Издание Отечество“ издавано малко преди и по време на Първата

Издание „ Отечество “ издавано малко преди и по време на Първата Световна война, споделя историята на българските бойци по време на сраженията в Сърбия. Никола П. Цанков споделя по какъв начин е ранен на фронта, само че около този противен миг разкрива и силата на своите бойни приятели, които вършат невъзможното, с цел да го спасят. Писмото му се разгласява в изданието и остава в историята вечно, а ние просто описваме тези славни моменти, в които елементарният боец прави невъзможното в името на успеха. Следващите редове са история на българския редови войник от фронта:

„ Сутринта ни разсъниха към 4 часа. Отидохме при кухните на закуска и получихме самун. След това се разточихме из дълбоката тиня до учебното заведение, дето цялата рота издигната трябваше да чака. Към 6 ч. ротният пълководец поведе ротата към линията в „ Райков-суват “. Ротата дойде от остарелия бивак в ляво в един буренак, дето бяхме добре прикрити. Тук имаше половин рота сборни пионери, които по-рано си създали горски колибки; те бяха изпратени да ни копаят окопи, тъй като ние още нямахме щанцов инструмент. Тук имаше и една колибка, в която имаше телефон обвързван с подобен на щаба на 3-а тайфа, който бе от по-рано. Дружинна поддръжка бе назначена 10-та рота. Времето почна да се ясни малко, духаше леден вятър.

Към 4 ч. следобяд ротният пълководец заповяда да се извикат искащи бойци да отидат на патрул. Аз и още трима излязохме на първо време. Понеже не се явиха много искащи, назначиха се от III взвод още 11 души, от първия взвод излезе един искащ, а 9 по предопределение, или всичко 10. Значи ротата даде 25 души. Същият подобен патрул е дала и 9-а рота, която бе в дясно от 11-а рота.

Задачата беше на целия патрул ето каква:

11-а рота ще сформира 5 патрула по 5 души, като включително влиза и старши на патрула. Те ще се движат близко един от различен като ще гледат да са на една линия и да не се раздерат из гората, като първия ни десен патрул гледа да влезе в взаимозависимост с левия подобен на 9-а рота и се грижи да не се разкъсаме, а откакто отидем в горичката, която е до остарелия граничен сръбски пост и покрай теления форт на сърбите, ще се развържем в рядка верига и ще чакаме заповеди. Заповедта за нахлуване ще даде нашата артилерия; тя ще даде 4 изстрела един по различен, до който сигнал ще чакаме.

След като чуем изстрелите ще нападнем сръбския форт ще открием вихров огън, като се мъчим да им отвличаме всецяло вниманието, през което време 3-а пехотна бригада, 51-й и 52-й полк, които бяха в ляво от нас към с. Извор-Махла и „ Връшка-Чука “ ще нападат сърбите от фланга, с цел да не дадат тези огромни жертви, които биха се дали в случай че се нападна от фронт-лице. Още повече, че войските, които се намираха сред селата Извор-Малха и Големи-Ясеновец ще държат отбранително състояние, а левият и десният фланг ще настъпят и обходят сръбските войски, които бяха съсредоточени против нас със задача да отбраняват мощните укрепени позиции от места до гр. Зайчар, за завладяването на които би се дала при не такова тактическо командване доста жертви.

Сърбите това не схванаха и нашите войски ги разрушиха към р. Тимок и гр. Неготин и, в едно късо време се свързаха доста успешно с Австро-Германските войски при Бърза-Паланка.

Почнаха патрулите осъществяване на заповедите – движени напред през храсталака, драките и дребните урви, като се мъчехме да бъдем прикрити. Към 5 ч. стигнахме в казаната горичка до сръбски пост, където закрити чакахме артилерийския сигнал. Почна да се свечерява и сигнал още няма. Види се, че взводните на 1-и 3-и взводове, които бяха с нас, позволиха, че артилерията няма да даде сигнал, а предоставената им задача би трябвало да се извърши.

Взводният на III взвод извика един патрул – отидохме аз, Борис Попов и още един боец. Оставихме веригата и отидохме напред на към 100-150 крачки, само че нищо не се забелязваше Открихме огън в гората, против форта, който бе близо до южната окрайнина на гората. След като изстреляхме 20-30 патрона, прекратихме огъня за няколко минути; сърбите мълчат. Изстреляхме още 30-40 патрона по същата цел, не щеш ли сръбските патрули се обадиха против на нас и патроните им запищяха към нас. Завърза се сериозна престрелка, всеки стреляше по посока, от където идеха неприятелските патрони. Веригата без да се приближи, стреляше напред, нещо доста нетактично, защото такава пукотевица може да порази своите линии.

Месечината огря това малко бойно поле. Ние четирима с взводния се върнахме малко да се съединим с веригата, защото тя не пристигна напред. Когато дойдохме на мястото, дето беше залегнала, нямаше никого, – евентуално тя се е отдръпнала по заповед на взводния на 1 взвод, който е позволил, че няма наши бойци напред. Огънят и от към патрула на 9-а рота затихна. Само ние – патрула, продължаваме да стреляме вихрено, защото сърбите не прекъсваха огъня.

По едно време пушката на Недо Ив. Лаутарски се скапе, – останахме трима стрелци: взводният, аз и Стан Станов от с. Чунгуруз, разредени по на 7-8 крачки из шубраците подържахме огъня. Куршумите злокобно пищяха сред нас, като пореха въздуха и се забиваха в земята.

Часът е скоро седем. Тъкмо що отново напълвам пушката, усетих мощна болежка в дясното коляно, която за момент изтръпна, само че откакто изстрелях пет патрона, усетих топли струи кръв да тече по крайници ми. Преместих една-две крачки: крайници ми от коляното отхвърля да се свива и да ме държи. Долагам на взводния, до който пристъпих, опирайки се на пушката си. Взводният стопира стрелбата с другия боец, предава моята и неговата пушка на двамата боеца, хваща ми ръцете и ме понася на гърба си из храстите и шубраците ; изправящите се и наведени клони ме шибаха по краката.

Гърмежите и пищенето на патроните почна да заглъхва и, дребното полесражение сякаш запустя – ни звук ни шум в тази хубава лунна нощ. Само студеният вятър брулеше жълтите, увехнали горски листа – жертва на лютата слана – капеха едно по едно и покриваха алените капки кръв, капнали на черната студена земя. Далече някъде замряха в нощната тишина последните артилерийски изстрели – единствено изправящите се шумки след стъпките ни още шумоляха, като че след нас пълзи огромно влечуго.

Ето ни излезли на една открита поляна, на която под крушовите дървета моите спътници намират единствено дребни кисели круши, с които раздират устата си. Аз заставам подпрян на пушката да си почине носачът. Далече зад нас черни злокобни сенки бродеха из храстите и треволяка, като че ли търсеха някой изпуснат лов или бандит.

За момент ни обзема страшната мисъл че ни преследват и спасяването ни е невероятно, защото би трябвало и тримата ми бойни приятели и мен да влачат по безпътните шубраци. Нова мисъл ни озари: напълваме пушките, ножовете бяха турнати, и се закриваме зад задрямалите крушови дървета, на които клоните все шумяха от беснеещия вятър. Чакаме на тази краткотрайна позиция към минута, две, пет, 10, само че никой не ни преследва, непознатите сенки се изгубиха из пожълтелия буренак и всичко още веднъж утихна.

Пак ме понася взводният на гърба си и след нас Недко и Стан вървяха с напълнени пушки, като понякога се обръщаха на дир, та в случай че виждат нещо, бързо да се приготвим за деяние. За благополучие нищо нямаше. Минаваме една напълно дребна горска долинка, която от многото дъждове бе цялостна и стопираме, тъй като взводният напълно се бе уморил от неприятния път и тежък товар. Пот течеше от зачервеното му лице. Взима ме Недко, след него Стан и отново взводният, същински приятели и шеф.

По едно време настигаме отстъпилата верига, разоставяне  в стражеви постове от взводния на 1-и взвод, който е бил подготвен със същите постове да настъпи напред, като се помъчи да узнае какво е станало с нас. Всички се радваха, че се върнахме живи.

Почнаха да ме носят и други по-силни бойци от веригата, – ту на гърба, ту на ръце, ту на пушки, само че гъстия буренак за всичко препятстваше.

Най-сетне след дълго вървене из гората и калните пътища, стигаме в дружинния превързочен пункт. Тук предават всичко, оставят ме и се връщат назад в ротата. Дежурният доктор ме превърза незабавно, даде ми хигиеничен билет и ме изпрати възседнал на кон, съпроводен някъде от всички фелдшери, които ме познаваха. На която седях косо с лице от дясната му страна. Кракът ми увиха със сено да не изстине. След много блуждаене из едвам проходимите от тиня пътища, дойдох към 10 и половина в учебното заведение на с. Големаново, където беше 1-во поделение от 6-и дивизионен санитарен пункт.

Свалиха ме от коня чиновниците и ме внесоха вътре при другите ранени. Лягаме под един чин, който можеше да ме резервира да не сгази или бутне някой от по-леко ранените. Раната почна ужасно да ме боли. Нощта, която доста постепенно мина, ми се видя една от най-дългите в моя живот. Кръвта напълно малко течеше. Цялата от болки не мигнах. “