Отвъд границите: Жени Попова: Мечтаното ми пътуване е това до България
Жени Попова живее в Торонто, Канада, където работи с възпитаници със специфични потребности в държавно учебно заведение. Същевременно тя е ангажирана с детската академия “Родна стряха ”, в която деца учат български език на високо равнище. Как се възпитава желанието да владееш езика на родителите си, на какво те учат децата със специфични потребности и по какъв начин се научаваш да обичаш новия си дом, четете в идващите редове.
С Жени се чуваме късно през нощта поради часовата разлика. Тя авансово ми се извинява, че може единствено тогава, само че е ангажирана с работата си. Всъщност многото работа е нещо, с което е привикнала още в България.
“Обичах живота си в София. Работех от понеделник до събота 8 часа дневно. Бях млад, сантиментално надъхан към живота човек и тези 7 години в София ми дадоха всичко, което съм сега ”, споделя тя с една нотка на носталгия.
Жени приказва с носталгия за България, само че нейната носталгия някак си не излъчва горест. Дори в противен случай.
Разказва по какъв начин се научила да обича новия си дом и по какъв начин възприема София и Торонто като “две деца - обичам си и родината, обичам си и мястото, където пребивавам сега ”.
Но първо я попитах за пътя ѝ до Торонто и живота и в България преди този момент.
Призванието Баба ми и дядо ми са учители. Баба ми е дълготраен шеф на детска градина, дядо ми – на учебно заведение. Още като дребна знаех, че желая да се занимавам с деца.
Жени е родена в Свищов, израснала е в Ямбол, само че най-любимото ѝ място в България е столицата:
София е моята първа обич. Спомням си по какъв начин вървях по Витошка, когато бях призната като студент. С всяка клетка на тялото си усещах, че светът е пред мен, че София ме обича и аз също се влюбих в нея. Майка ми е от плевенския край, имам мощна обвързаност към Плевен, обичам си Ямбол, само че София ми е най-любимият град.
Тя завърша “Логопедия ” в Софийския университет и евентуално е първият студент, който слага специалността като първа предпочитание. Повечето сътрудници не са били признати в “Българска лингвистика ” или “Психология ”. Жени обаче желае да учи тъкмо това, а по-късно от интерес приключва и “Психология ”.
Като приключих през 2000 година, започнах да работя в едно от първите частни учебни заведения в София. Бях логопед и асистент на директорката. В София съм работила и в детска клиника. Бях първия логопед на тази клиника, тогава занапред навлизаше да има логопедични съвещания в частните клиники. Автор съм на няколко книги на логопедична тема и звукопроизносителни особености. Имах и личен кабинет.Заминаването
Стана ми забавно за какво един човек, който явно обича работата си, харесва и местата, на които упражнява своята специалност, взема решение да замине.
И до ден сегашен не мога да кажа за какво заминахме. Съпругът ми искаше да опита по какъв начин е в Америка и живя година и половина там. Каза ми: Видях по какъв начин е там, хареса ми. Искам да търсим метод да отидем. Нямаше обаче елементарен законен метод и кандидатствахме по точковата система за Канада.
Всъщност Жени чака, че няма да бъдат утвърдени. Дори си мисли, че компанията, която е подготвяла документите им, евентуално е призрак.
Кандидатствах да му покажа, че " Окей, вършим каквото искаш! ", само че с цялостното разбиране, че няма да заминем. Дадохме си парите на една компания, която ни приготвяше документите, само че то взе, че стана.
А какво си мислехте по време на полета?
Пътувахме в стихия. Това беше второто ми пътешестване в аероплан. Страхувах се, също така мислех, че в никакъв случай няма да се върна повече в България, беше ми доста тежко.
Зад гърба си тя оставя към 450 деца, с които е работила по време на кариерата си. Липсва ѝ това, а спомагателен стрес е и акомодацията към новото място.
© Photo by Hermes Rivera on UnsplashАдаптацията
Когато се разсъниха на идната заран, отворих си очите и погледнах през прозореца, който гледаше към кулата на Торонто. Просто си споделих “Къде съм аз? ”. Такъв голям мащаб не беше разбираем за моя мозък.
През първата година там тя не работи. Разчитат на приходите на брачна половинка ѝ и на спестявания. А Жени опознава новия си дом.
Качвах се на градския превоз, стигнах до края на една линия, връщах се назад. Обиколила съм цяло Торонто. Реших, че би трябвало да обикна града.
Спомняте ли си първите другарства?
В началото в действителност ти липсват контакти и е доста мъчно да подбереш другари. Аз съм интровертен човек, себедостатъчна съм си, само че когато живееш толкоз надалеч от родината, всичко ти е непознато, някак си човешкото създание е по този начин устроено, че имаш потребност от контакти. Изисква се старания, не е като да си имаш другарствата от детството си. За благополучие един прекрасен % от първите ми другарства тук си останаха и до през днешния ден.
Кое беше първото обичано място в Торонто?
Знаех, че Торонто е на езеро. Гледах филми, фотоси. Но не можех да си показва какъв брой извънредно красиви плажове има. Те са дълги километри. Живеехме в квартал на пет минути пешеходно разстояние от тях. Много обичах да се разхождам там. Някак си ми носеше уюта на българското море, въпреки да не съм от черноморски град. Бях доста щастлива, че пребивавам на пет минути от този необикновено хубав плаж. Торонто е извънредно зелен град.
Призванието, част 2 След година си открих работа. Бях щастлива тя да е в моята сфера, в най-голямото за Торонто учебно заведение за деца с аутизъм - най-голямото е, само че единствено с 30 деца. То действа като на половина частно, на половина държавно.Тук няма доста помощни учебни заведения. Децата с някакви проблеми са разпределени в държавните учебни заведения и да вземем за пример има паралелка от 5 деца с аутизъм. Това е единственото, в което има 30 деца. Има двама учители, за които заплаща страната, а всички други възрастни, наричани програмни асистенти или терапевти – музикотерапевт, логопед, психолог, терапевт по обществените игри, общо 40 индивида - бяхме платени от таксите на родителите на децата.
Как изглеждаше това учебно заведение и какъв брой време работехте там?
До ден сегашен в това учебно заведение има всичко, което съществува, обвързвано с аутизъм - стена за катерене, сензорна зала с миризми и звукове, които успокояват децата, машина за обятия, безусловно всичко има. Имах опцията 6 години да работя там. Вече работя с държавно учебно заведение. Тук държавните учебни заведения заплащат 3 пъти повече от частните. В момента длъжността ми е “работа с деца със специфични потребности ”. Сутрин повеждам групи по четене на деца от 1 до 4 клас, по-късно подкрепям децата, които са на самостоятелен проект на образование. Това са деца, които изостават от класа, аз ги подкрепям по математика. А следобяд работя с надарени деца, те влизат с тест в тези класове. В трети клас всеки родител има право да изпрати детето си на подобен тест и в случай че детето го издържи, провинцията е длъжна да му обезпечи клас, в който се преподава като за надарени деца, по-умни, гениални. В тези класове попадат постоянно и деца с аутизъм. Има деца със сензорни нарушавания или някакви странности, които би трябвало да се вземат под внимание, а детето другояче е мъдро, високоинтелигентно, само че би трябвало да има човек, който дава отговор за него, да модифицира програмата му. Това е моята функционалност следобяд, работя с две такива деца следобяд в класа за високонаредени деца.
На какво ви научиха тези деца?
На самообладание. Това е най-важното. Специално за децата с аутизъм се изисква доста самообладание и човек да не прегаря. Научиха ме и на други неща, да вземем за пример, че в живота е доста значимо да не крещиш и да се караш на децата, а да им се усмихнеш и да знаят, че имат една спокойна и обичаща майка. Често родителите озверяват против детето си, губят надзор, губят си нервите. В България слушам какво се случва, по какъв начин учителите крещят на децата. Тук нямам право, ще ме уволнят на секундата. Няма нито един човек тук, а сме хора от целия свят, да не се е научил за една седмица да следва разпоредбите. Хората могат да се научат и в България. Няма българин, който да надвишава скоростта тук, да не съблюдава нормите, да крещи, да се кара, да се сбива. Същото е на работното място - не можеш да повишаваш звук на деца. И още по-хубавото е, че има основани средства, които в случай че следваш, всичко върви. Да кажем, че имаш проблем с някое дете. Ти встъпваш встрани, ръцете си ги слагаш зад тила, с цел да е ясно, че не докосваш детето. Викаш шефа, той идва, свързва се с родителите, взема решение казуса. Всичко минава умерено. От тези деца се научих на самообладание и че е по-добре да се усмихнеш, викове, тревоги са непотребни. В началото доста ме дразнеше това - доста мудно всичко, все да се усмихваш, “Ама желаете ли да излезем на открито? ”, но хайде да гласуваме, кой желае да го направи. Учителят ми се струваше някак мързелив, в България не бях привикнала да се дават толкоз права на децата. Постоянно им се желае мнението. Но с времето разбрах, че по този начин се възпитават да имат мнение, да има общество. Да се грижат един за различен. Създават се извънредно хубави качество у децата още в начална възраст.
Това ли възпитава толерантността?
Възможно е. В учебното заведение, в което работих, за деца с аутизъм, ни учеха да не споделяме “Не! ”. Давам образец: Ако искаш детето да не мине през локвата, не казваш: “Не отивай там! ”, а казваш “Можеш ли да заобиколиш локвата? ”. Имахме образования за тези неща. Какви фрази и какви езикови структури да се употребяват. После разбрах, че и в другото учебно заведение отново се употребява сходен метод на образование.Родна стряха
В академията “Родна стряха ” сега децата, които посещават езиковите занимания, са 12, само че около другите си начинания те съумяват да съберат огромна част от българската общественост в Торонто. Върху календара за 2019 година работят 60 деца на възраст сред 4 и 14 години.
Жени натъртва, че тяхната академия не е учебно заведение. Според нея българските родители в чужбина би трябвало сами да бъдат стимулирани техните деца да учат български. И че това би трябвало да е услуга, която да заплащат.
Мотивацията е заслуга на фамилията. За да се стигне до нас, децата пътуват по един час, родителите би трябвало да заплатят услугата, след това децата да си напишат домашното. Това са шепата хора, огромна част, от които живеят с мисълта, че ще се върнат назад в България и желаят да приготвят децата си. Аз персонално пребивавам с мисълта, че моето дете в никакъв случай не съм го учила на български, ние съществуваме на български у дома. Българският се случва, както би се случва, в случай че живеехме в България.
Липсата
Кое към момента ви липсва?
Не знам какъв брой ще прозвучи сантиментално, даже смешно, само че всичко ми липсва. България ми липсва доста мощно. Затова съм и във “Фейсбук ” да вземем за пример, желая да абсорбирам всичко, което се случва в България. Чета вести, имам вяра за новите неща, протичащи се в страната. Гледам фотоси, проследявам времето, в случай че щете, знам какво е времето през днешния ден - къде вали. Интересувам се от живота в България, всичко ми липсва.Но Торонто, Канада ми дава ужасно доста. Тук се е родило моето дете, тук е нейното детство. Обичам и Канада. Мисля, че в случай че се върна в България отново ще се усещам отлично, само че и в Канада се усещам отлично. Как се усеща човек зависи от чувството в личната си кожа. В момента е като да имаш две деца - обичам си и родината, обичам си и мястото, където пребивавам сега.Ако има нещо, което доста мощно ми липсва - това е младостта, детството, безгрижните дни, когато човек може да пътува, просто се качвах на колата си и тръгвах. И това е, може би, което ми липсва, е в този момент да си в София, по-късно в Благоевград. Тук е доста мъчно, един час ти е задръстването, аз не мога за 1 час да стигна на 20 км от вкъщи си.
Мечтаният път назад
Спомняте ли си първото излизане в чужбина?
Най-първото е екскурзия с моето семейство още когато съм била на 11 години, с майка ми, татко ми и брат ми пътувахме в комунистическите страни. Оттогава имам единствено детски мемоари. Първото ми осъзнато излизане беше в Италия. Бях на конференция за деца с генетични признаци. Покани ме родител на дете, с което работих в оня миг. Майката на детето беше поканила докторката, преводач, мен, детегледачката и цялото семейство, бяхме доста хора. Беше един прелестен опит за мен, допрях се до доста експерти от целия свят.
Съществува ли мечтаната дестинация?
Нямам фантазия да пътувам по света, тъй като с днешните технологии мога да бъда за секунди, където си пожелая. Също всяка книга може да ме придвижи освен през пространството, само че и през времето. Пътуването, което обаче ми е най-важното в живота, е да пребродвам всеки момент оттук насетне с моето семейство. Физическата дестинация, към която коренът ме връща, е България - Родината, която освен желая, само че съм и длъжна да покажа на детето си. Аз познавам всяко кътче от България. Бих желала и моето дете да я познава и да я обича както я обичам аз.
А къде е обичаното място за отмора?
Това е Куба – там като че ли се връщаме обратно във времето. Изключително припомня за България през ’80-те години. Много са небогати, ние по този начин небогати не сме били, само че са извънредно топли и положителни. За първи път посетих Куба през 2008-а година, посетихме Хавана, сърцето ми остана там и в този момент тази ария за Хавана все едно аз съм я писала, част от сърцето ми е там. Нямам носталгия към комунизма, само че имам носталгия по младостта си.
Какво Ви кара да се усмихвате заран?
Карат ме да се усмихвам дребните неща. Животът тук ме научи да се усмихвам повече. Тук е съвсем невероятно да се действа без усмивка, тъй като отсреща ти се усмихват. Усмихвам се, когато се случват дребни хубави неща, тъй като животът следва своя ход. Случва се, каквото би трябвало във всеки миг - от еволюцията, от историята. Когато четеш книги и се връщаш обратно във времето, разбираш, че за всяко нещо има време и всичко си е на мястото.
Какво Ви натъжава?
Натъжават ме несправедливостите. Натъжава ме, че доста хора карат ден за ден и не виждат цялостната картина. Гледам да изучавам себе си, моето фамилията и хората към мен да се радваме даже на самотата и тишината, да не пропущаме да сме осъзнати.
Какво е свободата?
Свободата е положение на мисълта. Аз персонално се усещам свободна, тъй като знам, че мога да бъда щастлива, където си желая. Свободата е да живееш добре в кожата си. Да се чувстваш спокоен.
С Жени се чуваме късно през нощта поради часовата разлика. Тя авансово ми се извинява, че може единствено тогава, само че е ангажирана с работата си. Всъщност многото работа е нещо, с което е привикнала още в България.
“Обичах живота си в София. Работех от понеделник до събота 8 часа дневно. Бях млад, сантиментално надъхан към живота човек и тези 7 години в София ми дадоха всичко, което съм сега ”, споделя тя с една нотка на носталгия.
Жени приказва с носталгия за България, само че нейната носталгия някак си не излъчва горест. Дори в противен случай.
Разказва по какъв начин се научила да обича новия си дом и по какъв начин възприема София и Торонто като “две деца - обичам си и родината, обичам си и мястото, където пребивавам сега ”.
Но първо я попитах за пътя ѝ до Торонто и живота и в България преди този момент.
Призванието Баба ми и дядо ми са учители. Баба ми е дълготраен шеф на детска градина, дядо ми – на учебно заведение. Още като дребна знаех, че желая да се занимавам с деца. Жени е родена в Свищов, израснала е в Ямбол, само че най-любимото ѝ място в България е столицата:
София е моята първа обич. Спомням си по какъв начин вървях по Витошка, когато бях призната като студент. С всяка клетка на тялото си усещах, че светът е пред мен, че София ме обича и аз също се влюбих в нея. Майка ми е от плевенския край, имам мощна обвързаност към Плевен, обичам си Ямбол, само че София ми е най-любимият град.
Тя завърша “Логопедия ” в Софийския университет и евентуално е първият студент, който слага специалността като първа предпочитание. Повечето сътрудници не са били признати в “Българска лингвистика ” или “Психология ”. Жени обаче желае да учи тъкмо това, а по-късно от интерес приключва и “Психология ”.
Като приключих през 2000 година, започнах да работя в едно от първите частни учебни заведения в София. Бях логопед и асистент на директорката. В София съм работила и в детска клиника. Бях първия логопед на тази клиника, тогава занапред навлизаше да има логопедични съвещания в частните клиники. Автор съм на няколко книги на логопедична тема и звукопроизносителни особености. Имах и личен кабинет.Заминаването
Стана ми забавно за какво един човек, който явно обича работата си, харесва и местата, на които упражнява своята специалност, взема решение да замине.
И до ден сегашен не мога да кажа за какво заминахме. Съпругът ми искаше да опита по какъв начин е в Америка и живя година и половина там. Каза ми: Видях по какъв начин е там, хареса ми. Искам да търсим метод да отидем. Нямаше обаче елементарен законен метод и кандидатствахме по точковата система за Канада.
Всъщност Жени чака, че няма да бъдат утвърдени. Дори си мисли, че компанията, която е подготвяла документите им, евентуално е призрак.
Кандидатствах да му покажа, че " Окей, вършим каквото искаш! ", само че с цялостното разбиране, че няма да заминем. Дадохме си парите на една компания, която ни приготвяше документите, само че то взе, че стана.
А какво си мислехте по време на полета?
Пътувахме в стихия. Това беше второто ми пътешестване в аероплан. Страхувах се, също така мислех, че в никакъв случай няма да се върна повече в България, беше ми доста тежко.
Зад гърба си тя оставя към 450 деца, с които е работила по време на кариерата си. Липсва ѝ това, а спомагателен стрес е и акомодацията към новото място.
© Photo by Hermes Rivera on UnsplashАдаптацията Когато се разсъниха на идната заран, отворих си очите и погледнах през прозореца, който гледаше към кулата на Торонто. Просто си споделих “Къде съм аз? ”. Такъв голям мащаб не беше разбираем за моя мозък.
През първата година там тя не работи. Разчитат на приходите на брачна половинка ѝ и на спестявания. А Жени опознава новия си дом.
Качвах се на градския превоз, стигнах до края на една линия, връщах се назад. Обиколила съм цяло Торонто. Реших, че би трябвало да обикна града.
Спомняте ли си първите другарства?
В началото в действителност ти липсват контакти и е доста мъчно да подбереш другари. Аз съм интровертен човек, себедостатъчна съм си, само че когато живееш толкоз надалеч от родината, всичко ти е непознато, някак си човешкото създание е по този начин устроено, че имаш потребност от контакти. Изисква се старания, не е като да си имаш другарствата от детството си. За благополучие един прекрасен % от първите ми другарства тук си останаха и до през днешния ден.
Кое беше първото обичано място в Торонто?
Знаех, че Торонто е на езеро. Гледах филми, фотоси. Но не можех да си показва какъв брой извънредно красиви плажове има. Те са дълги километри. Живеехме в квартал на пет минути пешеходно разстояние от тях. Много обичах да се разхождам там. Някак си ми носеше уюта на българското море, въпреки да не съм от черноморски град. Бях доста щастлива, че пребивавам на пет минути от този необикновено хубав плаж. Торонто е извънредно зелен град.
Призванието, част 2 След година си открих работа. Бях щастлива тя да е в моята сфера, в най-голямото за Торонто учебно заведение за деца с аутизъм - най-голямото е, само че единствено с 30 деца. То действа като на половина частно, на половина държавно.Тук няма доста помощни учебни заведения. Децата с някакви проблеми са разпределени в държавните учебни заведения и да вземем за пример има паралелка от 5 деца с аутизъм. Това е единственото, в което има 30 деца. Има двама учители, за които заплаща страната, а всички други възрастни, наричани програмни асистенти или терапевти – музикотерапевт, логопед, психолог, терапевт по обществените игри, общо 40 индивида - бяхме платени от таксите на родителите на децата. Как изглеждаше това учебно заведение и какъв брой време работехте там?
До ден сегашен в това учебно заведение има всичко, което съществува, обвързвано с аутизъм - стена за катерене, сензорна зала с миризми и звукове, които успокояват децата, машина за обятия, безусловно всичко има. Имах опцията 6 години да работя там. Вече работя с държавно учебно заведение. Тук държавните учебни заведения заплащат 3 пъти повече от частните. В момента длъжността ми е “работа с деца със специфични потребности ”. Сутрин повеждам групи по четене на деца от 1 до 4 клас, по-късно подкрепям децата, които са на самостоятелен проект на образование. Това са деца, които изостават от класа, аз ги подкрепям по математика. А следобяд работя с надарени деца, те влизат с тест в тези класове. В трети клас всеки родител има право да изпрати детето си на подобен тест и в случай че детето го издържи, провинцията е длъжна да му обезпечи клас, в който се преподава като за надарени деца, по-умни, гениални. В тези класове попадат постоянно и деца с аутизъм. Има деца със сензорни нарушавания или някакви странности, които би трябвало да се вземат под внимание, а детето другояче е мъдро, високоинтелигентно, само че би трябвало да има човек, който дава отговор за него, да модифицира програмата му. Това е моята функционалност следобяд, работя с две такива деца следобяд в класа за високонаредени деца.
На какво ви научиха тези деца?
На самообладание. Това е най-важното. Специално за децата с аутизъм се изисква доста самообладание и човек да не прегаря. Научиха ме и на други неща, да вземем за пример, че в живота е доста значимо да не крещиш и да се караш на децата, а да им се усмихнеш и да знаят, че имат една спокойна и обичаща майка. Често родителите озверяват против детето си, губят надзор, губят си нервите. В България слушам какво се случва, по какъв начин учителите крещят на децата. Тук нямам право, ще ме уволнят на секундата. Няма нито един човек тук, а сме хора от целия свят, да не се е научил за една седмица да следва разпоредбите. Хората могат да се научат и в България. Няма българин, който да надвишава скоростта тук, да не съблюдава нормите, да крещи, да се кара, да се сбива. Същото е на работното място - не можеш да повишаваш звук на деца. И още по-хубавото е, че има основани средства, които в случай че следваш, всичко върви. Да кажем, че имаш проблем с някое дете. Ти встъпваш встрани, ръцете си ги слагаш зад тила, с цел да е ясно, че не докосваш детето. Викаш шефа, той идва, свързва се с родителите, взема решение казуса. Всичко минава умерено. От тези деца се научих на самообладание и че е по-добре да се усмихнеш, викове, тревоги са непотребни. В началото доста ме дразнеше това - доста мудно всичко, все да се усмихваш, “Ама желаете ли да излезем на открито? ”, но хайде да гласуваме, кой желае да го направи. Учителят ми се струваше някак мързелив, в България не бях привикнала да се дават толкоз права на децата. Постоянно им се желае мнението. Но с времето разбрах, че по този начин се възпитават да имат мнение, да има общество. Да се грижат един за различен. Създават се извънредно хубави качество у децата още в начална възраст.
Това ли възпитава толерантността?
Възможно е. В учебното заведение, в което работих, за деца с аутизъм, ни учеха да не споделяме “Не! ”. Давам образец: Ако искаш детето да не мине през локвата, не казваш: “Не отивай там! ”, а казваш “Можеш ли да заобиколиш локвата? ”. Имахме образования за тези неща. Какви фрази и какви езикови структури да се употребяват. После разбрах, че и в другото учебно заведение отново се употребява сходен метод на образование.Родна стряха
В академията “Родна стряха ” сега децата, които посещават езиковите занимания, са 12, само че около другите си начинания те съумяват да съберат огромна част от българската общественост в Торонто. Върху календара за 2019 година работят 60 деца на възраст сред 4 и 14 години.
Жени натъртва, че тяхната академия не е учебно заведение. Според нея българските родители в чужбина би трябвало сами да бъдат стимулирани техните деца да учат български. И че това би трябвало да е услуга, която да заплащат.
Мотивацията е заслуга на фамилията. За да се стигне до нас, децата пътуват по един час, родителите би трябвало да заплатят услугата, след това децата да си напишат домашното. Това са шепата хора, огромна част, от които живеят с мисълта, че ще се върнат назад в България и желаят да приготвят децата си. Аз персонално пребивавам с мисълта, че моето дете в никакъв случай не съм го учила на български, ние съществуваме на български у дома. Българският се случва, както би се случва, в случай че живеехме в България.
Липсата
Кое към момента ви липсва?
Не знам какъв брой ще прозвучи сантиментално, даже смешно, само че всичко ми липсва. България ми липсва доста мощно. Затова съм и във “Фейсбук ” да вземем за пример, желая да абсорбирам всичко, което се случва в България. Чета вести, имам вяра за новите неща, протичащи се в страната. Гледам фотоси, проследявам времето, в случай че щете, знам какво е времето през днешния ден - къде вали. Интересувам се от живота в България, всичко ми липсва.Но Торонто, Канада ми дава ужасно доста. Тук се е родило моето дете, тук е нейното детство. Обичам и Канада. Мисля, че в случай че се върна в България отново ще се усещам отлично, само че и в Канада се усещам отлично. Как се усеща човек зависи от чувството в личната си кожа. В момента е като да имаш две деца - обичам си и родината, обичам си и мястото, където пребивавам сега.Ако има нещо, което доста мощно ми липсва - това е младостта, детството, безгрижните дни, когато човек може да пътува, просто се качвах на колата си и тръгвах. И това е, може би, което ми липсва, е в този момент да си в София, по-късно в Благоевград. Тук е доста мъчно, един час ти е задръстването, аз не мога за 1 час да стигна на 20 км от вкъщи си.
Мечтаният път назад Спомняте ли си първото излизане в чужбина?
Най-първото е екскурзия с моето семейство още когато съм била на 11 години, с майка ми, татко ми и брат ми пътувахме в комунистическите страни. Оттогава имам единствено детски мемоари. Първото ми осъзнато излизане беше в Италия. Бях на конференция за деца с генетични признаци. Покани ме родител на дете, с което работих в оня миг. Майката на детето беше поканила докторката, преводач, мен, детегледачката и цялото семейство, бяхме доста хора. Беше един прелестен опит за мен, допрях се до доста експерти от целия свят.
Съществува ли мечтаната дестинация?
Нямам фантазия да пътувам по света, тъй като с днешните технологии мога да бъда за секунди, където си пожелая. Също всяка книга може да ме придвижи освен през пространството, само че и през времето. Пътуването, което обаче ми е най-важното в живота, е да пребродвам всеки момент оттук насетне с моето семейство. Физическата дестинация, към която коренът ме връща, е България - Родината, която освен желая, само че съм и длъжна да покажа на детето си. Аз познавам всяко кътче от България. Бих желала и моето дете да я познава и да я обича както я обичам аз.
А къде е обичаното място за отмора?
Това е Куба – там като че ли се връщаме обратно във времето. Изключително припомня за България през ’80-те години. Много са небогати, ние по този начин небогати не сме били, само че са извънредно топли и положителни. За първи път посетих Куба през 2008-а година, посетихме Хавана, сърцето ми остана там и в този момент тази ария за Хавана все едно аз съм я писала, част от сърцето ми е там. Нямам носталгия към комунизма, само че имам носталгия по младостта си.
Какво Ви кара да се усмихвате заран?
Карат ме да се усмихвам дребните неща. Животът тук ме научи да се усмихвам повече. Тук е съвсем невероятно да се действа без усмивка, тъй като отсреща ти се усмихват. Усмихвам се, когато се случват дребни хубави неща, тъй като животът следва своя ход. Случва се, каквото би трябвало във всеки миг - от еволюцията, от историята. Когато четеш книги и се връщаш обратно във времето, разбираш, че за всяко нещо има време и всичко си е на мястото.
Какво Ви натъжава?
Натъжават ме несправедливостите. Натъжава ме, че доста хора карат ден за ден и не виждат цялостната картина. Гледам да изучавам себе си, моето фамилията и хората към мен да се радваме даже на самотата и тишината, да не пропущаме да сме осъзнати.
Какво е свободата?
Свободата е положение на мисълта. Аз персонално се усещам свободна, тъй като знам, че мога да бъда щастлива, където си желая. Свободата е да живееш добре в кожата си. Да се чувстваш спокоен.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ