Умирай като свободен човек - не като похабен катър! |
Иво Алексиев беседва с актрисата Невена Калудова за изобретателната детонация Теди Москов.
„ Светът е оживял, тъй като се е смял “, учеше в миналото Радой Ралин. А какъв брой са в актуалния български спектакъл смехотворците, съизмерими с Теди Москов? С хумориста-деконструктивист, който на сцена прави живота на пух и прахуляк, единствено с цел да изтупа по-късно праха и покаже същинския цвят на живота? С апостола на Commedia dell`arte по нашите земи? С майстора на гротеската, плевяща несгоди с корена? Кой е коренът на неволите ли? Е по какъв начин кой – това че одобряваме себе си и уредбата на света прекомерно съществено. Това че цялостен живот се спъваме в лична нелепост и нелепостта на мощните на деня. Вместо да си вървим разсъдливо и индиферентно - по човешки…
През настоящия сезон една от сцените, на която Теди Москов слага, е сцената на Театър „ София “. Разсъждава върху търпението на масите с „ Няма да платим! Няма да платим! “ на Дарио Фо. Споделя, че възприятието му за комизъм този път по-малко задълбава в дълбините на философията. Че кани просто на гощавка с огромна порция смях. В самия текст на Фо обаче зад комедийния маскарад се крие задоволително дълбочина. Фо е потомствен социалист и до края на живота си си остава ляв интелектуалец. Възражда в родината си поувехналия род Commedia dell`arte. Със стилистиката му резили буржоазното съществуване, намалявайки опцията цензурата да го уязви. Защото постоянно, когато цензура се изправя на пътя му, конфликтът е противен. През 1962 година Фо е режисьор, сценарист и водещ дружно с жена си Франка Раме на известното телевизионно шоу Canzonissima („ Най-добрата ария “). В едно от предаванията тематиката е погубен от мафията публицист. Властта е подразнена. Фо и Раме са уволнени. 15 година им е отсечен достъпът до държавната телевизия RAI. Профсъюзът на артистите обаче възроптава против заглушаването им. Солидаризира се с тях. Налага протест на предаването. Бойкотът не разрешава да се откри актьор, който да замести уволнената съпружеска двойка. За цели 5 години Canzonissima е свалена от ефир. Питам се, дали и Съюзът на артистите в България в миналото е заставал толкоз уверено на пътя на цензурата…
До самата си гибел през 2016 година Дарио Фо не стопира да подлага на критика нападения против свободното слово. Мобилизира против деградацията в италианските медии, която счита, че се случва. В нея вижда „ попречване на сериозна просвета “.
Берлускони пък упреква в опит за узурпация на всички канали за връзка. Колко познато звучи всичко това у нас. Добре, че резултатът от президентските и парламентарните дава вяра за промяна… През 1997 година Дарио Фо получава самопризнание за креативната и публичната си активност. Удостоен е с Нобелова премия за литература.
Той написа „ Няма да платим! Няма да платим! “ през 1974 година - време в което Западният свят е изключително сериозен към репресии в буржоазната ера. И този път изследва манталитета на „ дребните хора “. Беззащитните. Тези, които са притиснати от ползи и йерархии на плутокрация. Които мъчително претърпяват. Които като че ли самата орис е предопределила за несрета. Чийто живот е живуркане. Докато не им хрумне, че могат да бойкотират механизмите на принудата. Докато не извикат: „ Няма да платим! Няма да платим! “ и заплашат с безредица. Но – колкото и просто да наподобява на пръв взор това, става известно, че просто не е по силите им. И умеене не доближава, и взаимност – и всичко си остава постарому. Силните на деня не престават волното си безчинство. Въпреки това Фо си пожелава свят, надживял статуквото. Завършва с будителско обръщение.
Изпълнената хорово крайна имитация, зове за: „ Свят, в който забелязваш, че към момента има небе … и цъфтящи цветя …, че има даже и пролет… и девойки, които се смеят и пеят. А пристигна ли денят да си заминеш, не умира остарял, износен катър. Не! Умира човек, живял свободно и предостатъчно, с други свободни хора. “ Утопизъм ли е това? Оставям фена самичък да реши.
Дори когато „ просто “ забавлява, Теди Москов рядко си изневерява. Гротеската бълбука от жизнеността, проницателсността и ритъма на неговото светоусещане. Ситуация, придвижване, гримаса, жест и страст се разпадат в ръцете му на съставни елементи, с които ловко жонглира. Жонглира дотогава, до момента в който сметне, че е оказал помощ на фена да осъзнае благосъстоянието, прикрито в мига. С цедката на хумора деконструктивизмът му цеди смисъл и в най-банални обстановки. Действието и разговорите текат органично в поток от нестихващи импровизации и роящи се асоциации. Всеки миг е повече от непредсказуем. Който харесва неповторимия почерк на режисьора Теди Москов, ще откри тъкмо това, което търси. Ще откри и гъделичкащи афоризми. Ето един образец. Простодушен служител на реда пита сътрудника си, какво ще да е това вегетарианец, а сътрудника му авторитетно дава отговор: „ Това е на индиански и значи неприятен ловец… “
В „ Няма да платим! Няма да платим! “ Москов взема решение да съблюдава канона на Commedia dell`arte. Актьорите му са гримирани, маскирани и костюмирани до неразбираемост. Работи с преувеличенията на умишлен фарс. Сценографията и костюмите са поверени на Свила Величкова. На сцената тя трансформира героите в преносими карикатури. Окарикатуряването акцентира характери, прекарвания, болки и идеали. Става острие на комичното, завихрящо смехотерапия с висока лечебна мощ. Някои смятат, че облекчавала даже страничните резултати на психопандемията…
Прииска ми се да узная, по какъв начин се стига до креативните детонации на Теди Москов, които раждат гротески като „ Няма да платим! Няма да платим! “. Актрисата от Театър „ София “ Невена Калудова, която извършва една от основните функции, показа усещанията си от работата с него.
Г-жо Калудова, значително театрали смятат Теди Москов за еnfant terrible на българския спектакъл, за гален гений, несъответстващ с клишета и категории. Подходът му в началния стадий на подготовките за „ Няма да платим! Няма да платим! “ е полуезотеричен. След избора на актьорския екип дълго време … просто си говорите и гледате обичаните му филми. Какво целеше той с това?
По принцип и други режисьори стартират процеса на работа с артисти по този метод, гледат с екипа филми, насочват към избрана литература, изобщо, споделят персоналните си извори на ентусиазъм. Така се избистря концепцията за стила и театралния език на спектакъла, чертае се небосвод.
Различното при Теди беше, че този начален стадий продължи със седмици. Събирахме се за подготовка, сядахме в салона и гледахме филм след филм. Беше доста прелестно, само че и необичайно, тъй като имах възприятието, че в никакъв случай няма да стартираме същинската работа по пиесата на Дарио Фо. Още повече, че някои от филмите нямаха директна връзка с клоунадата и уличния спектакъл. Гледахме, да вземем за пример, един от първите биографични филми за Пикасо или пък филм по разказ на Бохумил Храбъл. Това като че ли ни доближаваше до личността и ползите на Теди, които надалеч не се заключават в правенето на смехории и вицове.
Правилно ли разбрах, че за Теди е било толкоз значимо да отприщи креативния капацитет на всеки от актьорите, че надали не ви е карал да забравите всичко, на което сте учени до момента?
По скоро ставаше въпрос да променим отношението и метода си към процеса, да се освободим от възприятието, че работим и носим отговорност за резултата. Един тип, да сме „ професионално безотговорни “. И по този начин се появи откровеното развлечение. Все едно си в кварталното кафене и слушаш, и разказваш случки, истории и смешки. С тази разлика, че в профил седи асистент-режисьора Наско и записва всичко. Toй записваше всяка импровизация и концепция. Включително описваше в детайли всяко деяние, което се прави от актьорите. Така се получи нещо като музикална партитура, в която няма инцидентно сложена нота. Това е в действителност тайната на положителната импровизация, тя стъпва на постоянна и съвършено овладяна основа.
Теди непрекъснато бълва хрумвания и асоциации. Той обаче е предизвиквал и всеки от вас да дава спонтанни хрумвания за корекции и допълнения в текста на Фо. Всяка - даже и най-случайно, и най-невинно изречена от вас имитация, я стенографира асистент-режисьорът Атанас Атанасов. Опишете, апелирам ви, този стадий от креативния развой.
Докато слушах и следих режисьора при започване на подготовките, си споделях: „ Аз не мога да изобретявам такива неуместни неща. Няма да се оправя! “. Но с течение на времето се увлякох и в следствие даже се чудех: „ Ле-ле, това моята глава ли го роди…!? “
Няма да не помни по какъв начин асистент-режисьорът Наско, който беше скъп с работата си за всички нас, пристигна при мен след подготовка, на маса, и ми сподели: „ - Следобед ще ти пратя новия ти монолог. “ „ - Но аз нямам монолог! “- зачудих се аз, а той ми отговори: „ - Вече имаш. “ После разбрах, че той е стенографирал някакви мои смешки, които съм приказвала по време на почивката, а Теди е решил да ги включи в спектакъла. Същото се случваше и с моите сътрудници и по този начин от пиесата на Дарио Фо оставаше все по-малко, а текстът на спектакъла застрашително нарастваше. Обемът от думи надвиши неколкократно оригинала. Трябваше да се създадат съкращения, което си беше сложна работа, тъй като Теди Москов не спираше и не спираше да измисля. На подготовка, избрана от самия него за редуциране на текста, започнахме с 66 страници и завършихме със 74. Направо не му се виждаше края. В последна сметка, Теди съумя да се лиши от много хрумки, тъй като както хубавия анекдот, по този начин и положителната улична комедия би трябвало да бъдат поднесени малко, плътно и - по опция, виртуозно.
При възникването на Commedia dell`arte във Венеция през 16-ти век е имало одобрени облици като нашите Хитър Петър или Бай Ганьо. Публиката ги е разпознавала даже единствено по маската на артиста. Един артист е играл цялостен живот единствено един единствен облик и се е специализирал в него до съвършенство. Как съумява Теди да пречупи трагични артисти да станат клоуни?
С изкривяване не става, всеки носи своя смешник в себе си. Това го е казвала Юлия Огнянова, която е театрална майка и кръстница освен на Теди Москов, само че и на доста други сполучливи български актьори, захранени с кукленото изкуство. Амплоато на клоуна се дефинира от детето в теб, какъв си бил като дребен и до каква степен си съхранил това дете. Актьорът не избира какъв смешник да бъде, радостен или печален, невротичен или муден и така нататък Неговият смешник в действителност е почтеното момче или момиче, което продължава да живее в порасналото тяло.
Спомням си, че като дребна мен клоуните ме натъжаваха. Не знам за какво. Радвах им се, само че и изпитвах страдание към тях. И в този момент, когато играя смешник на сцената, сякаш е така- хем се развличам, хем има и доза горест.
Разкажете малко повече за философските търсения на Теди зад клоунадата.
И да ги има, не ги е споделял с нас. Нашата работа не е да философстваме, а да измисляме, да осъществяваме въображението си. Така че за тези неща би трябвало да питате самия Теди Москов…
Какво усещане ви направи индивидът Теди Москов? Кои качествата му оказват помощ да основава и овладява изобретателен безпорядък, зачеващ неповторими пиеси?
По време на подготовките Теди ми приличаше на едно своенравно, невротично, капризно, само че доста надарено дете. Той просто е надарен! Владее по собствен, несравним метод изкуството на театъра и умее да увлича с гения си. Радвам се, че работих с него, научих доста и му искам здраве и театрални провокации у нас и в чужбина.
Играете и самостоятелен спектакъл, даващ изключително доста независимост. Разкажете малко и за тази част от актьорската си активност.
За мен като актриса е доста значимо и зареждащо да вземам участие в самостоятелни планове. Те носят по друг дух от работата в репертоарен спектакъл. В момента играя в продукция на самостоятелната компания „ Паник бутон “ „ Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта “. Това е обществено зает театър по книгата на Петя Накова „ Годината на осемте химии “. На сцената излизам дружно с прелестните актриси Елена Димитрова, Юлиана Сайска и Богдана Котарева. Режисьорът Василена Радева ни натовари със задачата сами да изградим драматургията на облиците си. Беше същинско предизвикателство, само че в този момент срещите с публиката носят огромно задоволство.
Чувствам се съпричастна към идеята на Свободния спектакъл, който се сблъсква с големи компликации в България. В тази връзка, щеше да е прелестно, в случай че политиката изискваше от държавните театри поддръжка за свободните актьори.
Иво Алексиев е самостоятелен журналист. Кръгозора и необятния взор слага над теснозрението на тясната специализация.
Счита истината за събирателно разбиране - не за аспект, изваден от цялото. С бдителност и интернационален опит доближава тематиката, до момента в който не усети очертания на справедлива истина, които заслужават да бъдат осмислени и споделени. Осъзнава, че в споделената истина има оценъчност, която държи да е морално издържана.
Космополит. Живял, учил и работил в доста елементи на света, най-вече Германия.
Мотивацията му да разгласява е вкоренена във философските търсения на хора от всички времена.
Ценител и интерпретатор на изобразителното изкуство и театъра. Пише за политика, геополитика и изкуство, както и есета на персонални тематики. Освен журналист е и съветник по маркетинг и ПР в Германия и България.
„ Светът е оживял, тъй като се е смял “, учеше в миналото Радой Ралин. А какъв брой са в актуалния български спектакъл смехотворците, съизмерими с Теди Москов? С хумориста-деконструктивист, който на сцена прави живота на пух и прахуляк, единствено с цел да изтупа по-късно праха и покаже същинския цвят на живота? С апостола на Commedia dell`arte по нашите земи? С майстора на гротеската, плевяща несгоди с корена? Кой е коренът на неволите ли? Е по какъв начин кой – това че одобряваме себе си и уредбата на света прекомерно съществено. Това че цялостен живот се спъваме в лична нелепост и нелепостта на мощните на деня. Вместо да си вървим разсъдливо и индиферентно - по човешки…
През настоящия сезон една от сцените, на която Теди Москов слага, е сцената на Театър „ София “. Разсъждава върху търпението на масите с „ Няма да платим! Няма да платим! “ на Дарио Фо. Споделя, че възприятието му за комизъм този път по-малко задълбава в дълбините на философията. Че кани просто на гощавка с огромна порция смях. В самия текст на Фо обаче зад комедийния маскарад се крие задоволително дълбочина. Фо е потомствен социалист и до края на живота си си остава ляв интелектуалец. Възражда в родината си поувехналия род Commedia dell`arte. Със стилистиката му резили буржоазното съществуване, намалявайки опцията цензурата да го уязви. Защото постоянно, когато цензура се изправя на пътя му, конфликтът е противен. През 1962 година Фо е режисьор, сценарист и водещ дружно с жена си Франка Раме на известното телевизионно шоу Canzonissima („ Най-добрата ария “). В едно от предаванията тематиката е погубен от мафията публицист. Властта е подразнена. Фо и Раме са уволнени. 15 година им е отсечен достъпът до държавната телевизия RAI. Профсъюзът на артистите обаче възроптава против заглушаването им. Солидаризира се с тях. Налага протест на предаването. Бойкотът не разрешава да се откри актьор, който да замести уволнената съпружеска двойка. За цели 5 години Canzonissima е свалена от ефир. Питам се, дали и Съюзът на артистите в България в миналото е заставал толкоз уверено на пътя на цензурата…
До самата си гибел през 2016 година Дарио Фо не стопира да подлага на критика нападения против свободното слово. Мобилизира против деградацията в италианските медии, която счита, че се случва. В нея вижда „ попречване на сериозна просвета “.
Берлускони пък упреква в опит за узурпация на всички канали за връзка. Колко познато звучи всичко това у нас. Добре, че резултатът от президентските и парламентарните дава вяра за промяна… През 1997 година Дарио Фо получава самопризнание за креативната и публичната си активност. Удостоен е с Нобелова премия за литература.
Той написа „ Няма да платим! Няма да платим! “ през 1974 година - време в което Западният свят е изключително сериозен към репресии в буржоазната ера. И този път изследва манталитета на „ дребните хора “. Беззащитните. Тези, които са притиснати от ползи и йерархии на плутокрация. Които мъчително претърпяват. Които като че ли самата орис е предопределила за несрета. Чийто живот е живуркане. Докато не им хрумне, че могат да бойкотират механизмите на принудата. Докато не извикат: „ Няма да платим! Няма да платим! “ и заплашат с безредица. Но – колкото и просто да наподобява на пръв взор това, става известно, че просто не е по силите им. И умеене не доближава, и взаимност – и всичко си остава постарому. Силните на деня не престават волното си безчинство. Въпреки това Фо си пожелава свят, надживял статуквото. Завършва с будителско обръщение.
Изпълнената хорово крайна имитация, зове за: „ Свят, в който забелязваш, че към момента има небе … и цъфтящи цветя …, че има даже и пролет… и девойки, които се смеят и пеят. А пристигна ли денят да си заминеш, не умира остарял, износен катър. Не! Умира човек, живял свободно и предостатъчно, с други свободни хора. “ Утопизъм ли е това? Оставям фена самичък да реши.
Дори когато „ просто “ забавлява, Теди Москов рядко си изневерява. Гротеската бълбука от жизнеността, проницателсността и ритъма на неговото светоусещане. Ситуация, придвижване, гримаса, жест и страст се разпадат в ръцете му на съставни елементи, с които ловко жонглира. Жонглира дотогава, до момента в който сметне, че е оказал помощ на фена да осъзнае благосъстоянието, прикрито в мига. С цедката на хумора деконструктивизмът му цеди смисъл и в най-банални обстановки. Действието и разговорите текат органично в поток от нестихващи импровизации и роящи се асоциации. Всеки миг е повече от непредсказуем. Който харесва неповторимия почерк на режисьора Теди Москов, ще откри тъкмо това, което търси. Ще откри и гъделичкащи афоризми. Ето един образец. Простодушен служител на реда пита сътрудника си, какво ще да е това вегетарианец, а сътрудника му авторитетно дава отговор: „ Това е на индиански и значи неприятен ловец… “
В „ Няма да платим! Няма да платим! “ Москов взема решение да съблюдава канона на Commedia dell`arte. Актьорите му са гримирани, маскирани и костюмирани до неразбираемост. Работи с преувеличенията на умишлен фарс. Сценографията и костюмите са поверени на Свила Величкова. На сцената тя трансформира героите в преносими карикатури. Окарикатуряването акцентира характери, прекарвания, болки и идеали. Става острие на комичното, завихрящо смехотерапия с висока лечебна мощ. Някои смятат, че облекчавала даже страничните резултати на психопандемията…
Прииска ми се да узная, по какъв начин се стига до креативните детонации на Теди Москов, които раждат гротески като „ Няма да платим! Няма да платим! “. Актрисата от Театър „ София “ Невена Калудова, която извършва една от основните функции, показа усещанията си от работата с него.
Г-жо Калудова, значително театрали смятат Теди Москов за еnfant terrible на българския спектакъл, за гален гений, несъответстващ с клишета и категории. Подходът му в началния стадий на подготовките за „ Няма да платим! Няма да платим! “ е полуезотеричен. След избора на актьорския екип дълго време … просто си говорите и гледате обичаните му филми. Какво целеше той с това?
По принцип и други режисьори стартират процеса на работа с артисти по този метод, гледат с екипа филми, насочват към избрана литература, изобщо, споделят персоналните си извори на ентусиазъм. Така се избистря концепцията за стила и театралния език на спектакъла, чертае се небосвод.
Различното при Теди беше, че този начален стадий продължи със седмици. Събирахме се за подготовка, сядахме в салона и гледахме филм след филм. Беше доста прелестно, само че и необичайно, тъй като имах възприятието, че в никакъв случай няма да стартираме същинската работа по пиесата на Дарио Фо. Още повече, че някои от филмите нямаха директна връзка с клоунадата и уличния спектакъл. Гледахме, да вземем за пример, един от първите биографични филми за Пикасо или пък филм по разказ на Бохумил Храбъл. Това като че ли ни доближаваше до личността и ползите на Теди, които надалеч не се заключават в правенето на смехории и вицове.
Правилно ли разбрах, че за Теди е било толкоз значимо да отприщи креативния капацитет на всеки от актьорите, че надали не ви е карал да забравите всичко, на което сте учени до момента?
По скоро ставаше въпрос да променим отношението и метода си към процеса, да се освободим от възприятието, че работим и носим отговорност за резултата. Един тип, да сме „ професионално безотговорни “. И по този начин се появи откровеното развлечение. Все едно си в кварталното кафене и слушаш, и разказваш случки, истории и смешки. С тази разлика, че в профил седи асистент-режисьора Наско и записва всичко. Toй записваше всяка импровизация и концепция. Включително описваше в детайли всяко деяние, което се прави от актьорите. Така се получи нещо като музикална партитура, в която няма инцидентно сложена нота. Това е в действителност тайната на положителната импровизация, тя стъпва на постоянна и съвършено овладяна основа.
Теди непрекъснато бълва хрумвания и асоциации. Той обаче е предизвиквал и всеки от вас да дава спонтанни хрумвания за корекции и допълнения в текста на Фо. Всяка - даже и най-случайно, и най-невинно изречена от вас имитация, я стенографира асистент-режисьорът Атанас Атанасов. Опишете, апелирам ви, този стадий от креативния развой.
Докато слушах и следих режисьора при започване на подготовките, си споделях: „ Аз не мога да изобретявам такива неуместни неща. Няма да се оправя! “. Но с течение на времето се увлякох и в следствие даже се чудех: „ Ле-ле, това моята глава ли го роди…!? “
Няма да не помни по какъв начин асистент-режисьорът Наско, който беше скъп с работата си за всички нас, пристигна при мен след подготовка, на маса, и ми сподели: „ - Следобед ще ти пратя новия ти монолог. “ „ - Но аз нямам монолог! “- зачудих се аз, а той ми отговори: „ - Вече имаш. “ После разбрах, че той е стенографирал някакви мои смешки, които съм приказвала по време на почивката, а Теди е решил да ги включи в спектакъла. Същото се случваше и с моите сътрудници и по този начин от пиесата на Дарио Фо оставаше все по-малко, а текстът на спектакъла застрашително нарастваше. Обемът от думи надвиши неколкократно оригинала. Трябваше да се създадат съкращения, което си беше сложна работа, тъй като Теди Москов не спираше и не спираше да измисля. На подготовка, избрана от самия него за редуциране на текста, започнахме с 66 страници и завършихме със 74. Направо не му се виждаше края. В последна сметка, Теди съумя да се лиши от много хрумки, тъй като както хубавия анекдот, по този начин и положителната улична комедия би трябвало да бъдат поднесени малко, плътно и - по опция, виртуозно.
При възникването на Commedia dell`arte във Венеция през 16-ти век е имало одобрени облици като нашите Хитър Петър или Бай Ганьо. Публиката ги е разпознавала даже единствено по маската на артиста. Един артист е играл цялостен живот единствено един единствен облик и се е специализирал в него до съвършенство. Как съумява Теди да пречупи трагични артисти да станат клоуни?
С изкривяване не става, всеки носи своя смешник в себе си. Това го е казвала Юлия Огнянова, която е театрална майка и кръстница освен на Теди Москов, само че и на доста други сполучливи български актьори, захранени с кукленото изкуство. Амплоато на клоуна се дефинира от детето в теб, какъв си бил като дребен и до каква степен си съхранил това дете. Актьорът не избира какъв смешник да бъде, радостен или печален, невротичен или муден и така нататък Неговият смешник в действителност е почтеното момче или момиче, което продължава да живее в порасналото тяло.
Спомням си, че като дребна мен клоуните ме натъжаваха. Не знам за какво. Радвах им се, само че и изпитвах страдание към тях. И в този момент, когато играя смешник на сцената, сякаш е така- хем се развличам, хем има и доза горест.
Разкажете малко повече за философските търсения на Теди зад клоунадата.
И да ги има, не ги е споделял с нас. Нашата работа не е да философстваме, а да измисляме, да осъществяваме въображението си. Така че за тези неща би трябвало да питате самия Теди Москов…
Какво усещане ви направи индивидът Теди Москов? Кои качествата му оказват помощ да основава и овладява изобретателен безпорядък, зачеващ неповторими пиеси?
По време на подготовките Теди ми приличаше на едно своенравно, невротично, капризно, само че доста надарено дете. Той просто е надарен! Владее по собствен, несравним метод изкуството на театъра и умее да увлича с гения си. Радвам се, че работих с него, научих доста и му искам здраве и театрални провокации у нас и в чужбина.
Играете и самостоятелен спектакъл, даващ изключително доста независимост. Разкажете малко и за тази част от актьорската си активност.
За мен като актриса е доста значимо и зареждащо да вземам участие в самостоятелни планове. Те носят по друг дух от работата в репертоарен спектакъл. В момента играя в продукция на самостоятелната компания „ Паник бутон “ „ Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта “. Това е обществено зает театър по книгата на Петя Накова „ Годината на осемте химии “. На сцената излизам дружно с прелестните актриси Елена Димитрова, Юлиана Сайска и Богдана Котарева. Режисьорът Василена Радева ни натовари със задачата сами да изградим драматургията на облиците си. Беше същинско предизвикателство, само че в този момент срещите с публиката носят огромно задоволство.
Чувствам се съпричастна към идеята на Свободния спектакъл, който се сблъсква с големи компликации в България. В тази връзка, щеше да е прелестно, в случай че политиката изискваше от държавните театри поддръжка за свободните актьори.
Иво Алексиев е самостоятелен журналист. Кръгозора и необятния взор слага над теснозрението на тясната специализация.
Счита истината за събирателно разбиране - не за аспект, изваден от цялото. С бдителност и интернационален опит доближава тематиката, до момента в който не усети очертания на справедлива истина, които заслужават да бъдат осмислени и споделени. Осъзнава, че в споделената истина има оценъчност, която държи да е морално издържана.
Космополит. Живял, учил и работил в доста елементи на света, най-вече Германия.
Мотивацията му да разгласява е вкоренена във философските търсения на хора от всички времена.
Ценител и интерпретатор на изобразителното изкуство и театъра. Пише за политика, геополитика и изкуство, както и есета на персонални тематики. Освен журналист е и съветник по маркетинг и ПР в Германия и България.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ