Иван Хаджийски (1907 ~ 1944) Моралната философия на българина от

Иван Хаджийски (1907 ~ 1944)

Моралната философия на българина от новото време

Картината на актуалните нравствени несъгласия

След Освобождението капитализмът стана господствуваща стопанска форма у нас, въпреки и в нашенски жанр, заради което и егоизмът стана господствуващ морал.

По създание този нарцисизъм е подобен, какъвто към този момент го описахме в епохата преди Освобождението. Разноликостта на стопанския, политическия и нравствен живот даде неописуемо многообразие от форми и преливания, в което този нарцисизъм се реализира в стопанството, политиката, науката, изкуството, в рода и фамилията, в другарството и любовта. Поради всичко това нашият живот през днешния ден е станал неизмеримо драматичен. Ние сме разпънати от толкоз икономически и нравствени несъгласия, нашето държание към хората поотделно, както и във връзка с едно и също лице е толкоз изменчиво, че през днешния ден и най-хубавите наши правници и моралисти не могат да дадат отговор на въпросите, по кое време един човек е търговец и по кое време апаш, по кое време човек лъже и по кое време е единствено вежлив, по кое време е шарлатанин и по кое време единствено пази ползите си. Въз основа на закона, по кое време ограбва хората и по кое време единствено използува стопанската си мощ, по кое време е честен и по кое време единствено не е задължен да каже истината, по кое време е изправен в покупко-продажбите си: когато извърши в действителност отговорностите си или когато противната страна е лишена от доказателства за тези отговорности.

Днес ние не живеем по неписания морал на задругата и занаятчиите. Днес законът е изразител на справедливостта. Съобразява ли човек държанието си със закона, той е „ добър и честен жител “. Всъщност законът е един формален документ за несъгласията и несправедливостите, които изтезават нашето време.

Някога недъзите на задругата се показваха в разногласия сред задругарите. Тези редки разногласия се уреждаха от препоръките, от заповедите или от солата на старейшината. Днес разногласията се позволяват от съдилищата и съдиите отсъждат кое е право и кое не, кой е прав и кой не.

И таман правосъдната зала е огледалото на нашия морал. Кражби, банкрутство и вреда на кредиторите, мошеничества, фалшификация на документи и парични знаци, машинация и корист на доверие, закононарушения срещу властта, закононарушения срещу страната, фискални нарушавания, лъжливо заклеване, закононарушения срещу изборното право, засегнатост, клюка, разврат, убийства, злепоставяне, разваляне на парцел – всички тези действия са прояви на актуалния нарцисизъм, който е хвърлил в битка всички срещу всички и който е докарал работата до такава степен, да споделяме: вълк за вълка е човек, човек за индивида е вълк.

Аз съм юрист. При мене в никакъв случай не са пристигнали двама клиенти със следната молба:

– Уважаеми господин юристе, помощнико на правораздаването, ето нашия спор! Ти, който познаваш закона и включената в него правдивост, позволи разногласието ни по този начин, че да си останем отново другари.

Напротив, всеки заинтригуван иде поотделно с хонорара си, подкрепящ молбата му: „ Да сложим по някакъв метод чеп на съперника. “ И до през днешния ден аз още не мога да схвана какво значи „ почтен юрист “, както и никой през днешния ден не може да каже какво значи въобще почтен човек съгласно формалния морал. И таман това показва моралната рецесия на днешното грубо време.

В стопанството ние уреждаме отговорностите си единствено когато знаем, че съперникът няма да може да потърси правата си посредством съд. Ние не се интересуваме дали съперникът има право: това за нас е безразлично. Гледаме единствено дали има доказателства. Ако има, ние прехвърляме парцелите си на някое друго лице, което нормално не ги връща след това с изключение на посредством нов развой, в случай че то от своя страна не ги е продало към този момент същински или симулативно на трето лице, с цел да приключи кръгът на взаимоограбването.

В политиката ние водим битки за облагите на властта с простени и непростени средства. Демагогията и партизанството са отвратили всички, даже и тези, които ги практикуват. Съсловните битки у нас стигнаха до всеобщо физическо изтребване.

И в нашите научни среди не липсува егоизмът, изразяващ се в боязън от младите, в изолация на проучването, в назначение на нови професорски места посредствености, които като компаративни величини би трябвало да акцентират и ускоряват блясъка на откритите величия, а не да ги засенят, и прочие

Няма потребност да приказвам за егоизма в литературните ни и театрални среди. Вестниците всеки ден пишат за това.

Егоизмът, който всмукваме още с първите уроци на нашите майки: да ядем храната си у дома, а не при другарчетата си, да не им даваме играчките си, да не ги викаме у дома да калят чергите, отравя и нашата обич, и нашата фамилна атмосфера. Прикривайки минусите си, ние влизаме в брака или по сметка, или по обич, която в множеството случаи почива на сантиментални идеализации. Но честолюбието, неотстъпчивостта, капризите, суетата, сметките, парите скоро изпаряват и последните останки от тази обич и основават това равнодушие сред съпрузите, което нормално свършва с ширещата се извънбрачна обич. Само децата, до момента в който са дребни, ни разрешават да узнаем какво е това фамилно благополучие.

Ние, понесени от силите на нашите дни, съвсем сме изгубили естественото отношение към нещата, станали сме плебеи на битката за превъзходство в стопанството, политиката, честолюбието и унесени, замаяни, затъпели, не чувствуваме какви нерви, какъв брой време, какъв брой сили губим, с цел да накараме хората да ни поздравят първи, та да подчертаем нашето предимство над тях, да харчим луди пари за облекло, за мобили, за разкош, за най-диви и безсмислени неща единствено с цел да подчертаем своята мощ, мерена основно с парите. По тази линия ние се преструваме, че разбираме от просвета, изкуство, музика и философия. Ние одобряваме гаврата с имената на най-великите писатели, като слагаме имената им върху така наречен дипломатически библиотеки, състоящи се единствено от първокласно подвързани празни корици на „ цялостното заседание “ от съчиненията на Шекспир, Гьоте, Мопасан и служещи за мобил, фон.

Какво не вършим ние, с цел да изтъкнем нашата персона, с цел да забележим името си във вестниците, да чуем да се шушне зад нас името ни, да ни посрещнат на всички места със свалена шапка.

А като минем към деянията на сенките, копията, пародиите и фалшификаторите на актуалната господствуваща персона: парвенютата, аристократите по индукция, три четвъртите буржоазни персони, доказващите се гении и гении с тяхното шумно фукане, мании за великолепие и самопризнание, важничене, пози, гримаси и пъчене, картината става до болежка комична.

У нас обаче на почвата на егоизма, дразнен във въображението ни от европейските мостри на благосъстояние, власт, разкош, почести и популярност и в същото време стяган в своето реализиране от лимитираните благоприятни условия на нашата дребна, бедна и изостанала страна, се развива една всеобща злоба чиито провали вземат съвсем във всички среди страхотни размери и водят към морално самоизяждане.

Какво е останало у нас от остарялата задругарска и еснафска човечност? Нашите души се пълнят единствено от жестоката наслада на победилия, на постигнатите упоритости, на задоволеното самолюбие, на отмъщението.

Какво е останало от остарялата взаимопомощ? Днес ние считаме за обидно и отхвърляме с жест на пренебрежение всяка молба и за най-дребна услуга. Ние се отнасяме с съмнение и мнителност към всекиго, виждайки в неговото лице съперник – крадец или безсрамник, който си разрешава да ни безпокои, без да имаме от това някаква изгода.

Какво е останало от тогавашните общи трапези? Днес ние живеем в хотели и се храним в гостилници. Общите трапези сме заменили с банкети, на които се събираме, с цел да подчертаем с избраното място на масата ранга си, с блясъка на трапезата и публичното състояние на гостите – богатството и видността си, с цел да сключим някоя договорка или да завържем връзки поради на нови покупко-продажби.

От: „ Оптимистична доктрина за нашия народ “, Иван Хаджийски, изд. „ Отечество “, 1997
Снимка: Иван Хаджийски (1907 ~ 1944), troyan-museum.com