Жена не може да се примири с работата на съпруга

Жена не може да се помири с работата на брачна половинка си. Тя не приема новия му метод на живот. Накрая той губи всичко и упреква точно нея за неуспехите си. Това е историята на една българска брачна половинка, която излива душата си в интернет конгрес. Ето какво написа още тя:
Когато брачният партньор ми се зае да прави кариера, нямаха край поканите за гостувания, пътувания и срещи. Ала в неговия свят не се усещах изключително добре.

– Моите поздравления, ти съумя! Загубих работата си – изкрещя ми Росен на входната врата и гласът му прокънтя из цялата къща. Личеше си, че беше пиян.

– Как е допустимо? – попитах го смаяно. – Та ти беше дясната ръка на шефа си!

Мъжът ми не ми обърна никакво внимание. Без да си съблича палтото, се запъти с тежка стъпка към барчето и с трепереща ръка си наля водка.

– Росене, ходя на работа – приближих се страхливо към него.

Бях нощна промяна. Но трябваше ли в действителност да го оставя напълно самичък в това положение?

– Хайде, върви – изръмжа, без да ме огледа. – Все гледаш да избягаш, щом се зададе някоя компликация!

Вбесено блъснах с всички сили вратата зад себе си. Единственото ми предпочитание бе да се махна.

Отидох на работа, само че не успявах да се съсредоточа върху отговорностите си. Нашият живот преминаваше пред очите ми като на филм. Всички фантазии и стремежи, щастието от младежката ни любов…

Първо работата

На сватбата преди четири години взехме решение, че изначало ще се посветим на работата си. Искахме да си устроим личен дом и след това да си имаме деца.

– Слушай, Рени – ми сподели Росен малко след сватбата, – получих ужасно предложение за работа от една компания. Искат да ме назначат за шеф по продажбите!

– Това е чудесна опция за теб, скъпи! И за нас двамата!

Тогава и през разум не ми минаваше към момента какво тъкмо ще се случи с нас… Мъжът ми бързо стана любим на шефа си. Нищо чудно, откакто работеше по 12-15 часа дневно.

– Правя го поради нашето бъдеще – уверяваше ме непрекъснато. Ала към този момент не му оставаше съвсем никакво време за мен.

– Кога отново ще вършим нещо дружно? – питах го страхливо.

За страдание, аз пък трябваше постоянно да работя и през почивните дни. И тогава започнаха да се сипят предложения за служебни обеди и вечери.

– Издокарай се хубаво на следващия ден, красавице моя – сподели ми Росен един ден, целият блестящ.

Стреснах се. Училищният немски надали щеше да ми е от огромна изгода. А какво ли трябваше да облека?

Вечерта бе цялостен неуспех!

Седях скована сред шефа на мъжа ми и някаква млада германка, която непрекъснато се опитваше да ме заприказва. Ала аз нищо не можех да й схвана! А не желаех да си го призная.

– Искрено скърбя, само че ме мъчи ужасна мигрена и би трябвало да си легна – измънках. – Пожелавам ви прелестно превозване.

Росен си потегли дружно с мен. Беше кахърен, прегърна ме нежно. И след това се гушкахме цяла вечер единствено двамата. Точно както постоянно си го бях представяла. Гузната си съвест поради провалената вечер оставих на назад във времето, а и той не ме заприказва на тази тематика. Една седмица по-късно пристигна идващото предложение.

– Стягай багажа! – извика ми радостно. – Отиваме на Слънчев бряг. Ръководството на компанията награди най-хубавите чиновници с двудневна отмора. Със съпругите, несъмнено.
Те сигурно са доста изтънчени дами, ми мина незабавно през мозъка. Как тогава бих общувала с тях? Заради Росен обаче не споделих нито дума.

Нов свят

Отнасяха се с мен като с малко, неуместно момиченце. Никога до тогава не бях отсядала в толкоз първокласен хотел!

– Това е нашият нов свят – изясни ми Росен с усмивка на уста. – Трябва да привикнем с това, в случай че желаеме да напредваме.

Да напредваме? Все по-притеснена бях. Това сигурно не беше моят свят! Чувствах се не на мястото си измежду младите, съвременни и скъпо облечени дами. Те от самото начало ме гледаха отвисоко.

– Мило дете, в случай че знаете какъв брой ви изпитвам завист за свежата кожа и прелестната фигура – сподели брачната половинка на шефа. – Само че трябваше да оставите намусената си физиономия у дома!
Това ме вбеси.

– Моля? Необходимо ли е да ви върша благи очи?

Жената трепна.

– И дума да не става! Само дето искахме да си прекараме прелестно тук.

Не можах дума да обеля. Продължих и по-нататък да придружавам мъжа си при всеки сходен случай, но постоянно проявявах последна въздържаност и съвсем не си отварях устата.

– Рени, не ми причинявай това – молеше ми се той. – Опитай се да се забавляваш най-малко мъничко!

– Не се получава. Не разбираш ли, че това е напълно различен свят! Щом си добър в специалността си, нямаш потребност от показна брачна половинка.

Ако не играеш по разпоредбите

С течение на времето поканите въобще отпаднаха. Това ужасно ме радваше. Най-сетне можехме да отидем на кино или да помързелуваме пред тв приемника! Росен нервничеше от ден на ден, но го свързвах с уморителната му работа. Преди две седмици се прибра смутен у дома.

– Назначиха някакъв нов човек – въздъхна той. – И няма кой да ми каже с какво тъкмо ще се занимава.

– Сигурно няма да е с нещо значително, другояче щеше да узнаеш – успокоих го.

А ето, че в този момент беше изгубил работата си. Не можех да го проумея. Дали не го дължеше на мен? Дали не трябваше да го поддържа, да положа малко повече старания, с цел да се приспособя към съпругите на сътрудниците му? Може би трябваше да съблюдавам разпоредбите на играта и да се усмихвам общително, въпреки да ми се плачеше?

Източник: „ Жуpнaл “