Ингмар Бергман споделя: За мен Тарковски е най-великият режисьор, създател

Ингмар Бергман споделя: „ За мен Тарковски е най-великият режисьор, основател на нов език, подобаващ на природата на киното, доколкото той фиксира живота като отражение, живота като сън… ”

Самият Тарковски е сбит – „ Моята цел се заключава в това, да върша филми, които оказват помощ на хората да живеят, даже когато от време на време провокират неодобрение ”. 

Тарковски счита киното за единственото по рода си изкуство, което е в действителност способно да съобщи безкрайния ход на времето, което частично изяснява и неговите свръхдълги фрагменти и темпото на повествованието. Той основава новаторско кино, озадачаващо с екранни и звукови метафори, внушаващо боязън и възхита. 

За живота и киното, споделено от Тарковски.

(Андрей Тарковски в детството си)

В детството си имах предостатъчно растителен облик на живот. Малко размишлявах. Ходехме безусловно боси. Лятото не носехме обувки, пък и нямахме такива. Зимата обувах валенките на мама. Накратко – беднотия, само че не това е думата. Нищета! Ние придаваме прекомерно голяма роля на детството. Методът на психоанализата - да огледа през живота посредством детството и да откри в него пояснение на всичко – това е един от методите на инфантилизация на личността. На мен в никакъв случай не ми доближаваше татко ми. За всичко най-хубаво, което имах в живота си, съм длъжен на моята майка. 

Баща ми, несъмнено, беше огромен съветски стихотворец. Той в никакъв случай не написа нещо, с цел да се популяризира. 

Когато аплайвах в киноинститута, не желаеха да одобряват нито мен, нито Шукшин. Казаха: „ Вася Шукшин – той е мрачен човек, който не е чел даже Толстой, и въобще нищо не знае, малко е непохватен. А Тарковски не го одобряваме, тъй като знае всичко ”.

Аз не просто мисля за действителността, колкото се пробвам да я усета. Към нея се отнасям като животно, като дете. 

Самата концепция за търсенето на създателя е оскърбителна. Тя наподобява на бране на гъби в гората. Може да ги има, а може и да ги няма. Аз отхвърлям концепцията за опит, търсенето в областта на изкуството. Всяко търсене в тая област, всичко, което помпозно се именува като „ авангард ” – това е просто неистина. 

Изкуството не може да бъде ненационално. Ако светът е наред и в естетика, той няма да има потребност от изкуство. Може да се каже, че изкуството съществува само по тази причина, тъй като светът е зле организиран. Доволството в никакъв случай не е било ефикасна мощ за творчеството. 

Животът, несъмнено, няма никакъв смисъл…

Ако артистът е лишен от характер – това е неговата гибел. Единственото, което желая от артиста е, той да сложи себе си в препоръчаните му условия, и боже опази, да не стартира да играе нещо, измисляйки си облик. 

Киното, извинете, е най-нещастното от всички изкуства. Използват го като цигара, като дъвка, като движимост, която може да се купи. 

Намирам своя филм „ Иваново детство ” за несполучлив, тъй като не мога да претърпявам знаците в кинематографията. Картината – претенциозна, всичко е прекомерно подчертано, прекомерно изразително. Накратко – все едно всичките 32 зъби на артиста са показани – има поради създателя, самия себе си. Някои неща просто не мога да виждам, отпущам очи – знаете, като при човек, който се държи нетактично, и приказва за себе си прекомерно самовлюбено. Но този филм ми е безценен като първа моя независима работа. Критиците или ругаят, или хвалят. И нито едното, нито друго оказва помощ изключително. А задачата на критиците съгласно мен е, за оказват помощ на създателя да разбере себе си. 

Обичам лимитираното пространство. Много одобрявам отношението към пространството на японците – тяхното умеене в мъничкото пространство да намират отражение на безкрайността. 

Трудно ми е да си показва вътрешният свят на дамите, само че коства ми се, той би трябвало да бъде обвързван със света на мъжете. Самотната жена – това е ненормално. 

Ако светът не стане едно цяло, връзките са безнадеждни. Струва ми се, че незадоволително обичам себе си. Онзи, който не обича себе си задоволително, помоему не може да обича другите. Аз съм човек невесел. Сега не е време за доста смях. Ако внезапно стартира да се дръзвам, незабавно стартирам да се управлявам и чувствам, че се дръзвам не на място. 

Можеш да спасиш всички, спасявайки себе си. Общите старания са безплодни. 

Животът губи целия си смисъл, в случай че зная, по какъв начин ще приключи. Не сме основани за благополучие, само че има неща по-важни от щастието. 

(Арсений Тарковски със сина си Андрей)

Източник и фотоси: