Искра БАЕВАДемократична България, началото на която традиционно отбелязваме на 10

Искра БАЕВА

Демократична България, началото на която обичайно означаваме на 10 ноември (макар политиците по никакъв начин да не обичат този ден), очерта по нов метод държавния връх. Президентският пост беше основан от Кръглата маса, с цел да размени Държавния съвет, неразривно обвързван с Тодор Живков. Новият пост ръководител (президент) беше основан за Петър Младенов, заел го на 3 април 1990 година, от който обаче прекомерно скоро, още на 6 юли, бе заставен да се откаже.

Истинският плуралистичен избор за президент стана едвам в 7-ото Велико народно събрание, когато за освободения от Петър Младенов пост се кандидатираха представителите на трите съществени партии: Българска социалистическа партия с проф. Чавдар Кюранов, Съюз на демократичните сили с доктор Петър Дертлиев и Български земеделски народен съюз с Виктор Вълков. Мимоходом ще отбележа, че Движение за права и свободи, което имаше повече депутати от Български земеделски народен съюз, тактично не взе присъединяване в тази конкуренция, а поддържа претендента на Съюз на демократичните сили. След пет безрезултатни гласувания, при които единствено с 3 гласа Виктор Вълков не беше определен, Съюз на демократичните сили смениха своя претендент с водача си доктор Желю Желев и той незабавно беше определен.

Не желая да влизам в остарелия спор за какво Съюз на демократичните сили не отстоя до дъно претендента си Дертлиев, единствено ще напомня, че през цялото време той не получи цялостната поддръжка на депутатите от Съюз на демократичните сили, а при идващите гласувания тя даже намаляваше (от 144 до 130), и то тъй като за господстващите в Съюз на демократичните сили антикомунистически настроения социалдемократът

Дертлиев беше прекомерно ляв

Важното е, че доктор Желев беше определен и с гласовете на част от депутатите от Българска социалистическа партия, тъй като при нейното безусловно болшинство във Велико народно събрание без нея това не можеше да стане.

Първите директни президентски избори съгласно новата конституция бяха извършени на 12-19 януари 1992 година и на тях доктор Желев беше избран отново, този път без поддръжката на Българска социалистическа партия, която си имаше собствен претендент - проф. Велко Вълканов, без той да е неин член. Все отново на доктор Желев му се наложи да отиде на втори тур, който завоюва с незначителен % - 52,85%. И двете кандидат-президентски двойки получиха по над 2 млн. гласа, само че изборната интензивност не е задачата на този текст.

Президентът Желев искаше да се възползва от това, че конституцията е нова и всичко се броеше отначало, и се кандидатира за трети път за президент. Само че тогава Центърът за демократични тактики на Иван Кръстев излезе с новаторската концепция Съюз на демократичните сили да вкара американския модел на предварителни избори. И на извършените на 1 юни 1996 година за пръв и финален път такива избори настоящият президент беше надвит от

пловдивския юрист Петър Стоянов

Който след това в изискванията на възходяща рецесия в Българска социалистическа партия на президентските избори на 27 октомври - 3 ноември 1996 година завоюва поста с 59,73%.

Естествено беше Петър Стоянов да се кандидатира за втори мандат в третите президентски избори на 11-18 ноември 2001 година А и всички социолози и анализатори му предричаха несъмнено преизбиране. Вместо това той беше надвит и на първия (с 36,39 против 34,95%), и на втория тур (с 54,13 против 45,87%) от водача на Българска социалистическа партия Георги Първанов. Това и до през днешния ден се интерпретира като огромна изненада и се изяснява с разнообразни неточности на Стоянов, само че рядко с променените настройки на българите.

Още една изненада очакваше последователите на десните в идващите, четвърти, президентски избори на 22-29 октомври 2006 година Тогава техният претендент Неделчо Беронов въобще не стигна до втори тур, надминат от Волен Сидеров. А успеха още веднъж

отиде при Георги Първанов

който завоюва втория си мандат с удобните 75,9%.

Петите президентски избори бяха извършени на 23-30 октомври 2011 година при възхода на Бойко Борисов. Тогава той уточни Росен Плевнелиев, министър на районното развиване и благоустройството в личното му държавно управление, а Българска социалистическа партия - Ивайло Калфин, някогашен министър на външните работи в държавното управление на Станишев. Въпреки множеството данни за нередности, успеха беше за Росен Плевнелиев с 52,58%.

По една или друга причина Плевнелиев избра да не изиска втори мандат и на шестите президентски избори на 6-13 ноември 2016 година министър председателят Борисов уточни председателката на Народното събрание Цецка Цачева, която даже показа като " майка на нацията ". Резултатът обаче беше безапелационен: и на първия, и на втория тур водеше подкрепеният от Българска социалистическа партия, официално самостоятелен, Румен Радев. И завоюва с 59,4%.

Така стигнахме до сегашните седми президентски избори, в които безапелационна победа и в първия, и във втория тур с окончателните 66,72% завоюва настоящият президент Румен Радев с яркото наличие и на вицепрезидентката Илияна Йотова.

Такава е хрониката на президентските избори в демократична България.

Какви заключения могат да се създадат

от ориста на петимата президенти, които сме избрали с гласовете си?

Само двама от тях - Петър Стоянов и Росен Плевнелиев, не съумяха да повторят мандата си. А доктор Желю Желев в действителност осъществя два мандата, само че първият - преди приемането на новата конституция, а по-късно не съумя да се пребори за втори, спънат още в подготвителната фаза.

Останаха двама, които освен завоюваха президентските избори, само че и с голяма преднина извоюваха втори мандат. Това са Георги Първанов и Румен Радев. Неслучайно и двамата идват от лявото политическо пространство. Първият е ръководител на Българска социалистическа партия, преди да се кандидатира, а вторият е деполитизиран боен, само че е повдигнат от леви партии - Българска социалистическа партия и АБВ. И въпреки да се кандидатира като самостоятелен претендент, той не криеше левите си убеждения. Да не приказваме за неговата подгласничка Илияна Йотова, която беше тясно обвързвана с Българска социалистическа партия.

Някой може да каже, че всеки настоящ президент е фаворизиран и елементарно печели втори мандат, само че образецът на Петър Стоянов приказва друго, както и страхът на Росен Плевнелиев да се бори за втори мандат. Така че това не е вярното пояснение.

Споменах нагоре, че за мен не е инцидентно, че, най-малко към този момент, единствено леви президенти съумяват да повторят мандата си. Ще се опитам да посоча по-важните аргументи.

Първата е в другия метод на левите и десните към политиката и към обществото. От самото начало на прехода десните сили бяха уверени, че имат мопонола върху истините за демокрацията и за пазарната стопанска система, и смятаха, че, в случай че някой не ги харесва, казусът си е негов. Техните водачи постоянно се сърдеха на хората, ослепителен образец за което даде индивидът, който преформатира Съюз на демократичните сили от коалиция в единна партия - Иван Костов. Още не сме не запомнили по какъв начин той краткотрайно потъна в афектирано безмълвие.

Нежеланието на десните президенти да се преценяват с изменящата се действителност и да се изживяват като представители на " Истината " освен отблъскваше от ден на ден хора от тях, само че и породи вътрешни спорове и разцепления (по линията кой тъкмо е носителят на " истината " ). И се стигна до такава степен многочислените наследници на Съюз на демократичните сили, които на последните избори бяха най-малко в три разнообразни лагера, да получат подигравателното название " умните и красивите ".

Втората причина е твърдата и едностранчива външнополитическа линия, която организираха десните президенти. Тя беше

непроменяемо прозападна

каквато е и общата посока на българския, а и на източноевропейския преход, само че в нашия случай се постановяваше по-рязко, в сравнение с даже и западните институции желаеха от България. Те като че ли непрестанно се доказваха, само че не пред българите, а пред чужденците. Така те за следващ път демонстрираха остарелия ни сателитен синдром. Проблемът беше, че сходна линия може би се харесваше на западните фактори, само че се разминаваше все по-драстично с изменящите се български настройки. А, както е известно, на изборите гласоподават българските жители, а не уважаемите ни съдружници.

Третата, обвързвана и с предходните две аргументи, беше неналичието на примирение. Десните президенти и до през днешния ден се считат за прави, а тези, които не са дали своят вот за тях - за отговорни. Затова не престават толкоз постоянно да ни дават " акъли " в медиите, за което виновност, несъмнено, носят и медиите, които ги интервюират, без да им задават неуместни въпроси. Докато двамата леви президенти през цялото време бяха настроени не войнствено и нападателно, а по-скоро кооперативно, тъй като им беше нужна поддръжката освен на левите, а на огромната маса все по-безпартийни българи. И двамата бяха подготвени да поемат негативите от предишното на левицата, само че без да останат затворени в това минало, а да търсят път към бъдещето. Във външнополитическо отношение се стремяха да утвърдят мястото на България в западните структури Европейски Съюз и НАТО, само че без да загърбват другите геополитически направления, допълнително от една от които можем да разчитаме на дълготрайните обичаи на непосредственост и взаимопомощ.

А огромното преимущество особено на президента Радев е в достолепието и смелостта, с които от време на време си разрешава да заеме вътрешно- и външнополитически позиции, които може и да не са толкоз политически правилни, само че по тази причина пък са разумни и разбираеми за множеството българи.

Та по този начин е с президентите в България, изживяваща преход от социализъм към капитализъм. Левите президенти се оказват по-приемливи и сполучливи за българите в дълготраен проект.