Любовта е над всичко: Цели 43 години той носи до сърцето си писмото до мъртвата си съпруга
Истинската обич съществува – не, не тази, която виждаме по филмите и за която четем в книгите, а тази, която се ражда в сърцето и трае до гроба. Историята, която ще ви разкажем през днешния ден, е за една такава обич, неподвластна на времето и почтена за кино сюжет.
Героят на нашата история се споделя Ричард Файнман.
Той е прочут американски физик, взел участие в развиването на атомната бомба. През 1965 година получава Нобелова премия за работата си по квантова електродинамика.
Освен към физиката, ученият демонстрира интерес към химията, микробиологията, играе бонго, рисува портрети и учи писмеността на маите.
Разбира се, че до подобен незабравим човек е имало и жена – Арлин. Ричард е влюбен в нея от 13- годишен. Двамата са дружно още от учебно заведение, само че туберкулозата лишава живота й през 1945 година, когато тя е едвам на 25-годишна възраст.
Арлин издъхва безусловно в ръцете на обичания си. Смъртта й за него е голям потрес, поради който изпада в тежка меланхолия.
Малко повече от година след нещастието, на 17 октомври 1946 година, Ричард й написа писмо, което постоянно носи до сърцето си.
След като написва трогателните редове, той запечатва плика и го носи в джоба на сакото си, покрай сърцето, в продължение на 43 години.
След гибелта на учения, неразпечатаното писмо, адресирано до младата му починала брачна половинка, е намерено измежду документите му.
Днес взехме решение да ви споделим цялото писмо по този начин, както е написано – няма по какъв начин думите да не ви допрян, а посланието да не стигне до сърцето ви. Вярвайте в Любовта, тъй като няма нищо по-важно и по-хубаво от това, да обичаш:
Скъпа Арлин,
обожавам те, блага!
Зная по какъв начин обичаш да го чуваш, само че ти пиша освен, с цел да те развеселявам. Пиша ти, тъй като това ме изпълва с топлота. Не съм ти писал извънредно дълго – съвсем две години. Но зная, че ще ми простиш, че ще простиш на този твърдоглав прагматик. Мислех, че няма смисъл да ти пиша.
Но в този момент, скъпа моя, знам, че съм задължен да направя това, което отлагах толкоз дълго и толкоз постоянно правех в предишното. Искам да ти кажа, че те обичам. Искам да те обичам. Винаги ще те обичам.
Трудно ми е да схвана какво значи да те обичам, откакто умря, само че и до през днешния ден желая да те прегърна и да се грижа за теб. И желая и ти да ме обичаш и да се грижиш за мен. Искам да разисквам с теб всичките си проблеми. Искам дружно да вършим разнообразни неща. Досега нищо сходно не ми се бе случвало. А можехме да създадем доста дружно: да шием облекла, да учим китайски, да си купим кино проектор. Мога ли да го направя в този момент? Не. Без теб съм напълно самичък. Ти бе основния генератор на хрумвания и ентусиазъм за всичките ми безумни завършения.
Когато се разболя, се притесняваше, че не можеш да ми дадеш това, от което нуждая се, а толкоз искаше да ми го дадеш. Не си струваше да се тревожиш. Нямаше потребност от това. Винаги съм ти казвал, че те обичам доста, просто тъй като те има. Сега го разбирам повече от всеки път. Вече не можеш да ми дадеш нищо, а аз те обичам толкоз мощно, че в никакъв случай няма да мога да обичам някоя друга. И желая да е по този начин. Защото даже и мъртва, ти са доста по-добра от всички живи.
Зная, че ще кажеш, че съм малоумен, че искаш да бъда благополучен и не искаш да стоиш на пътя ми. Вероятно ще се изненадаш да научиш, че през тези две години даже не съм имала другарка (с изключение на теб, скъпа моя). И ти не можеш да направиш нищо по въпроса. И аз не мога. Не разбирам нищо. Срещнах доста девойки, измежду тях имаше и доста хубави, а аз не желая да оставам самичък, само че след няколко срещи осъзнавах, че за мен те са празно пространство. Имам си единствено теб. Ти си същинска.
Скъпа моя, боготворя те.
Обичам моята жена. Моята жена умря.
P. S.: Прости ми, апелирам те, че не съм ти изпратил това писмо – не зная новия ти адрес.
Инфо: За Жената
