуквото.
Трябваше да ги харесваш, в случай че искаш да си съвременен и в крайник в времето. „ Не виждате ли какъв драмсъстав са всички тези „ цивилен деятели “, пробвах се да увещавам сътрудниците, които харесваха протестърите, никакви идеали не ги интересуват. Единственото, което желаят, е да върнат ГЕРБ на власт, както и да вкарат в Народното събрание другите десни партийки, които се издъниха на последните избори. “ Не ми имаха вяра. Смятаха, че протестърите са прелестни хора, които би трябвало да бъдат подкрепяни. И надлежно почнахме да се караме. Днес от дистанцията на времето признавам, че беше неточност да се карам с сътрудниците си поради тези използвачи. Особено скърбя за безумните разногласия, които водихме със Силвия Великова, и за това, че стигнахме до такава степен да не си приказваме година и половина. Толкова дълго време бяхме работили дружно, в това число и в мои излъчвания. Даже дружно ни уволниха през 2001 година Безумно беше да се караме поради едни политически лицемери.
Много ме дразнеха тези хора. Най-силно ме потрисаха претенциите им. А най-ужасна беше претенцията им, че са „ либерали “ и „ бранители на свободата на словото “. Ето какво написах по този мотив в една публикация за в. „ Преса “, озаглавена „ Нетърпимостта на десницата “:
Сигурно сте забелязали, че не „ комунистите “, а точно десните демократи преследват с особена непоносимост всяко мнение, което се разграничава от тяхното, и са подготвени да раздерат всеки човек, който се осмели да изкаже позиция, оспорваща десн
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ