Предателството на САЩ срещу кюрдите - исторически предвидимо
Изоставя ли Съединени американски щати кюрдите, обратно на сделка да не го прави? Този въпрос стана много настоящ оттатък Океана, а разбор в списание Foreign Policy хвърля забавна светлина върху отговора - с исторически препратки.
Действията на Съединени американски щати в действителност са предвидими поради систематизиран документ, написан през 70-те години на XX век от Хенри Кисинджър.
На 30 юни, 1972 година, двама кюрди - Идрис Барзани и Махмуд Отман, идват без доста звук в разширяващата се централа на Централно разузнавателно управление на САЩ в Ленгли, щата Вирджиния и са въведени в кабинета на именития шеф на организацията Ричард Хелмс. Те разискват зашеметяваща смяна в политиката на Съединени американски щати. Хенри Кисинджър, съветникът по национална сигурност на президента Ричард Никсън, персонално упълномощава Хелмс да изрази американската съпричастност към тежкото състояние на кюрдите и да ги увери в своята " подготвеност да прегледа молбата им за подпомагане ". Повече от десетилетие кюрдите се борят против иракското държавно управление и насочат безуспешно безчет молби за американска помощ. Хелмс декларира, че Съединени американски щати са трансформирали решението си. Той не загатва, че скоро то ще се промени още веднъж.
Дългата история на изоставянето на кюрдите от Съединени американски щати е добре разбрана от множеството наблюдаващи. Това, което най-много е забравено, е, че сходни възможни изменничества са изцяло предвидими поради метода, по който двете страни се съюзяват. Всъщност е невероятно да се разбере решението на президента Доналд Тръмп да поддържа Турция във воденето на война в Сирия против кюрдите-съюзници, без да се разбере значително неразгаданият генезис на връзките сред Съединени американски щати и кюрдите.
Историята стартира през 1920 година, когато на кюрдите, най-голямата етническа група в света, която няма лична страна, е била обещана автономност в Севърския контракт. Двете велики сили по това време, Англия и Франция, не извършват обещанията си и през 1923 година трансформират кюрдските територии в модерна Турция, Иран, Ирак и Сирия. Кюрдите се разпалват против това изменничество и са смазани от новите си колонизатори Англия, Франция, Иран и Турция. След десетилетия на релативно безмълвие, кюрдите още веднъж се пробват да реализират автономност след революцията в Ирак през 1958 година, при която беше свалена тамошната монархия.
След експлоадирането на войната в Иракски Кюрдистан през септември 1961 година, държавното управление на Съединени американски щати бездейства. Основната цел на политиката на Съединени американски щати по това време е поддържане на положителни връзки с Багдад, само че постоянно съществува корозивното съмнение, че кюрдският размирен водач Мустафа Барзани е комунистически сътрудник, поради 11-годишното му заточение в Съветския съюз от 1947 година до 1958 година.
Въпреки това, двама близки американски съдружници в района - Израел и Иран, бързо стигат до заключението, че иракските кюрди са идеологически и стратегически съдружници, които могат да бъдат употребявани за слагане на радикалния арабски националистически режим в Багдад - и неговата огромна войска – под надзор. В средата на 1962 година иранският шах подрежда на разследващата организация SAVAK да помогне за финансирането на кюрдските протести в Северен Ирак, с цел да подкопае стабилността на режима в Багдад. Израелците се причисляват към ръководената от Иран намеса през 1964 година, откакто министър председателят на страната Давид Бен-Гурион признава кюрдите за стратегически съдружник против радикалния арабски режим в Багдад. През идващото десетилетие иранската и израелската тактики са елементарни: до момента в който кюрдите съставляват ясна и непосредствена заплаха за Багдад, иракските военни не могат да бъдат ситуирани против Израел при положение на война или опасност на иранските упоритости в Персийския залив. Това се отплаща през 1967 година, когато Ирак не е в положение да разположи силите си в общоарабската война против Израел и в идната война през 1973 година, когато може да изпрати единствено една бронетанкова дивизия, защото 80% от военните му са в Северен Ирак.
Американците не бързат да се намесят. От средата на 60-те години и иранците, и израелците се стремят да убедят Белия дом да преразгледа своята политика за ненамеса; както и иракските кюрди, които постоянно се срещат с американски представители на службите. Винаги са посрещани с общителен, само че корав отвод.
Това се трансформира през юли 1968 година, когато партията Баас – в чието управление влиза младия Саддам Хюсеин - завзема властта и твърдо се утвърждава като преобладаваща политическа мощ в Ирак през идващите 35 години. През март 1970 година Садам заключава, че войната против кюрдите е пропиляно изпитание и персонално пътува на север и се среща с Барзани. Садам се съгласява с всяко искане за кюрдската автономност в границите на единен Ирак, само че показва, че програмата няма да бъде изпълнена до 1974 година. По създание съглашението от март купува време и за двете страни. Саддам съумява да консолидира властта, а Барзани съумява да си обезпечи мощен нов съдружник - Съединени американски щати.
След съглашението, Саддам хвърля Ирак крепко в обятията на Съветския съюз. През декември 1971 година Ирак подписва оръжейно съглашение с Москва, а през април 1972 година подписва Договор за другарство и съдействие. Следващия месец Никсън посещава Техеран при завръщането си от сполучлива среща на върха в Москва, където съумява да обезпечи разведряване със Съветите. По време на визитата си шахът оказва напън върху Никсън, с цел да помогне на кюрдите за дестабилизиране на Ирак.
След деликатен обзор на рисковете, администрацията на Никсън заключава, че съветско-иракската опасност за западните ползи е задоволително значима, с цел да оправдае подпомагането на кюрдите. След зелената светлина на Никсън, кюрдската интервенция се води от офиса на Кисинджър в Белия дом. Между август 1972 година и края на 1974 година, когато въоръжените спорове в иракско-кюрдската война се възобновяват, администрацията на Никсън постоянно се съветва с иранците, израелците и кюрдите по какъв начин да ги приготви за неизбежна борба с Багдад. Това значи депозиране на оръжие и образование на кюрдските бойци на модерни военни техники, до момента в който връзките сред кюрдите и Багдад се утежняват бързо.
В началото на 1974 година Саддам нарушава изискванията на мартенското съглашение и едностранно постанова лимитирана автономност на кюрдите. Барзани дава отговор като пътува до Иран, където се среща с шаха и с началника на централата на Централно разузнавателно управление на САЩ, с цел да изиска поддръжка от Съединени американски щати за проект за основаване на иракско арабско-кюрдско държавно управление, което ще претендира, че е единственото законно държавно управление на Ирак. Както Кисинджър написа в записките си от 1999 година, настояването на Барзани " провокира потоп от връзки " измежду американските чиновници, които се концентрират върху два въпроса: дали Съединени американски щати ще поддържат едностранната декларация за автономност и какво равнище на поддръжка са подготвени Съединени американски щати да дадат на кюрдите. В частност Централно разузнавателно управление на САЩ предизвестява за увеличение на американската помощ.
Но Кисинджър се отнася с пренебрежение към предпазливостта на шефа на Централно разузнавателно управление на САЩ Уилям Колби, като написа: " Нежеланието на Колби беше също толкоз нереалистично, колкото ентусиазма на Барзани ". Никсън в последна сметка взема решение да усили американската помощ за кюрдите, в това число обезпечаване 900 000 единици руски оръжия, които Централно разузнавателно управление на САЩ има на склад и 1 милион $ еднократна помощ за бежанците. През април 1974 година Кисинджър изпраща заповедите на Никсън до американския дипломат в Техеран. Тази депеша е значима, защото показва в резюме ползите на Съединени американски щати по отношение на кюрдите. Целите, написа той, са " (а) да дават на кюрдите способността да поддържат рационална база за договаряния за признание на правата им от държавното управление на Багдад; (б) да поддържат обвързано актуалното иракско държавно управление, само че в) да не разделят трайно Ирак, защото самостоятелна кюрдска зона няма да бъде стопански жизнеспособна и Съединени американски щати и Иран нямат интерес да затворят вратата за положителни връзки с Ирак при умерено управление ".
Изяснено е също по този начин, че поддръжката на Съединени американски щати за кюрдско държавно управление в дълготраен проект не е допустима, защото тя не може да бъде прикрита и вътре в държавното управление на Съединени американски щати има дълбоки опасения по отношение на жизнеспособността на кюрдската страна, да не приказваме за терзанията на шаха по отношение на кюрдската самостоятелност, поради огромното кюрдско малцинство на Иран. Тази позиция е предадена на кюрдите при започване на връзките им със Съединени американски щати и е повтаряна през цялата кюрдска интервенция.
Това хвърля светлина върху главния проблем, с който кюрдите постоянно са се сблъсквали, който е географски. Независим Кюрдистан сигурно ще бъде в вплетен в нечии територии, което го прави некадърен да взе участие в интернационалната стопанска система, без да разчита на външни и враждебни сили като Турция, Иран, Ирак и Сирия. Например, в случай че кюрдите желаят да изнасят петрол или природен газ, тръбопроводът ще би трябвало да премине през територия на прилежаща страна, с цел да доближи интернационалните пазари. Ако никоя от тези страни не се съгласи, кюрдската стопанска система ще бъде обречена. Дори съществени услуги като самолетни пътувания биха разчитали на външни настойници, защото полетите, свързани с Кюрдистан, ще би трябвало да минават през въздушното пространство на враждебните страни, които към този момент имат връзки със Съединени американски щати. Ето за какво, макар дълбокия афинитет към кюрдите и тяхната идея, Съединените щати постоянно са били ясни - в случай че не постоянно обществено - за нежеланието си да поддържат кюрдската самостоятелност.
В края на 1974 година иракската войска стартира цялостна атака против кюрдите, като жъне победи в планините, с помощта на прецизното управление на руските военни съветници. Но макар забележителните ирански и израелски старания за военно подсилване на кюрдите, иракчаните съумяват да удържат позициите през зимата на 1974-1975 година. Това подтиква Кисинджър и израелците да изработят проект за обезпечаване на кюрдите на оръжие на стойност 28 милиона $.
Но е късно - геополитиката се измества от кюрдите. На 18 февруари 1975 година шахът се среща с Кисинджър в Цюрих. Той осведоми Кисинджър, че при кюрдите " няма останала душа " и обмисля да се срещне със Саддам на конференцията на ОПЕК през март, с цел да види дали може да изтъргува поддръжката си за концесия. Кисинджър твърди в записките си от 1999 година, че е оспорил предлагането на шаха и му е напомнил за " личните му многократни предизвестия, че крахът на кюрдите ще дестабилизира целия регион ".
Нищо от това няма значение. Решението на Иран да се откаже от кюрдите е показано на Съединените щати като факт, подписана договорка. На 6 март шахът и Саддам афишират съглашението, което разменя непълен суверенитет над стратегическия воден път Шат ал-Араб по границата сред Иран и Ирак, с невмешателство в взаимните връзки. Шахът подрежда затварянето на границата на Иран с Ирак, като дейно хвърля кюрдите на вълците. При затворена граница, американците и израелците са неспособни да дават на кюрдите непрекъсната помощ. На идващия ден иракчаните отприщват цялата мощ на своите военни против кюрдите, принуждавайки хиляди цивилни да бягат в Иран. Служителите на Централно разузнавателно управление на САЩ и израелските специфични елементи, които оказват помощ на кюрдските си съдружници в битката против иракчаните, са смаяни. Така е и Кисинджър, който е прекарал по-голямата част от последните три години в неуморна работа, с цел да даде на кюрдите късмет за битка. Не може да се направи нищо, което да предотврати клането. След като Иран е отсечен, няма път, по който да продължи да бъде предоставяна американска помощ. Силите на Саддам побеждават кюрдите, унищожават 1400 села, арестуват хиляди почитатели на Барзани и постановат ръководството си в района.
Този драматичен завършек на американската интервенция в поддръжка на кюрдите слага началото на нестабилната връзка сред Съединени американски щати и кюрдите, която съществува и до през днешния ден. Хиляди кюрди в Ирак губят живота си, откакто Съединени американски щати, Иран и Израел отдръпват поддръжката си през 1975 година През 80-те години на XX wek, кюрдите и Съединени американски щати се озоваха на противоположните страни на Иранско-иракската война, по време на която Саддам постоянно употребява химическо оръжие против Иран и кюрдите и довела до всеобщ геноцид в Иракски Кюрдистан. Течението ще се обърне още веднъж при започване на 90-те години. След като Ирак нахлува в Кувейт през 1990 година, Съединени американски щати приканват кюрдите да въстанат против държавното управление на Саддам, единствено с цел да може администрацията на Джордж Буш да ги изостави по време на потребност. През април 1991 година Белият дом осъзнава грешката си и реализира интервенция, с която се открива неразрешена за полети зона над Северен Ирак и разрешава на иракските кюрди най-сетне да живеят в мир. През 1992 година иракските кюрди основават самостоятелното районно държавно управление на Кюрдистан, което се трансформира в незаместим американски съдружник по време на войната в Ирак и войната против ИДИЛ.
Изглеждаше, че най-сетне Съединените щати са поправили грешката, направена през 1975 година - към този момент. Но даже и това последно изменничество не би трябвало да шокира. Това е изцяло в сходство с ползите към кюрдите, които Съединени американски щати имат през цялото време.
Автор: Браян Р. Гибсън, сп. Foreign Policy; Превод: БГНЕС
Действията на Съединени американски щати в действителност са предвидими поради систематизиран документ, написан през 70-те години на XX век от Хенри Кисинджър.
На 30 юни, 1972 година, двама кюрди - Идрис Барзани и Махмуд Отман, идват без доста звук в разширяващата се централа на Централно разузнавателно управление на САЩ в Ленгли, щата Вирджиния и са въведени в кабинета на именития шеф на организацията Ричард Хелмс. Те разискват зашеметяваща смяна в политиката на Съединени американски щати. Хенри Кисинджър, съветникът по национална сигурност на президента Ричард Никсън, персонално упълномощава Хелмс да изрази американската съпричастност към тежкото състояние на кюрдите и да ги увери в своята " подготвеност да прегледа молбата им за подпомагане ". Повече от десетилетие кюрдите се борят против иракското държавно управление и насочат безуспешно безчет молби за американска помощ. Хелмс декларира, че Съединени американски щати са трансформирали решението си. Той не загатва, че скоро то ще се промени още веднъж.
Дългата история на изоставянето на кюрдите от Съединени американски щати е добре разбрана от множеството наблюдаващи. Това, което най-много е забравено, е, че сходни възможни изменничества са изцяло предвидими поради метода, по който двете страни се съюзяват. Всъщност е невероятно да се разбере решението на президента Доналд Тръмп да поддържа Турция във воденето на война в Сирия против кюрдите-съюзници, без да се разбере значително неразгаданият генезис на връзките сред Съединени американски щати и кюрдите.
Историята стартира през 1920 година, когато на кюрдите, най-голямата етническа група в света, която няма лична страна, е била обещана автономност в Севърския контракт. Двете велики сили по това време, Англия и Франция, не извършват обещанията си и през 1923 година трансформират кюрдските територии в модерна Турция, Иран, Ирак и Сирия. Кюрдите се разпалват против това изменничество и са смазани от новите си колонизатори Англия, Франция, Иран и Турция. След десетилетия на релативно безмълвие, кюрдите още веднъж се пробват да реализират автономност след революцията в Ирак през 1958 година, при която беше свалена тамошната монархия.
След експлоадирането на войната в Иракски Кюрдистан през септември 1961 година, държавното управление на Съединени американски щати бездейства. Основната цел на политиката на Съединени американски щати по това време е поддържане на положителни връзки с Багдад, само че постоянно съществува корозивното съмнение, че кюрдският размирен водач Мустафа Барзани е комунистически сътрудник, поради 11-годишното му заточение в Съветския съюз от 1947 година до 1958 година.
Въпреки това, двама близки американски съдружници в района - Израел и Иран, бързо стигат до заключението, че иракските кюрди са идеологически и стратегически съдружници, които могат да бъдат употребявани за слагане на радикалния арабски националистически режим в Багдад - и неговата огромна войска – под надзор. В средата на 1962 година иранският шах подрежда на разследващата организация SAVAK да помогне за финансирането на кюрдските протести в Северен Ирак, с цел да подкопае стабилността на режима в Багдад. Израелците се причисляват към ръководената от Иран намеса през 1964 година, откакто министър председателят на страната Давид Бен-Гурион признава кюрдите за стратегически съдружник против радикалния арабски режим в Багдад. През идващото десетилетие иранската и израелската тактики са елементарни: до момента в който кюрдите съставляват ясна и непосредствена заплаха за Багдад, иракските военни не могат да бъдат ситуирани против Израел при положение на война или опасност на иранските упоритости в Персийския залив. Това се отплаща през 1967 година, когато Ирак не е в положение да разположи силите си в общоарабската война против Израел и в идната война през 1973 година, когато може да изпрати единствено една бронетанкова дивизия, защото 80% от военните му са в Северен Ирак.
Американците не бързат да се намесят. От средата на 60-те години и иранците, и израелците се стремят да убедят Белия дом да преразгледа своята политика за ненамеса; както и иракските кюрди, които постоянно се срещат с американски представители на службите. Винаги са посрещани с общителен, само че корав отвод.
Това се трансформира през юли 1968 година, когато партията Баас – в чието управление влиза младия Саддам Хюсеин - завзема властта и твърдо се утвърждава като преобладаваща политическа мощ в Ирак през идващите 35 години. През март 1970 година Садам заключава, че войната против кюрдите е пропиляно изпитание и персонално пътува на север и се среща с Барзани. Садам се съгласява с всяко искане за кюрдската автономност в границите на единен Ирак, само че показва, че програмата няма да бъде изпълнена до 1974 година. По създание съглашението от март купува време и за двете страни. Саддам съумява да консолидира властта, а Барзани съумява да си обезпечи мощен нов съдружник - Съединени американски щати.
След съглашението, Саддам хвърля Ирак крепко в обятията на Съветския съюз. През декември 1971 година Ирак подписва оръжейно съглашение с Москва, а през април 1972 година подписва Договор за другарство и съдействие. Следващия месец Никсън посещава Техеран при завръщането си от сполучлива среща на върха в Москва, където съумява да обезпечи разведряване със Съветите. По време на визитата си шахът оказва напън върху Никсън, с цел да помогне на кюрдите за дестабилизиране на Ирак.
След деликатен обзор на рисковете, администрацията на Никсън заключава, че съветско-иракската опасност за западните ползи е задоволително значима, с цел да оправдае подпомагането на кюрдите. След зелената светлина на Никсън, кюрдската интервенция се води от офиса на Кисинджър в Белия дом. Между август 1972 година и края на 1974 година, когато въоръжените спорове в иракско-кюрдската война се възобновяват, администрацията на Никсън постоянно се съветва с иранците, израелците и кюрдите по какъв начин да ги приготви за неизбежна борба с Багдад. Това значи депозиране на оръжие и образование на кюрдските бойци на модерни военни техники, до момента в който връзките сред кюрдите и Багдад се утежняват бързо.
В началото на 1974 година Саддам нарушава изискванията на мартенското съглашение и едностранно постанова лимитирана автономност на кюрдите. Барзани дава отговор като пътува до Иран, където се среща с шаха и с началника на централата на Централно разузнавателно управление на САЩ, с цел да изиска поддръжка от Съединени американски щати за проект за основаване на иракско арабско-кюрдско държавно управление, което ще претендира, че е единственото законно държавно управление на Ирак. Както Кисинджър написа в записките си от 1999 година, настояването на Барзани " провокира потоп от връзки " измежду американските чиновници, които се концентрират върху два въпроса: дали Съединени американски щати ще поддържат едностранната декларация за автономност и какво равнище на поддръжка са подготвени Съединени американски щати да дадат на кюрдите. В частност Централно разузнавателно управление на САЩ предизвестява за увеличение на американската помощ.
Но Кисинджър се отнася с пренебрежение към предпазливостта на шефа на Централно разузнавателно управление на САЩ Уилям Колби, като написа: " Нежеланието на Колби беше също толкоз нереалистично, колкото ентусиазма на Барзани ". Никсън в последна сметка взема решение да усили американската помощ за кюрдите, в това число обезпечаване 900 000 единици руски оръжия, които Централно разузнавателно управление на САЩ има на склад и 1 милион $ еднократна помощ за бежанците. През април 1974 година Кисинджър изпраща заповедите на Никсън до американския дипломат в Техеран. Тази депеша е значима, защото показва в резюме ползите на Съединени американски щати по отношение на кюрдите. Целите, написа той, са " (а) да дават на кюрдите способността да поддържат рационална база за договаряния за признание на правата им от държавното управление на Багдад; (б) да поддържат обвързано актуалното иракско държавно управление, само че в) да не разделят трайно Ирак, защото самостоятелна кюрдска зона няма да бъде стопански жизнеспособна и Съединени американски щати и Иран нямат интерес да затворят вратата за положителни връзки с Ирак при умерено управление ".
Изяснено е също по този начин, че поддръжката на Съединени американски щати за кюрдско държавно управление в дълготраен проект не е допустима, защото тя не може да бъде прикрита и вътре в държавното управление на Съединени американски щати има дълбоки опасения по отношение на жизнеспособността на кюрдската страна, да не приказваме за терзанията на шаха по отношение на кюрдската самостоятелност, поради огромното кюрдско малцинство на Иран. Тази позиция е предадена на кюрдите при започване на връзките им със Съединени американски щати и е повтаряна през цялата кюрдска интервенция.
Това хвърля светлина върху главния проблем, с който кюрдите постоянно са се сблъсквали, който е географски. Независим Кюрдистан сигурно ще бъде в вплетен в нечии територии, което го прави некадърен да взе участие в интернационалната стопанска система, без да разчита на външни и враждебни сили като Турция, Иран, Ирак и Сирия. Например, в случай че кюрдите желаят да изнасят петрол или природен газ, тръбопроводът ще би трябвало да премине през територия на прилежаща страна, с цел да доближи интернационалните пазари. Ако никоя от тези страни не се съгласи, кюрдската стопанска система ще бъде обречена. Дори съществени услуги като самолетни пътувания биха разчитали на външни настойници, защото полетите, свързани с Кюрдистан, ще би трябвало да минават през въздушното пространство на враждебните страни, които към този момент имат връзки със Съединени американски щати. Ето за какво, макар дълбокия афинитет към кюрдите и тяхната идея, Съединените щати постоянно са били ясни - в случай че не постоянно обществено - за нежеланието си да поддържат кюрдската самостоятелност.
В края на 1974 година иракската войска стартира цялостна атака против кюрдите, като жъне победи в планините, с помощта на прецизното управление на руските военни съветници. Но макар забележителните ирански и израелски старания за военно подсилване на кюрдите, иракчаните съумяват да удържат позициите през зимата на 1974-1975 година. Това подтиква Кисинджър и израелците да изработят проект за обезпечаване на кюрдите на оръжие на стойност 28 милиона $.
Но е късно - геополитиката се измества от кюрдите. На 18 февруари 1975 година шахът се среща с Кисинджър в Цюрих. Той осведоми Кисинджър, че при кюрдите " няма останала душа " и обмисля да се срещне със Саддам на конференцията на ОПЕК през март, с цел да види дали може да изтъргува поддръжката си за концесия. Кисинджър твърди в записките си от 1999 година, че е оспорил предлагането на шаха и му е напомнил за " личните му многократни предизвестия, че крахът на кюрдите ще дестабилизира целия регион ".
Нищо от това няма значение. Решението на Иран да се откаже от кюрдите е показано на Съединените щати като факт, подписана договорка. На 6 март шахът и Саддам афишират съглашението, което разменя непълен суверенитет над стратегическия воден път Шат ал-Араб по границата сред Иран и Ирак, с невмешателство в взаимните връзки. Шахът подрежда затварянето на границата на Иран с Ирак, като дейно хвърля кюрдите на вълците. При затворена граница, американците и израелците са неспособни да дават на кюрдите непрекъсната помощ. На идващия ден иракчаните отприщват цялата мощ на своите военни против кюрдите, принуждавайки хиляди цивилни да бягат в Иран. Служителите на Централно разузнавателно управление на САЩ и израелските специфични елементи, които оказват помощ на кюрдските си съдружници в битката против иракчаните, са смаяни. Така е и Кисинджър, който е прекарал по-голямата част от последните три години в неуморна работа, с цел да даде на кюрдите късмет за битка. Не може да се направи нищо, което да предотврати клането. След като Иран е отсечен, няма път, по който да продължи да бъде предоставяна американска помощ. Силите на Саддам побеждават кюрдите, унищожават 1400 села, арестуват хиляди почитатели на Барзани и постановат ръководството си в района.
Този драматичен завършек на американската интервенция в поддръжка на кюрдите слага началото на нестабилната връзка сред Съединени американски щати и кюрдите, която съществува и до през днешния ден. Хиляди кюрди в Ирак губят живота си, откакто Съединени американски щати, Иран и Израел отдръпват поддръжката си през 1975 година През 80-те години на XX wek, кюрдите и Съединени американски щати се озоваха на противоположните страни на Иранско-иракската война, по време на която Саддам постоянно употребява химическо оръжие против Иран и кюрдите и довела до всеобщ геноцид в Иракски Кюрдистан. Течението ще се обърне още веднъж при започване на 90-те години. След като Ирак нахлува в Кувейт през 1990 година, Съединени американски щати приканват кюрдите да въстанат против държавното управление на Саддам, единствено с цел да може администрацията на Джордж Буш да ги изостави по време на потребност. През април 1991 година Белият дом осъзнава грешката си и реализира интервенция, с която се открива неразрешена за полети зона над Северен Ирак и разрешава на иракските кюрди най-сетне да живеят в мир. През 1992 година иракските кюрди основават самостоятелното районно държавно управление на Кюрдистан, което се трансформира в незаместим американски съдружник по време на войната в Ирак и войната против ИДИЛ.
Изглеждаше, че най-сетне Съединените щати са поправили грешката, направена през 1975 година - към този момент. Но даже и това последно изменничество не би трябвало да шокира. Това е изцяло в сходство с ползите към кюрдите, които Съединени американски щати имат през цялото време.
Автор: Браян Р. Гибсън, сп. Foreign Policy; Превод: БГНЕС
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ