Еротично пътешествие с френски шик по „Зеленият път“ на Стефан Божков
Художникът Стефан Божков е добре прочут на феновете си, само че тези, които за първи път ще се допрян до неговите творби, ще преживеят незабравимо странствуване, наситено с подигравка, френски изискан, фина страст, хубост и висока проба хармония.
Днес той открива четвъртата си галерия в пловдивската изложба „ Червеното пони “, където част от интериора стават 19 платна и серия от монохромни фотографии, озаглавена „ Жените на Париж “.
Още с прекрачването на прага на галерията окото на ценителя вижда, че Стефан Божков и този път не е изневерил на метода си на претворяване, употребявайки най-вече смесена техника върху черна акрилна основа.
Ахроматичният цвят, негова запазена марка, се отличава внезапно в уютното цветно пространство на галерията. Такива са „ Банкетът “, „ Ловци на трюфели “, „ Кадрите тишина “, „ Язон и аргонавтите се връщат със златното руно “ и доста други. Но никога черното не подухва горест или боязън, в противен случай.
Черният цвят в картините на Стефан е доста бездънен и компактен. Като да навлизаш в пещера или тунел и като че ли търсиш нещо, с цел да го откриеш. Точно като в картината му „ Закуска “, в която ти трябват минута-две, с цел да забележиш двете ръце – метафората за човешкия блян.
„ Merci “ и „ Halo, it’s me “ пък, като всичките му произведения, се отличават с тънък комизъм и подигравка, като си играят и с посланията, и със фена. Точно като самия Стефан Божков, който като че ли не приема себе си на съществено, само че изрично акцентира значенята с майсторство.
От всички платна на маестрото лъха изящна еротика, а картините му с елементи от женското тяло наподобяват повече на актова снимка, в сравнение с картина. Забелязва се, че в творбите женските лица липсват, само че други елементи от тялото на дамата са по-интересни.
Приятна изненада е и серията черно-бели фотоси, които художникът персонално е правил, озаглавена „ Жените на Париж “. На тях са запечатани дами с рокли, дами с панталони, с шапки, с пуснати коси, в тил, седнали или прави. И тук проличава бохемската хармония на Стефан Божков. Монохромните фотоси са изчистени от внушенията, които от време на време основават ярките и несъответстващи си цветове. Така можем да се насладим на формата, сюжета и уловения миг, без нищо друго да разсейва вниманието ни.
Той нееднократно е споделял, че е непълен далтонист към зеления цвят. Затова незабавно прави усещане триптихът „ Зеленият път “. Общото с романа на Стивън Кинг е, че не всичко е такова каквото наподобява. Стефан е разположил в три картини осветена зелена линия от голф игрище – пътят, който би трябвало да измине топката, с цел да попадне в задачата си.
Зеленото или „ стартирането на зелено “ е кулминационната точка в голфа. Това е и моментът, в който топката минава през напълно окосена трева, на която се вършат най-прецизните удари. А Стефан Божков е нарисувал тъкмо оня миг, в който даже чуваш затаения шепот на публиката преди победния удар на играча.
„ Свободата е най-важна за мен, не мога да се впиша в едно нещо, не мога да влизам в рамка “, споделя Стефан.
Това е и една от аргументите той да не слага заглавия на своите изложения. А и някак не е допустимо, тъй като всяка една негова творба е обособена чувствена галактика, забъркана от метафори, разнообразни елементи, цвят, послания, игра на форми, предадена с аристократизъм, виталност, бохемство, деликатност, хубост и доста, доста страст - всичко, което е нужно на един живот.
Днес той открива четвъртата си галерия в пловдивската изложба „ Червеното пони “, където част от интериора стават 19 платна и серия от монохромни фотографии, озаглавена „ Жените на Париж “.
Още с прекрачването на прага на галерията окото на ценителя вижда, че Стефан Божков и този път не е изневерил на метода си на претворяване, употребявайки най-вече смесена техника върху черна акрилна основа.
Ахроматичният цвят, негова запазена марка, се отличава внезапно в уютното цветно пространство на галерията. Такива са „ Банкетът “, „ Ловци на трюфели “, „ Кадрите тишина “, „ Язон и аргонавтите се връщат със златното руно “ и доста други. Но никога черното не подухва горест или боязън, в противен случай.
Черният цвят в картините на Стефан е доста бездънен и компактен. Като да навлизаш в пещера или тунел и като че ли търсиш нещо, с цел да го откриеш. Точно като в картината му „ Закуска “, в която ти трябват минута-две, с цел да забележиш двете ръце – метафората за човешкия блян.
„ Merci “ и „ Halo, it’s me “ пък, като всичките му произведения, се отличават с тънък комизъм и подигравка, като си играят и с посланията, и със фена. Точно като самия Стефан Божков, който като че ли не приема себе си на съществено, само че изрично акцентира значенята с майсторство.
От всички платна на маестрото лъха изящна еротика, а картините му с елементи от женското тяло наподобяват повече на актова снимка, в сравнение с картина. Забелязва се, че в творбите женските лица липсват, само че други елементи от тялото на дамата са по-интересни.
Приятна изненада е и серията черно-бели фотоси, които художникът персонално е правил, озаглавена „ Жените на Париж “. На тях са запечатани дами с рокли, дами с панталони, с шапки, с пуснати коси, в тил, седнали или прави. И тук проличава бохемската хармония на Стефан Божков. Монохромните фотоси са изчистени от внушенията, които от време на време основават ярките и несъответстващи си цветове. Така можем да се насладим на формата, сюжета и уловения миг, без нищо друго да разсейва вниманието ни.
Той нееднократно е споделял, че е непълен далтонист към зеления цвят. Затова незабавно прави усещане триптихът „ Зеленият път “. Общото с романа на Стивън Кинг е, че не всичко е такова каквото наподобява. Стефан е разположил в три картини осветена зелена линия от голф игрище – пътят, който би трябвало да измине топката, с цел да попадне в задачата си.
Зеленото или „ стартирането на зелено “ е кулминационната точка в голфа. Това е и моментът, в който топката минава през напълно окосена трева, на която се вършат най-прецизните удари. А Стефан Божков е нарисувал тъкмо оня миг, в който даже чуваш затаения шепот на публиката преди победния удар на играча.
„ Свободата е най-важна за мен, не мога да се впиша в едно нещо, не мога да влизам в рамка “, споделя Стефан.
Това е и една от аргументите той да не слага заглавия на своите изложения. А и някак не е допустимо, тъй като всяка една негова творба е обособена чувствена галактика, забъркана от метафори, разнообразни елементи, цвят, послания, игра на форми, предадена с аристократизъм, виталност, бохемство, деликатност, хубост и доста, доста страст - всичко, което е нужно на един живот.
Източник: darik.bg
КОМЕНТАРИ