Искам да ви разкажа това, на което станах свидетел онзи

Искам да ви опиша това, на което станах очевидец оня ден. По перона вървеше стара жена и с тъга дърпаше с едната ръка количка с огромен сак. Някакви стъкла подрънкваха в него. В другата държеше кашонче. Изпреварих я и се качих във влака за Видин, с който нормално отивам при баба и дядо в Своге. Настаних се на седалката против вратата, тъй като след половин час щях да сляза. Като видях по какъв начин непознатата бабка се мъчи да вдигне багажа си, станах да й оказа помощ. Настаних нея, наместих количката, поех и кашончето: “Много внимавай, моето момиче, да не изскочи котенцето! ” Жената въздъхна с облекчение и се отпусна до мен. Побърза да отвори кутията и от там се появи мустаката муцунка. Покрай пухкавото мъниче се заприказвахме за неща хем банални, хем доста персонални – такива, каквито се чуват единствено на път. Понякога пред непознати хора е по-лесно да споделиш на глас мисли, които не ти дават да спиш умерено и които нямаш куража да изречеш пред своите.

Оказа се, че бабата беше напълнила сака с празни буркани. Затова по този начин подрънкваше количката. На учудения ми взор – за къде ги е помъкнала, отвърна: “Ех, дете, по какъв начин да не ги повличам, зимнината мен чака. Дано не ги изпочупя, че няма от кого да взема назаем, на всеки му трябват. Аз все раздавах, раздавах, и то цялостни, към този момент съвсем не ми останаха. Години наред ги пращах на децата, тази пролет помолих да ми върнат най-малко част, ама… Чаках, чаках синът да ги докара с колата, така и не дочаках. “ Дожаля ми, като я слушах по какъв начин преди седмица напълнила два кашона с домати, чушки и друго, каквото имала в градината, добър комшия я закарал от нейното село до Видин, хванала влака и цъфнала с товара си на гарата в София. Не пропуснала да предизвести и сина, и дъщерята. Обаче за нея посрещачи нямало. А както се била натоварила, не можела да мръдне без непозната помощ. Пак попаднала на положителни деца – две момчета я свалили от влака, сграбчили й кашоните и я оставили чак в чакалнята, на скамейка против будката за вестници – откъдето и да дойдат нейните хора, елементарно да я видят. Само дето те не идвали. Поседяла, само че вместо да си отдъхне и да й стане по-леко, от терзание чак й прилошало. Опитала да им се обади отново по GSM-ите, само че синът бил отвън обсег, на дъщерята пък телефонът бил изключен – поради значимо заседание, както станало ясно. Внучката не вдигала, а когато най-накрая дала отговор, с скука декларирала, че гаджето й има имен ден и не може да се занимава нито с нея, нито с багажите й.

Тя самата се чудеше по какъв начин не рухнала там, в чакалнята. Вестникарката се уплашила от типа й и донесла вода. После сграбчила телефона и още веднъж набрала сина. Имала шанс и като съумяла да се свърже, съвсем му наредила да пристигна незабавно, другояче ще откарат майка му с “Бърза помощ ”. Явно той се впрегнал, тъй като дотърчал след петнадесетина минути и взел майка си с колата. Закарал я при кака си, качил нейния кашон, а своя оставил в колата. След няколко дни, като отишла на посетители, моята спътница го видяла – пренебрегнат на балкона. Дори не бил отворен. Представила си по какъв начин са се скапали зеленчуците и плодовете вътре – най-хубавото, определено от нейната градина. Станало й болно, само че замълчала пред снахата. Щерката и тя развалила половината артикули – нямала време да се занимава с такива неща! Отгоре на всичко я навикала: “Що влачиш, майко?! Ей го магазина насреща, всичко ми е на една ръка разстояние! ” Слушала щерка си и също като на снахата не споделила нито дума. Събрала празните буркани, зарекла се, че тази есен ще прави зимнина единствено за себе си, и се приготвила да си върви. По всичко личало, че в живота на децата й няма място за нея.

Бабата въздъхна и небрежно преглътна сълзите си. Като се поопомни, отново си подхвана нейната: “Преди не беше по този начин, само че откогато овдовях, моите като че ли се уплашиха да не увисна на техните ръце в София и се отдръпнаха от мен. С мъжа ми се бъхтахме цялостен живот да ги изучим, а в този момент какво? Вече съм непотребна! Хем не преставам да им давам, без нищичко да желая. Освен понякога да ме посрещнат и да вземат тежкия багаж… “ Разказа ми и за своята съседка, която също не можела да влачи торби и да пътува до София, щерка й пък нямало по какъв начин да върви ден през ден до Видин, по тази причина се срещали на гарата в Мездра. Разменяли си багажите и цялостните сакове заминавали за София, празните – за Видин. Непознатата сподели тъкмо думите, които постоянно изрича и моята бабка: стига да желаят, хората могат да се схванат, само че без предпочитание нищо не става.

Жената извади животинчето и го притисна до бузата си, като че ли с този жест искаше да запълни празнотата в душата си. Явно доста я болеше от отношението на най-близките й. Толкова, че да признае: „ Дори зетят е по-внимателен с мен. Дъщерята все за нещо се кара. А внучката гледа от нея и ми се подиграва – едно не съм схванала, друго било комплицирано за мен, трето не съм направила както би трябвало, а по какъв начин съм се оправяла с GSM-а било същинска загадка… Аз въпреки всичко съм била учителка. Усещам, че се срами от мене, даже не предложи да ме запознае с приятеля си. “ Преди да сляза на Своге, погалих котето, пожелах на оскърбената жена добър път и по-спокоен живот. Тя се усмихна и сякаш повече на себе си сподели: „ Внучката беше общителна единствено до момента в който ме уговаряше да взема на село котето, което й подарили. И за него няма време… Пенсията ми е дребна, но ще се оправим с тази писанка! ”